Смешно, нали?

Да вярваш на това, на което вярват всички, е толкова лесно, толкова просто. Да повярваш на някой, който има репутация, която го е издигнала в очите на хората, като честен, прям и достоен човек. Това е лесно, нали? Бихте ли могли да пробвате да повярвате на човек, който ви е излъгал, може би, не веднъж или два пъти. Бихте ли повярвали безусловно на такъв ваш близък човек? Бихте ли се осмелили, да го погледнете в очите и да му кажете: Въпреки всичко, аз ти вярвам, винаги е било и ще продължава да бъде така. Вярвам в твоята преценка и се надявам да оправдаеш доверието ми. Бихте ли могли да го направите? 

Аз лично прощавам, прощавала съм много неща, готова съм да простя още много, защото никой не е безгрешен и ще съм луда, ако твърдя, че аз дори се доближавам до безгрешността  и защото за всяка грешка си има и прошка. Така ме е учила баба ми и винаги ще си остане така. Но понякога се запитвам за онези по-големи грешки, които разделят и развалят семейства, причиняват болка на любимите ми хора и то болка, която е неизбежна, грешки, заради които животът ни се преобръща на 360 градуса и възвръщането му в първоначален вид е в повечето случаи трудно, а в други дори невъзможно. Често се питам какво щеше да е, ако бях  положила повече усилия, за да попреча на нещо лошо да се случи. Все въпроси, започващи с "ако" и, за жалост, отнасящи се за действия в минало време. Характерно за мен, първо действам, после мисля. Лошо, но факт. Имам проблеми със семейството си, постоянно се упреквам за неща, които вече не зависят от мен, но преди са зависели и аз спокойно съм си траела. Защо съвестта ми реши да говори и да ме измъчва чак сега ? Защо? Защо не сме устроени така, че при евентуална опасност за нечия емоционална болка да се включва нашата вътрешна аларма? И защо, ако някой успява да предвиди тези последвали проблеми, аз не мога? Знам, че още се уча и, така да се каже, само съм надзърнала в живота и съм видяла минималното в света и у хората, но все пак... Смешното при мен е, че досега си мислех, че моята съвест просто не съществува, че просто това ми качество или няма да се прояви никога, или просто при мен го няма, както при някой - състраданието или човечността... И това ме плашеше толкова много. Това, което осъзнавам е, че сега въобще не ми е по-добре с бремето, наречено Съвест!