Лежеше там, на пищното ложе, една стара човешка фигура. Царят! Това беше истинският цар. Лежеше плътно завит и гледаше нагоре. Лицето му бързо изтиваше, устните му губеха цвета си. Черната дама бе надвиснала над него, приготвила косата си. Държеше в кокалестите си ръце един малък пясъчен часовник, който почти бе изтекъл. Не му оставаше много. Дъхът му натежаваше, силите го напускаха. Но щеше да продължи да се бори срещу нея, да добавя по някоя песъчинка в малкото стъкълце. Поне докато успее да се сбогува с всички.  Облиза изсъхналите си студени устни и с последни сили погледна напред. Там се бяха наредили близките му. Всеки, на когото имаше да каже нещо в момента. Първо погледна към старото лице на блед мъж, седящ в най-ляво от всички, някак си незабелязан от тях. Това беше баща му. Той не беше цар, беше обикновен селянин. Нямаше собствена вила, нямаше собствена земя, никога не бе вкусвал свободата. Но сега това не беше важно. Смъртникът тежко пое една голяма глътка въздух, погледна към него и с насълзени очи му каза:

-           Татко, съжалявам. Съжалявам, че мен ме нямаше така, както сега си ти, тук, при мен. Бях много забързан, напълно забравил всичко. Нямаше ме там да ти дам кураж или поне с почест да те отдам на броклетата блудница, която сега е надвиснала над мен.

-          Простено ти е, сине! – гласът кънтеше, силен, тежък, ехото му огласяше стаята и даде малко сили на сина му да се бори още няколко минути.

-          Татко, също съжалявам, че не продължих твоя път. Съжалявам, че не слушах съветите ти, че не следвах твоите стъпки. Срам ли ме беше или просто младежка глупост, не мога да кажа, но, Татко, наистина съжалявам.

Стаята още веднъж тежко закънтя от басовата мощ на гласа:

-          Простено ти е , сине!

-          Татко, съжалявам, че когато можех, нито един път не те прегърнах, че когато можех, не изразих любовта, която в момента раздира сърцето ми и ме кара да желая, по-скоро острието на тъмната булка да ме вземе.

Гласът повече не продума. Празните бащини очи, същите които го гледаха до преди малко, но сега бяха други. Някак различни. Сина разбра, какво означава това. Пое още една глътка въздух и видя своя стар приятел Фредерик. С него бяха почти на една възраст, но живота го бе пожалил повече и той се държеше прав и горд като орел, въпреки своята възраст. Гласът на смъртника придоби по-друг  тон. Така като се говореше на човек, към който чувстваш повече от една емоция.

-          Фредерик, извинявай, че не те слушах през годините. Извинявай, че така те наклеветих. Сега виждам, че не си ме мразил, искал си най-доброто за мен и най-доброто аз ти пожелавам. Ще ми простиш ли:

 Фредерик го погледна с абаносовите си очи, пропити от толкова сълзи в момента, пое дълбока глътка въздух и с гърлен глас му каза:

-          Прощавам ти, приятелю.

-          Също така, мразех те Фредерик, въпреки факта, че ми беше приятел. Мразех те истински, гнева в мен, бе като гнева на Ахила пред Хектор, като гнева на Данте пред Филипо, такава бе омразата ми към тебе. Ще ми простиш ли:

-          Прощавам ти - каза отново през трудно сдържани сълзи, неговият приятел.

-          А прощаваш ли ми, че така и не ти казах, защо те мразех?

Очите на Фредерик придобиха същото изражение като очите на баща му. Покойника го заболя, но сега му беше времето. Скоро нямаше да има никаква болка в сърцето му. Изглежда, това наистина е най-тъжният момент в живота на човек, не защото се разделя с живота, а защото самият живот го удря с пълната си ярост точно в този момент. Ако имахме силата да преживеем тази мъка, то тогава сигурно щяхме да сме безсмъртни. Замълча за малко, знаеше, че следващият разговор ще е къде по-тежък. Измести своя поглед на дясно и сълзи избиха в очите му. Тя стоеше там, гледаше го с зачервени от плач очи и проклинаше, че този ден е дошъл. Въпреки сълзите, въпреки мъката, въпреки всичко, тя все още бе тъй прекрасна, както в първия ден на тяхната среща. Усмивка се появи на лицето му и той бе вече готов да говори.

-          Мина, моя загубена любов. Спасих живота на Фредерик в планината, само и само за да те отнеме от мен. Мразих го за това, проклинах го, но сега виждам, че било е за добро. Заедно хубав живот живяхте и любов пламтеше между вас, такава, каквато никога не бях виждал. Ще ми простиш ли, че го мразех?

-          Прощавам ти! – А нежният ù глас звънтеше като хиляда малки звънчета.

-          А ще ми простиш ли, че се опитах да ви разделя. Скришно беше, подмолно се опитвах да поклаждам проблеми между вас, за да мога да те взема за моя.

-          Прощавам ти! – Още хиляда звънчета иззвънтяха и отпътуваха към ехото, към далечината.

-          А ще ми простиш ли, че никога не ти казах защо правя тези неща. Че така и не ти признах това, което чувствах.

Много добре знаеше какъв ще е отговорът. Тя, като останалите, го погледна с онзи празен, мрачен поглед. Сърцето му се свиваше, очите пълнеха със сълзи, а косата на гостенката му започна да трепери леко над него.

Най-трудният момент дойде, погледна пак на дясно. Последният човек в редицата. Имаше същите пъстри очи като покойника и същата права коса като на баща му. Това беше синът, който той никога не беше имал.

-          Сине, извинявай, че отнех твоя живот, като дори не му дадох да съществува. Проклет бях, пълен с омраза, воден от гняв, мислех само как да навредя на другите, не как да направя живота си по-благоприятен. Така аз отнех твоя живот, прощаваш ли ми.

-          Прощавам ти! – каза нероденият му син с неописуем глас. Глас, какъвто само тези, които никога не бяха живели, имаха и само мъртвите можеха да чуят. Изглежда смъртта наистина бе неизбежна. Събра сили и пак погледна към своето дете:

-          Сине, а прощаваш ли ми, че дори жив да беше, пак нямаше да се грижа за теб. Щях да те оставя на произвола и да преследвам своите глупави мечти, мечти които ме докараха до тук, където съм сега.

-          Прощавам ти! – отново каза синът с онзи нечовешки глас.

-          Сине, прощаваш ли, че ако бе живял, любов нямаше да мога да ти дам. Нямаше да израснеш с мен, нямаше да те прегръщам, да те напътствам и да ти покажа пътя към истинското мъжество.

Синът се усмихна, целуна баща си по студеното чело, погали лицето му. След това се завърна при другите и придоби същият техен поглед.

Така седеше царят, истинският цар. Заобиколен от най-близките си хора, изпратен от най-проклетия си грях. Гледан с празна неприязън. Празна, понеже е към мъртвец.

Последната песъчинка изпадна, часовникът се пропука и счупи. Докато песъчинките падаха от него, кокалестите ръце засилиха косата, тя разкъса тленната обвивка и тъмната булка прибра душата при себе си.

След няколко дни го намериха. Премръзнал, вкоченен. Медиците казаха, че изглежда е умрял от студ в неочакваната снежна буря, докато е лежал в своя кашон, завит със старо, изпокъсано палто.