Снежно бели стъкла... Зима е. Погледът не достига до вън, нищо не виждаш.

В миг предметите изчезват... сякаш времето спира.

Гледаш снега... а всъщност очи... снежинки, които те пронизват... спомени и заличени мечти, разкриващи плакали за теб сълзи. Сякаш вече не си себе си.

Виждаш очи, а през тях болка... познати, близки и чужди. Виждаш ги в една картина, проблясваща пред теб, която ти си рисувал... Картина с хиляди снежинки, но само две се открояват, пронизват те. В тях има болка, която ти си рисувал.

Картината разкрива болезнени следи, рисувани по нея. Поглеждаш прозореца - неизменно бял и заледен, погледът ти бяга от снежинките. Започваш да рисуваш по прозореца, чертаеш в празно пространство... следите се заличават, прозорецът става огледален, в него виждаш картината, чакаща да бъде довършена.

Не можеш да я довършиш, преди да поправиш грешните очертания в нея.

Двете снежинки - открояващи се... но не само в картината... и в сърцето. Спаси ги.

Начертай картината отново, дай щастие на двете снежинки и никога не забравяй останалите.