На херцог Уелингтън трябва да е било кръстено моето кулинарно приключение, защото след като изпекох телешкото, предизвиках на дуел гъбите, мащерката, горчицата и прошутото. Накрая ги завих в бутертестото и намазах с жълтък. Отгоре направих сърчица с формите за сладки и го мушнах във фурната. Изобщо, ако след това някой ми беше казал, че англичаните са разсеяни лентяи, а не жестоки стратези, нямаше да му повярвам. Самата рецепта не беше кой знае какво, въпреки че за първи път я правех. Българските специалитети бяха къде по-апетитни, дори мислех да си измисля нещо мое. Но тогава, както вече вметнах, исках да впечатля Хари и защо не, в края на вечерта да го накарам да се почувства така, както се е чувствал херцог Уелингтън, разгромявайки Наполеон Бонапарт, при Ватерло.

  Извадих рулото след двайсет минути. Имаше хрупкава коричка. Предполагах, че месото  се е получило леко алангле, понеже докато го запичах, отстрани бях сложила експериментално парче, за да се ориентирам по него. Всичко вървеше по план, изпълваха ме аромати, а между тях се лееше хубава мелодия с оттенъка на падащия здрач. Бях си сипала малко вино. Прозорецът беше отоворен в кухнята, пердето се вееше, а клоните на липата се протягаха обвити в мъгла. Картофеното пюре стана пухкаво, дори винения сос с чесън, който също правех за първи път, се получи. Оставаше само да направя салатата с айсберг, бейби спанак, няколко скариди и отгоре да поръся с нар. И не е вярно, че не исках да направя ванилов пудинг с чия и малиново сорбе, просто се оказа, че времето няма да ми стигне, за да се облека и приготвя. Не исках да го посрещам с ролки на главата и миризма на манджа, затова забърках крем карамел, като през цялото време прелитах до фурната и хвърлях кубчета лед във водата, за да не заври. Кечът свърши след като видях златистите корички. Отдъхнах си. Вече спокойно можех да запаля свещите и да наредя масата. Беше малко преди седем. Сложих бяла покривка, червени салфетки и малки свещички. След банята си увеличих музиката. Вятърът я разнасяше около мен. Размазвах лосион по единия крак, представяйки си как силуета на Хари минава по булеварда. Дърветата снижават елегантно клоните си и му правят тунел, за да мине. Сложих си червено червило. Косата ми изглеждаше още влажна и по-скоро имаше кестеняв оттенък, отколкото рус. Вързах я небрежно, така че да изглежда, че всеки момент ще се спусне. Пуснах няколко кичура. Сложих си висящите обеци с тъмни камъчета и се вгледах в огледалото. Не знам дали бях красива, но точно така се чувствах. Очакването звучеше като балада с див припев. Но ето го пак Хари пред очите ми. Вероятно сега излиза от тунела и само, заради връхлетялата го тъмнина от клоните, изглежда малко напрегнат, но в миг уличните лампи огряват неговата коса. Лицето на Хари сияе. Малкото му носле подушва мъглата и оплелите се в нея миризми от ресторантите наоколо. Поздравява някой познат, хвърля поглед на минувачите в парка, футболна топка се търкулва и попада случайно в краката му. Той я подава обратно на момчето. Извадих си черната, къса рокля от гардероба и я огледах. Беше тясна и по тялото. Пред блока Хари със сигурност попада на баба Еленка и баба Тонка - детективките. Те го оглеждат хубавичко в тъмното. "Хубаво мòмче. Чие е? Не са го виждали. Не е тукашен." Не посмяват да го поздравят. Той влиза във входа. Катери стълбите. Пулсът му се ускорява. Удря в челюстта. Ускори се и моят. Не сложих сутиен, а не можех да си вдигна ципа на роклята. Звънецът разцепи мелодията. Сега свиреше някакво рок парче. "Хайде, Зюмбюлке, приведи се в приличен вид" – си казвах. Само че не се получаваше. Ципът заяждаше. Второто позвъняване ме обагри в смут. Изтичах и придържайки роклята да не падне, отворих.

Хари стоеше пред мен – хубав, спокоен, необръснат и земен. Ето този мъж очаквах. Него исках. Като чакан дъжд, гласът му закапа по кожата ми:

-       Извинявай, че закъснях.

Аз го целунах и размърдах устни прошепвайки:

-       Не си закъснял. Липсваше ми.

Той измърка. Затоплих се в дъха му. В същия момент Хари бръкна в джоба на якето си и извади праскова. Зарадвах се. Вече щяха да са две. Благодарих и я помирисах.

-        Влизай, – казах, докато отхапвах от подаръка - хайде ела, не се събувай – хванах го за ръката и го поведох към масата. Оставих плода нахапан в празната бяла чиния. Обърнах се.

-        Студено ли ти е?

Хари изглежда се настройваше в обстановката. Квартирата не беше кой знае какво, двустаен апартамент, със спалня, кухня и тераса, обзаведена от собствениците, пригодени и освежени от мен, така че да ми е удобно и приятно като се прибирам. Очите на Хари се спряха на масата, на  свещичките, после на мен. Стоеше все още прав, облечен като принц. Боже, в квартирата ми беше. Мушнах се зад пердето за да скрия червенината по лицето си и да ме лъхне студенина.

-       Не, не ми е студено. Но ти да не изстинеш. – отвърна на две крачки зад мен.

Градът навън светеше в безброй светлини. Погледнах към саксията на външния перваз на прозореца. Бях заровила костилката от първата праскова, която ми подари. Вдигнах ръка да затворя. В този момент усетих пръстите на Хари – настоятели и притискащи се в кожата ми да се провират към гърдите ми през разкопчания цип. Отпуснах ръка на дръжката.

-       Много си гостоприемна. – прошепна в ухото ми възбуден.

-       Не можеш да си представиш колко. – обърнах се настръхнала. Пердето погали косата му. Миришеше на мъж. Той ме гледаше, обвил ме около кръстта и сякаш не смееше да проговори, за да не развали магията. 

-       И все пак, ще можеш ли да я закопчаеш, понеже имах затруднения. – наруших мълчанието.

-       Ти какво ще направиш за мен? - Закачи се принцът.

Погледнах го. Хвана ме срам от това, което си помислих, затова:

-       Ами, първо мисля да се пробвам да те напия. – започнах аз - Взела съм страхотно вино. Две бутилки.

-       Я виж, ти! – разсмя се той.

-        Естествено, не толкова страхотно като твоето - онова, което пихме в гората – продължих аз -, но смятам,че поне от благоприличие няма да откажеш на Сира от Тракийската низина. Пък и… - направих пауза, за да докосна устните му, той ми захапа нежно пръста – освен това – допълних с премрежен поглед - съм готвила малко днес. Може да си гладен.

-       Вече започнаха да ми текат лигите. – разсмя се той .

-       Тогава, - притиснах се в него и го целунах -  можеш ли да ми помогнеш със закопчаването, за да сервирам салатата?

Голяма мъка е тази история със съпротивлението на ръцете, на желанията и на разума. Да ти се иска едно, а да правиш друго. Обаче Хари, освен всичко беше моят  приказен рицар. Затова тайно му се възхитих, когато ме обърна с лек яд, дръпна ципа до горе и ме шляпна по задника.

"Ето това е мъж. Дръж се, Зюмбюлке, дръж се, че още преди да си отворила виното, ще предадеш фронта на италианците. И като нищо някой щеше да стане на вечеря." 

-       Невероятен си. – казах, докато свалях якето му и го целунах по бузата. - Дори боцкащ ми харесваш.

-       А, брадата ли? - Той заглади наболата си брада, докато сядаше и отвърна:

-        Нямах време да се обръсна. Напоследък имам много работа и съм малко небрежен. Появиха се още поръчки. Днес бях на две срещи.

Той погледна към бутилката вино, в която тъкмо навивах тирбушона. Смятах да му покажа колко съм сръчна.

-       Покрай пандемията хората се изолираха и обикнаха храната и алкохола още повече. Възползвай се.-  казах – опитвайки се да измъкна корка.

-       Ами опитвам се, Слънчице. - отвърна той, следейки движенията на ръката ми. - Иска ми се да го развия и да си отворя едно магазинче за бутиково вино.

-       Дай на мен, не се мъчи. – каза внезапно той.

Подадох му бутилката. Той я взе. В същото време, сервирайки салатите, се сетих, че не съм си наточила ножовете за основното. Коркът изскочи. Разсипах в чашите. Принцът разглеждаше опаковката на бутилката.

-       Наздраве, Любов! – вдигнах чашата. Прииска ми се да го целуна преди това, но тъкмо бяхме вкарали в строй желанията си и не посмях.

-       Наздраве! – отвърна той, помириса виното и отпи няколко глътки. Аз следях реакцията му, докато също отпивах. Той забеляза и като остави чашата пред себе си, каза:

-        Не е лошо, лекичко е, но не можеш да ме напиеш с това. – После боцна салата и продължи – Скоро бях на един семинар в Унгария.  В един замък бяхме.Три дни и нощи дегустирахме. – смехът му се разля по повърхността на виното в чашата и стана на вълни. Вълни от емоцията на Хари. Пренасяше се изглежда пак в Унгария. Беше му харесало и искаше да пренесе и мен. - Бяха ни събрали от всички краища на Европа. – той замълча. Вълничките се успокоиха.

-       Имаше ли жени? – попитах, пробождайки листенца спанак. Повече от любопитство питах, за да си го визуализирам в онзи момент.

-       Ха, ха! – разсмя се отново, погледна ме:

-       Не, Слънчице! Никакви жени нямаше! Просто нямаше как и тях да изпишем на фактурите.

Стана ми смешно и се изкисках. Той хлъцна с мен и продължи да ме пренася:

-       Представи си на една дълга маса отрупана с най-различни вина и около нея насядали само мъже. Три дни и три нощи не станахме от столовете. Оляхме се от алкохол.

-       На всички езици ли?

-       Почти на всички! – отвърна – Беше голям кеф! 

(следва)