ТАЙНСТВЕНИЯТ РЪКОПИС

Всяка сутрин, след закуска, дядо Добри засядаше по час-два на масата под асмата и пишеше нещо в дебела тетрадка. На децата им бе забранено да разпитват и пипат дебелата книжица.

И тази сутрин двамата се навъртаха около дядо си и незаинтересовано му хвърляха по един поглед през рамо.

Дядо Добри, от своя страна, се бе задълбочил и дори се потеше над заниманието си, толкова вглъбен изглеждаше отстрани. Изведнъж, както никой друг път, той вдигна глава от писанието си и кимна на Мирея да го доближи.

-Това е трудът на живота ми – каза й той. – Тук е събрана историята на рода ни, всички легенди и истини за него, както и етнологически проучвания за времената, в които са живели роднините ни. Ще сложа летописа в раклата на баба ви. Ако се случи нещо с мен, го завещавам на теб, миличката ми.

Дядо Добри пребърса очите си, уж че бяха напрашени и като придърпа момичето до себе си, неловко я целуна по челото. Този мъж, як и могъщ като дъб, рядко си позволяваше такива нежности, макар че силно обичаше и двамата си внуци.

Мирея го наблюдаваше внимателно. Бе забелязала, че върху корицата на дебелата тетрадка стои непозната фамилия: Добри Огойски. Очите й се бяха окръглили като пълни луни от недоумение, но малкото момиче не смееше да отвори въпрос за това нещо.

Дядото проследи погледа й и веднага разбра на какво се дължи реакцията й. За момент му стана неловко, но бързо си наложи и се съвзе.

-Питаш се, защо фамилията ми не е като твоята – Бозанова, нали, дете? Всъщност ние с баба ти Яна не сме ти свои баба и дядо. Тя бе сестра на истинския ти дядо Радан, който след като се родил баща ви безследно изчезнал. И досега не се знае къде и как, затова го водят починал.

-Не, дядо. Това многократно съм го чувала, но не се бях замисляла над него. По-интересно ми е откъде ти знаеш толкова много неща за историята на рода ни, след като самия не си негова издънка?

-Мирея – дядо добри сериозно погледна малката-голяма умница. – Преди да се пенсионирам и да се отдам на любимите си пчели, работех в Етнографския музей в столицата. Там работата ме научи да разчитам по шевици и везби написаното от предците ни. Всяка една домакиня е правила чеиз за децата си и е вплитала в него историята на рода си. Има една везба, канатица се нарича. Никой досега не е успял да разчете нейните послания, но аз се постарах доста над нея и с гордост мога да твърдя, че тя е била като азбука за цели поколения. Мога да чета по нея и да ти разказвам с часове какво се е случило в живота на даден човек, та дори и защо.

Мирея бързо забрави причината за разговора им и съвсем по детски възкликна:

-Дядо, дединко, ще ме научиш ли да чета и аз по… по… кана… ти… цата… Нали така я нарече везаната азбука?

-Ще ти покажа основния код, но за да се научиш да го разшифроваш ти трябват много-много знания в областта на фолклора и етнологията. Обещай ми, че като пораснеш, ще се ориентираш към тях. Завършиш ли образованието си няма да има неясни неща от обичаите и традициите на нашия народ, както и ще можеш да четеш по бодовете на престилки и ризи, както и по тъканите платнища, халища и черги. Това е една феерия и наредба от цветове и знаци, която крие в себе си бездънни тайни.

-Обещавам, дединко! – без да се замисля колко сериозен е този обет, възкликна отново момичето, доволно, че дядо му говори с него като с голям човек.