Софийска сага 17

                                           Глава  четиринадесета

Ноември беше студен и ветровит. Парижани се стараеха да бъдат на улицата колкото се може по-малко. Отгоре на всичко това, непрекъснато валеше дъжд. Тук никога не валеше като из ведро. Водните капки бяха като прашинки, които бавно падаха и всичко се просмукваше от влага.

         Симон беше се подслонил на сушинка във фоайето на метростанция „Ла Мадлен“. Наближаваше 23 часа и скоро щяха да го изхвърлят на улицата. Вече повече от две седмици не беше помирисвал легло. А и парите му бяха на привършване. Пестеше всеки франк, пет пъти премисляше, преди да похарчи 50 сантима. Купуваше само храна. Беше се опитал да потърси работа, но безуспешно. Езика не знаеше, професия нямаше, даже не знаеше как и къде да потърси работа. Беше силен и здрав. От него щеше да стане добър хамалин, ама как да обясни. А идваше зима. Понякога се отчайваше до такава степен, че му идваше да отиде в българското Посолство и да поиска да го върнат в България. Но след това се отказваше. Не беше човек, който се отказва лесно.

         Приспивайки тук и там, хранейки се с каквото намери, Симон доживя до средата на декември. Веднъж един евреин, търговец на обувки, го беше наел за няколко часа, за да подреди склада му. Парите, които му даде, не бяха много, но с тях успя да се храни цяла седмица. Магазинът на евреина беше в една от тесните улички на  Монмартър, където денем и нощем имаше хора по улиците. Сводници и проститутки, туристи и бродяги, авантюристи и крадци, мафиози и изпаднали артисти, населението на този стар квартал на Париж беше многонационално и живописно. Тук можеше да чуете арабски, руски, сръбски, немски и английски. А италианският  беше може би по-разпространен и от френския.

         Симон се навърташе често из квартала. По десет пъти на ден минаваше покрай магазина на евреина с надежда пак да му даде работа, макар и за 2-3 часа. Но нямаше късмет. А и нощите бяха вече доста студени. Беше навалял и сняг. Не много, но достатъчно, за да се покрият улиците с мръсна киша, от която подгизваха обувките и скъсаните му чорапи ставаха като гъба.

         Две седмици преди Коледа на Монмартър настъпи оживление. Появиха се сергии, на които се продаваше какво ли не. Появиха се амбулантни търговци и скитащи клоуни, магьосници и артисти. От сутрин до късна вечер по улиците на квартала цареше веселие и хубаво настроение. Студът се чувстваше по-слабо, и като че ли и стомахът се задоволяваше с по-малко.

         На площада на художниците, Плас де Тертр, нищо не беше се променило през последните 120 години. Единствената новост бяха рекламите на Кока-Кола. В центъра на площада бяха вечните рисуващи братя, а  наоколо  малки кафенета, бистра и ресторантчета чакаха клиенти. Атмосферата и обстановката в тях бяха такива, сякаш всеки момент тук щяха да се появят емблематичните фигури от деветнадесетия век, художникът-джудже  Тулуз Лотрек, прокълнатият поет Бодлер. В някое бистро можеше да видим Модилияни и Пикасо, седнали да спорят на чашка абсент, или Рембо, очакващ любимия си Верлен. Естествено, те бяха само във въображението ни, но атмосферата на този исторически площад беше същата.

         Симон беше дошъл да търси работа. Сега около Коледа и Нова Година имаше раздвижване и той се надяваше да намери работа в някое бистро или ресторант. Понякога имаха нужда от работник в кухнята, било за белене и рязане на картофи, но най-често за миене на съдове. Пред едно от кафенетата мъж и жена пееха руски романси. Мъжът опъваше хармониката и двамата пееха  дует. Кутията на хармониката беше на земята пред тях, и минувачи хвърляха дребни монети в отворената кутия. Симон ги послуша, даже изръкопляска, когато завършиха песента. Когато подхванаха следващата песен, Симон направи крачка, обърна се с лице към малобройната публика и запя с тях. В първия момент мъжът направи жест, с който искаше да изгони присъединилия се „колега“, но жената го дръпна, усмихна се на Симон и тримата продължиха да пеят. След третата им песен, публиката чувствително се беше увеличила и в кутията хвърляха и по-едри монети. Появи се даже банкнота. Пееха,  сякаш цял живот бяха репетирали и пели заедно. Близо до Симон беше застанала млада двойка, която бурно ги аплодираше след всяка песен. Триото им обърна специално внимание. Пееха за тях с широка усмивка. Мъжът прегърна жената през раменете и я подкани да тръгват, но тя му каза да послушат още малко. Каза го на чист български език. Симон ги чу и повече не откъсна очи от тях. Когато си тръгнаха, той тръгна след тях, настигна ги и каза „здрасти“. Двамата се обърнаха изненадани, изгледаха го от горе до долу и мъжът отново подкани жената да тръгват.

         - Здрасти, ти българин ли си?

         - Българин съм, чист българин.

         - Е, това за чистото е спорна работа, - се намеси с лека ирония мъжът. Но то си е твоя работа.

         - Търся работа, нямам и къде да живея. От два месеца съм в Париж. Готов съм да работя каквото и да е, -с надежда за помощ каза Симон и гласът му трепереше от вълнение и обида.

         Мъжът отново напираше да  си  тръгват, но тя упорито не мърдаше от мястото си.

         - Каква е професията ти? - попита тя.

         - Нямам професия, но мога да работя всичко.

Мъжът се беше обърнал и не слушаше вече разговора. Отново дръпна жената, не му се искаше да говори с този скитник. Виждайки, че няма да я остави да продължи разговора, тя извади от чантичката си една картичка и я пъхна в ръцете на Симон.

         - Ела утре към три на този адрес. - каза тя с усмивка. Извинявай, бързаме, - добави тя, за да оправдае действията на мъжа.

         - Ще дойда непременно, - отговори Симон, но нямаше кой да го чуе. Двойката се беше вече отдалечила.

         Симон нямаше избор. Отиде до реката, за да се поизмие, но беше много студено и се отказа. Пожертва няколко франка, седна в едно кафене и отиде до тоалетната. Тук се влизаше също с пари. Вратата се отваряше, като пуснеш монета в самата брава. Изми се хубаво, облече по-чисто бельо, поизчисти си дрехите и пое към ресторант „Распутин“. Вървя дълго по „Елисейските полета“, отмина  булевард  Шарл Пети, и отдясно се появи улица Басан. На картичката имаше адреса на този ресторант. Навярно беше руски. Когато Симон застана пред сградата, носеща номер 58, той беше готов незабавно да тръгне обратно към малките кръчмички на Монмартър.

         Спрял пред импозантната сграда на „Распутин“, Симон не вярваше на очите си. Още от входа се виждаше, че това е много луксозен ресторант. През витрината и красивите полупрозрачни завеси се виждаше един интериор като дворцова зала. Над масивната елегантна врата, във формата на дъга  светеше името на ресторанта. През стъклото на вратата се виждаше портиерът, облечен в красива униформа с руски елементи. Тук идваше елитът на Париж. Тук можеше да срещнете най-известните звезди не само на френското кино, но и на Холивуд. В „Распутин“ седяха един до друг видни политици, благородни дами, скъпо платени куртизанки, както и японски бизнесмени с дебели портфейли. Расовата дискриминация беше единствено според банковата сметка на клиентите. „Распутин“ беше и клуб, имаше постоянни членове, които имаха целогодишно запазена маса. Дребните милионери в „Распутин“ бяха обикновени клиенти. От нивото на султана на Бруней имаше няколко души, които бяха ВИП персоните на клуба. Тук си даваха среща много короновани лица, но най-вече беше любимо място на артистичния хайлайф.

         Симон беше смел още от дете. Всички се страхуваха да имат неприятности с него, даже  и по-големите. Застанал пред вратата на прочутия в цял свят ресторант, Симон събра кураж и с картичката в ръка бутна дясното крило на масивната врата. Портиерът веднага застана пред него като скала. Имаше вид на казашки атаман или руски богатир от категорията  на Иля Муромец.

Симон мълчаливо му подаде картичката. Исполинът хвърли бърз поглед върху нея и веднага изпрати един от помощниците си да съобщи на Катя за посещението на Симон. След броени минути се появи младата жена. Беше усмихната и дружелюбна. Ръкува се със Симон и го поведе към вътрешността на ресторанта. След дълго ходене по дълги коридори, слизане и изкачване с ескалатори, Катя отвори една врата и влязоха в малка зала с роял.

         Не бяха разменили нито дума, но усмивката на Катя говореше много. Тя седна на рояла, погледна към Симон и му каза да се приближи.

         - Колко руски песни знаеш? - го попита тя.

         - Доста. - беше краткият отговор на Симон

Катя засвири известната песен на руските цигани „Калитка“ и Симон без проблем влезе в гамата и изпя песента.

- Добре пееш, само малко по-смело. - Катя се усмихна, за да го окуражи. Сега ще извикам Лара, иска да те чуе. Ще изпееш „Очи чорние“. Тя много обича тази песен. И смело, отпусни се. Искаш ли една водка?

- Не, а коя е Лара? – попита разтревожен Симон.

- Лара е управителката на „Распутин“, тя е по-страшна и от собственика. Тук тя коли, тя беси, имай го предвид. – и тръгна за да доведе Лара.

Симон разглеждаше картините, окачени по стените, облицовани с копринени тапети. Ако се съди по тежките рамки, вероятно са много скъпи, си помисли Симон. Беше с гръб към вратата и не чу отварянето ù. Катя придружаваше една жена на около 45 години. Беше висока и  едрогърдеста. Черният костюм, който носеше, беше безупречен и контрастираше силно с дългите  пепеляво руси коси, които падаха на вълни по раменете ù.

Катя седна на рояла, а Лара зае място в средата на залата, където бяха наредени 2-3 реда меки стилни кресла. Катя направи знак на Симон да се доближи, даде тон и пръстите ù затанцуваха по клавишите. Симон беше застанал с профил към Лара и гледаше стената, за да се концентрира, без да се смущава от присъствието ù.

Въпреки смущението си в началото, Симон изпя прилично прочутата песен. Без коментар, Лара каза на Катя, че иска да чуе още една песен. Катя засвири „Очи чорние“ и Симон поде песента смело. Първоначалната скованост беше изчезнала. Следваше темпото, наложено от Катя, и завърши песента с настроение. Лара мълчеше, тръгна към изхода на залата, без да погледне певеца, направи знак на Катя да я последва. Симон остана сам в залата и зачака присъдата.

Катя  влезе усмихната. Приближи се до Симон и го потупа по рамото.

- Първият изпит мина, но утре в 11 часа пак  ще трябва да дойдеш. Приготви се да  изпееш 2-3 песни. Ще има и други хора. Но не се притеснявай, отпусни се и пей спокойно. Днес беше много скован, разбирам те. Тук е ресторант, а не концертна зала. Иска се настроение. Пийни една водка, преди да дойдеш, за кураж и настроение.

Симо я изгледа тъжно и наведе глава. Катя разбра, извади 50 франка и му ги пъхна в ръката, Симон се дръпна и леко отблъсна банкнотата.

- Вземи, ще ми ги върнеш, като вземеш първата заплата. Давам ти ги назаем, - със закачлив тон добави младата жена и го потупа по рамото. Хайде, върви и пей. Бъди точен, утре в 11 часа. Не закъснявай!

Симон вървеше по „Елисейските полета“ надолу към Сена. Вървеше бавно, въпреки студа,  и пееше наум.  Спомняше си нощите, прекарани под мостовете и градинките, съжителството с прочутите парижки клошари . Спомняше си кашоните, които му служеха за дюшек и кухненските остатъци, изпросени от малки махленски ресторантчета, малко преди да ги затворят. Нима имаше шанс да се отърве от всичко това. Кой знае. Държанието на Лара не предвещаваше нищо добро. Беше студена като айсберг, не му каза нито дума, не знаеше дали въобще го беше видяла. Беше изслушала двете песни и си беше отишла, без да се обърне към него. Симон продължаваше да пее наум, даже започна да си тананика на глас. Спомняше си песните, които беше пял, когато ходеха с приятели на Витоша, както и  вечерите в хотела след състезания. Приятелите харесваха песните му и непрекъснато го молеха да изпее още една. Но това беше пеене на маса, в компания с приятели. Там пееше свободно, измисляше си вариации, понякога даже  променяше думите и ги нагласяваше според публиката. Вкарваше шеговити нотки и въобще правеше каквото си иска. В края на краищата най-много да не го вземат и да продължи скитническия си живот. Беше се запознал с „професионални“ клошари, знаеше и няколко думи от техния жаргон и с удоволствие пиеше от долнопробното червено вино, с което го черпеха „събратята“ му.

На следващия ден точно в 10,55 беше пред „Распутин“. Портиерът беше същият и веднага изпрати едно от момчетата да извика Катя. Тя също не закъсня. Поведе го и влязоха в залата. За разлика от предния ден, сега там седяха няколко човека. Беше и Лара. Тя седеше на първия ред, а до нея седеше белокос мъж с малка козя брадичка. Косата му беше права и дълга до раменете и беше обсипала цялата яка на старомодния му редингот с пърхот. Имаше вид на западнал артист или музикант, но явно беше капацитет, щом беше седнал от дясната страна на Лара,  всички се обръщаха към него с „маестро“.

Когато Катя и Симон влязоха, всички погледи се насочиха към него. Това още повече смути младия мъж, но той бързо се окопити, поздрави с лек поклон, мърморейки нещо под носа си и отиде до рояла. С Катя се бяха уточнили за реда на песните. Лара даде знак на Катя и след първите акорди за настройка, мелодията на „Калинка“ затрептя игриво във въздуха. Симон беше отпуснал гърлото и гласът му се лееше като весело пролетно ручейче. След края на песента някой даже се опита за изръкопляска, но веднага спря стъписано. Втората песен беше „Калитка“, а третата „Очи чорние“. Тук „маестрото“ се понамръщи, но лицето му грейна при четвъртата песен. Симон си беше спомнил една хубава песен от репертоара на Николай Сличенко и беше подсказал на Катя. „Поговори ти со мной“ беше любимата песен на Маестрото, песен, която му напомняше за родния Санкт Петербург, за Мойка и Нева, за Невски проспект и кафе „Норд“. Очите му се бяха напълнили със сълзи. Симон, без да знае, беше докоснал  най-нежните струни на старческата душа.

След тази песен всички станаха и се оттеглиха в някоя съседна стая, където трябваше да обсъдят и решат съдбата на Симон. Катя беше останала с него. Мислеше, че той е успял, но не смееше да го изкаже на глас, за да няма разочарования, ако все пак Лара и другите решеха друго. Минутите течаха бавно, във въздуха се чувстваше напрежение, което не позволяваше и на двамата да говорят.

След 15-тина минути, които на Симон се сториха часове, вратата се отвори и Лара влезе сериозна, както до сега. За пръв път се обърна директно към него.

- Ела утре в 11  да уточним условията. Ще работиш при нас 3 месеца. Ако нещата вървят, ще подпишем договор за по-дълъг срок. Довиждане. И Лара изчезна зад вратата, придружена от Катя, която продължаваше да се усмихва.