Софийска сага 37

          Глава тридесет и пета

Предсказанието на баба Ванга се  сбъдна. Човекът с белег на челото се  появи и  светът се променяше. Отсега нататък нищо нямаше да е както преди. Понятията  “хубаво”  и “лошо” щяха да придобият нов смисъл. А понякога даже щяха да си разменят местата. Враговете щяха да станат “наши” хора, а “нашите хора” щяха да бъдат изхвърлени от центробежните сили на новите властимащи. Някои по-чевръсти  успяваха скоростно да се пребоядисат и пак  да седнат  около  държавната софра. Политическите от “Белене”, Бобов дол и Ловеч се оказаха доносници и пак вратата хлопна под носа им. Докато криминалните се оказаха преследвани и гонени от комунистите и сега бяха тачени и издигани. Тези, които не бяха станали “агенти”, вече ги споменаваха само при заупокойни молитви.  Всички неуспели по времето на бай Тошо, сега си отмъщаваха и искаха  да го тикнат в затвора и да му конфискуват имотите, но не успяха. Човекът имаше само един чифт кърпени чорапи и едно старо войнишко одеяло. Взеха му цървулите, но на него не му пукаше. Той отдавна ги беше отстъпил на  Вельо “жабата”, така че Родината пак се управляваше от представител на трудещите се селяни. 

Организираха “кръгла маса” и Андрюшата им разказа играта. Скри манджата, раздаде “куфарчета” и запази списъка у себе си. И това му изяде главата. Да го беше публикувал във вестника, и досега щеше да се радва на живота.

Един по един се появиха бизнесмени, банкери, застрахователи и колекционери на антики.  Обединяваше ги желанието бързо да забогатеят. Каналите за внос-износ на “кинкалерия и текстил” бяха приватизирани без конкурс. Той се проведе малко по-късно и  на най-успелите  първи им издигнаха разкошни надгробни паметници. Един падаше, друг заемаше местото му. Понякога ставаше по роднинска линия, друг път чрез стрелба в упор. Някои се научиха да спестяват и със спестените от закуски пари, откриваха банки, борси, автокъщи и молове. Да, моловете станаха емблема на живота в “демократична” България.  Даже филми се правят за тях и в тях. Стрина Пена и дедо Вуте не знаят кво е това животно, ама те  ойдоха у градо да позяпат из него. И ха да станат милионери, взеха та смениха парите, и пак започнаха да си броят стотинките. Появи се нова пара, викат му Евро, ама никой не разбра от коя държава се появи и кой му е хазяинът. Затова всеки започна да граби, граби и дава акъл на другите да са пестеливи. Комшулукът се нагуши, а Нане и Вуте се бият по охтичавите гърди и окат  дека са честни. Много си отидоха и от тая честност, ама нейсе  поне не станахме за резил като комшиите.

Някои казаха, че ни е връхлетяла демокрацията, а една бивша маймуна на име Чико каза, че там, къде се пие боза, демокрация не расте, и май ще излезе права маймуната му недна. Исторически примери много. Албанци и македонци точат ножове и ханджари, косоварите, като майстори бозаджии, преметнаха братята сърби и сега сами си я правят и сами си я пият бозата. Станаха независими. 

В областта на футбола нашата родина не отстъпи от мястото си в класацията. Както бяхме четвърти в света, сега пък сме четвърти в квалификационната група за балканско първенство. Ако ги нямаше новите държави - Черна гора и Босна, щяхме да сме се придвижили на 2-ро място. Да, ама за сметка на това, вратарят  ни от 1994 година, който беше плешив, сега има коса. Кой казва,че на кьосе брада не никнело. Булшит.

За здравето на народа новите управници полагат непрекъснато грижи. С цел намаляването на процента на лошия холестерол на глава от населението, цената на салам “Мусала” от 4 лв. за килограм, стана пак 4 лева, но за 100 грама. Бяха въведени нови технологии, сиренето започнаха да го правят от екзотични растения - палмово масло, соя и други. Ехх, едно време палми бяхме виждали само на кино, във филмите за Тарзан, а сега си хапваме и не ни пука. Може би защото Тарзан го няма вече по екраните. Та ето,  в навечерието на тези събития   героите на нашата сага посрещнаха  Новата 1986 година. 

Именно през тази паметна година другарят Тодор Живков ни посъветва да се снишаваме, да се снишаваме и пак да се снишаваме. 

Британският поданик Джордж Блакбъри, разочарован от предателството на съдружничката си Аннабел Шварц, който я нарече разгонена кучка, също се беше снишил  в очакване на по-благоприятен момент, за да си отмъсти на Зора и си прибере парите, които през последните години бяха девалвирали сериозно. Налудничавата идея да отвлече художничката и да я изнудва за пари беше станала неосъществима, по простата причина, че именитата вече художничка  отново беше сключила брак, този път  с колумбийски бизнесмен, и често прекарваше зимите  в планините на Меделин. Контактите с нея бяха станали изключително опасни. 

Виктор Антонов беше основал охранителна фирма и беше събрал бившите си колеги от 6-то управление. Развиваха интересна и полезна дейност. Охраняваха Царо и заместника му, а през свободното време попълваха и осъвременяваха досиета с компромати. Тази новоизлюпена дума беше дошла заедно с тъй наречената “демокрация”. И щом някой вдигнеше глава  над катрана, хоп, удряха го  по главата с дебела папка  компромати и героят се връщаше в казана. По този начин всяка жаба  си знаеше не само гьола, но и мястото в гьола. 

На генерал Кирчо Стамов  му оформиха документите и го подготвиха за пенсиониране. Кирчо беше успял да се добере до папките на Гешев, та неговото елиминиране не беше проста и безопасна работа. 

Синовете му просперираха като бизнесмени, сменяха коли и жени според сезона, ходеха на масажи в Тайланд, целуваха в изобилие силиконови цици и всичко щеше да бъде ОК, ако малкия не бяха го гръмнали на остров Бали. Хората говореха, че се бил намесил в бизнеса на Зорините девери. А всички знаят, че колумбийците не са  като италианците, семейният бизнес не им е в кръвта. 

Международната обстановка ставаше все по-сложна и по-сложна. Американците докараха на власт талибаните, за да  имат от кого да освобождават Афганистан през следващото десетилетие. В Ирак сложиха на престола Садам Хюсеин, а след това щяха да го гонят, за да го трепят. Но нека не изпреварваме събитията, защото  в момента в живота на героите на тази Сага се случват много по-важни събития. Но преди да преминем към тях, искам да споделя с теб, скъпи читателю, моето притеснение относно заглавието на това писание. Съобразно замисъла му, го нарекох “Софийска сага” и в началото  заглавието отговаряше на съдържанието. Да, но в последствие, след като Симеон Гогов стана невъзвръщенец във Франция, и особено след като се ожени за френска Графиня, събитията се пренесоха в тази прекрасна страна.  Като добавим към този факт безкрайните пътувания на сестрите  му Зора и Бонка, то в София събитията са твърде малко, ако не вземем  предвид сексуалните подвизи на българския “Джеймс Бонд”, Виктор Антонов, който двукратно “изчука” представителката на гнилия капиталистически свят Аннабел Шварц. Изчука я така яко, че тя поиска сексуално убежище в Народна Република България и сега работи като “лелка” в една детска градина и възпитава бъдещите строители на  “зрялото социалистическо” общество в новата си Родина. 

          Глава  тридесет и шеста

Клиниката на  известния д-р  Демулен се намираше  край Булонския лес. Това беше гинекологическа клиника и родилен дом за изключително богати хора. Освен  с най-съвършената  съвременна апаратура, клиниката се славеше и с луксозната обстановка, в която пребиваваха пациентите и изключителното компетентно  и любезно обслужване, на което те се радваха. Естествено, клиниката не беше за всеки “джоб”, но една графиня можеше да си го позволи поне веднъж на две години. 

Графиня Мари-Клер де Монморанси изживяваше последните напъни при раждането на шестото си дете.  Първите пет беше раждала много леко, само за броени минути след  първите “напъни”.  Това раждане вече траеше няколко часа и резултатът беше плачевен. Детето беше със седалището напред и щеше да се наложи операция - “цезарово сечение”. Лично д-р Демулен, собственикът на клиниката, се беше заел с този сложен случай. В операционната зала на родилното отделение всичко беше готово. Екипът, под ръководството на д-р Демулен, облечени в стерилните си облекла и ръкавици, се заеха с операцията. Макар и рутинна, операцията си е операция и екипът беше съсредоточен и  изпълняваше на секундата указанията на шефа си. Графинята роди третото си момче и с това броят на момчетата се изравни с броя на момичетата. Равновесието между половете беше възстановено.

След едноседмичен престой Мосю Арман дойде да прибере далечната си братовчедка и майка на осиновения си син. Преди година и половина бяха направили съответните постъпки и правни процедури и Марк-Филип беше осиновен от  Виконт Арман де Бленвилие. Щеше да носи фамилното име на майката на Мосю Арман, де Монморанси, което беше фамилно име и на собствената му майка. Така Марк-Филип стана  19-тият Граф де Монморанси. Мари-Клер беше постигнала целта на живота си, да продължи родословното дърво на фамилията. Преди да даде съгласието си, естествено, Симеон беше поставил определени условия, които Графинята прие без колебание. Тъй като оставаха съпруг и съпруга, другите деца щяха да носят фамилното име на баща си.  Щяха да имат свободен избор дали да живеят при майка си, или при Симеон. Апартаментът в Париж ставаше негова собственост. Семейният  им статут ставаше “разделени”, което даваше право на Симеон да съжителства официално с друга жена. Чрез  известна френска посредническа фирма за недвижими имоти, Графинята закупи  обширен петстаен апартамент на улица Московска, точно срещу катедралния храм “Свети Александър Невски”  в  София. Съгласно нотариалния акт, собственичка на апартамента беше  Мари-Луиз Гоген, тъй като  на Симеон беше  отнето българско гражданство като изменник на Родината. Извън официалния статут, Графинята и Симеон имаха тайно споразумение. Баща на децата ù щеше да бъде винаги той. Това предложение идваше от Мари-Клер, което  го  радваше и съвсем не го  караше да се чувства гузен пред Мария.  

Мария научи за раждането на Жан-Пиер съвсем случайно. Симеон беше на репетиция в театъра.  Тя беше излязла в обедна почивка и чакаше Симеон да се прибере, за да обядват. Беше сготвила любимата му мусака с картофи и патладжани, бутилка “Кот дю Рон” и зелена салата с авокадо и  пресни, хрупкави корнишони. На вратата се позвъни, вероятно Симеон си беше забравил ключовете, макар че беше малко вероятно, тъй като ключовете от апартамента, гаража и колата бяха винаги заедно. Мария отвори вратата. Беше портиерът, който носеше луксозен  бледо син плик, с каквито изпращат официалните покани за важни събития.  Без да обърне внимание до кого е адресирано, Мария побърза да го отвори, прочете и онемя. Канеха Симеон на кръщене на  новородения му син.  След първоначалното стъписване Мария побесня, лицето ù смени всички цветове на дъгата, грабна лист хартия и с едри букви написа: “Не ме чакай. Заминавам и никога няма да се върна.” Даже не написа името си. Грабна един малък сак, нахвърля няколко дрехи в него и изхвърча на улицата. Качи се на първото такси и даде адреса на приятелката си. Едва сега даде свобода на яростта си и започна да го “благославя” на родния си език. Един след друг се редяха звучните сръбски псувни, които бяха известни с колорита, картинността и широкия си периметър на обхват.  Лееха се от устата ù като буен планински поток, прелял от бреговете си след лятна буря и заливаха околното пространство с невероятната си звучност и образност.

- Ма, сестро, кой те е ядосал така? Такива не съм ги чувал и на Белградското пристанище, - каза изневиделица шофьорът на таксито на чист сръбски език и накара и двамата да се смеят като обезумели, след минутна пауза, поради  стъписването на Мария. Тя се смееше, но от очите ù продължаваше да се лее поток от сълзи, сълзи  на обида, на възмущение и наранени чувства.

 - Карай, не питай, - каза тя и се затвори в себе си, като костенурка, скрила главата си под твърдата си обвивка при вида на смъртоносна опасност.

Остатъка от пътя изминаха в пълно мълчание. Мария хвърли на шофьора петдесет франка и без да каже дума, без да го погледне, тръшна вратата на таксито. Беше се засрамила от самата себе си.

Симеон се прибра в прекрасно настроение.  След репетицията го бяха поканили при директора на театъра. Продължаваха му договора с още три години. Щеше да получи и сериозно повишение на заплатата  и репертоарът му щеше да се обогати с поне още  три опери. В две от тях щеше да получи централни роли, доколкото позволяваше вокалната им композиция. Затова беше избързал да се прибере за обяд. Знаеше, че Мария го чака. Нямаше търпение да я прегърне, да сподели с нея радостната вест и след  това да я люби. И двамата бяха ненаситни за ласки и нежност. 

Когато не я намери у дома, първо се учуди, а след това се притесни. Къде може да е отишла? Бяха се разбрали да обядват заедно и тя закачливо беше казала, че ще го чака с нетърпение. Симеон знаеше какво означава терминът «чакам с нетърпение» и беше обещал да уважи «нетърпението» ù. А сега, разочарован и незнаещ какво да мисли, обикаляше из апартамента и хиляди мисли му минаваха през главата. Обяснение нямаше.  Обиколи за пореден път цялото жилище и едва сега му направиха  впечатление  зейналите врати на  гардероба  и падналите на пода дрехи. Тревогата нарасна, макар нищо конкретно  не  подсказваше за неочаквано бягство. Отиде към входното антре, за да види  каква горна дреха беше облякла. По това би могъл да разбере дали е отишла  в града, или отскочила до съседен магазин. И тогава на пода видя смачкания плик и някаква картичка. Наведе се, взе плика и картичката и погледна изпращача. Писмото беше адресирано до него  и беше изпратено от Мари-Клер. Едва тогава отвори картичката и прочете съдържанието. Краката  му се подкосиха и Симеон  се тръшна върху седалката за обуване на обувки. Държеше поканата и ръцете му трепереха. Мария го беше напуснала. Беше скрил от нея раждането на сина си. Чакаше подходящ момент, за да ù го каже, но тя не беше го дочакала. Случайността му беше изиграла лоша шега.  Трябваше да я намери незабавно и да ù обясни. Какво и как щеше да обяснява и сам не знаеше, но щеше да ù каже истината за споразумението. Но първо трябваше да я намери и то по възможност преди да е  заминала. Познаваше я добре. Беше импулсивна, чувствителна и горда. Беше лесно наранима, но любвеобилна и нежна. Между тях имаше хармония, страст и прекрасно приятелство. Симеон никога нямаше да забрави думите на доктор Пелетие. Завиждаше му за щастието да има такъв всеотдаен човек до себе си. Действително беше за завиждане. А ето,  че  той ù беше причинил нещо, което Мария не заслужаваше. Но какво можеше да направи, беше между чука и наковалнята. За да има правото да я обича открито и да живее с нея, той беше се съгласил на онова споразумение. Беше се съгласил да бъде баща на децата на Мари-Клер. Не я обичаше и никога не беше я обичал истински. И двамата го знаеха от първия ден. Беше сделка и малко страст, сексуално привличане, неподплатено с дълбоки чувства. Мари-Клер никога не беше се показвала с друг мъж в обществото, освен със законния си съпруг. Никога не беше чувал и далечен намек за връзка с друг, макар да имаше това право, след като той  живееше с Мария най-демонстративно и без да крие чувствата си към нея. В какво можеше да бъде упреквана Графинята? Искаше да има много деца, да продължи рода Монморанси. Нима това можеше да бъде грях? Можеше ли да бъде упреквана, че е пожертвала младостта и живота си на тази кауза и беше избрала един млад, красив и силен българин за баща на децата си. При това талантлив. Мари-Клер беше истинска аристократка, държеше се достойно и в обществото беше уважавана личност. Благодарение на нея, Симеон беше направил кариера на оперен певец.  За да стигне до тук, той беше получил  моралната и материалната ù подкрепа. Можеше ли да се покаже неблагодарник и недостоен човек спрямо  майката на децата си и негова благодетелка. Можеше  ли да бъде такъв, без да нарани Мария, която обичаше страстно и всеотдайно, и беше обичан по същия начин. Симеон трябваше да  я намери и да ù каже истината за споразумението.  Повече не можеше да остане скрито. 

Симеон запали Мерцедеса и тръгна към Кламар, предградието, където живееше приятелката ù Любица.  Въпреки силния трафик по това време на деня, след около  40 минути Симеон звънеше на вратата  ù. Никой не отговори, въпреки настойчивостта  му. Явно нямаше никой.

Оттук нататък намирането на Мария се превръщаше в сериозен проблем. Симеон не познаваше други  нейни приятели. Мария му беше говорила за някакъв далечен братовчед с когото бяха в доста обтегнати отношения, но не знаеше адреса му. Пък едва ли би потърсила убежище при човек, който се беше опитал да я изнасили. Тогава се сети за Марчелло и неговата приятелка Габриелла, която  го беше запознала с Мария. Тогава двете  деляха наема на  жилището, което бяха наели. Марчелло беше напуснал “Опера Комик” преди повече от година и сега работеше в някакъв италиански ресторант. През деня помагаше в кухнята,  а вечер пееше италиански канцонети и шлагери, акомпанирайки си с  китарата.  Симеон не знаеше къде се намира този ресторант, но беше чувал от колеги хористи, които го бяха посещавали нееднократно. Казваха, че атмосферата е наистина италианска, а кухнята превъзходна.  Спря при станцията на метрото “Порт де Версай”, намери телефонен автомат и след няколко разговора  с колеги вече  знаеше  адреса на  “Траториа  ди Наполи”, където работеше Марчелло. Часът минаваше 9, когато Симеон се появи на входа на ресторантчето. Беше малко, уютно помещение с не повече от 5-6 маси, които в момента бяха заети до последния стол. Масите бяха покрити с  покривки на бели и червени квадратчета.  По масите имаше гарафи с червено вино, чинии, пълни със спагети, ньоки или фетучини с различни сосове. На всяка маса имаше задължителната купичка с пармезан. Беше шумно. Клиентите, предимно италианци, говореха на висок глас, сякаш се караха, и човек оставаше с впечатлението, че всеки говори, а никой не слуша. Симеон наблюдаваше тази сцена и му се струваше, че гледа италиански филм от епохата на неореализма. Погледът му  най-после се спря на една от масите. 

На малка квадратна маса, близо до входа към кухнята, седяха трима, Габриелла и  Марчелло, а третата с гръб към него не можеше да бъде друг, освен тази, която търсеше из целия град вече няколко часа. Габриелла го забеляза първа и устните ù се раздвижиха. Явно каза нещо на приятелите си. Симеон не можеше да  я чуе в този шум, но разбра думите ù, когато и тримата се обърнаха към него. По лицата им се четеше изненада, а Мария беше станала бяла като платно. По зачервените ù очи  личеше, че беше плакала много. Марчелло бързо стана от мястото си и се насочи с усмивка към Симеон. Когато се опита да го спре, Симеон леко го отстрани, направи две-три крачки и седна на стола, освободен току що от Марчелло.

- Добър вечер, момичета, - с развълнуван глас каза Симеон, като  погледът му не се откъсваше от разплаканата Мария. 

Обезпокоен да не стане скандал, Марчелло беше заел позиция между приятеля си и Мария и не изпускаше Симеон от погледа си.

- Да вървим, Мария, трябва да поговорим на спокойствие, - каза той с тон, който не търпеше отказ. Бавно вдигна лявата си ръка, погали я по косата, докосна лицето ù, по което все още се стичаха сълзи и стана. Хвана я за ръка и каза:

- Не плачи, Мария, твоите сълзи ми причиняват болка.

Пожела приятна вечер на приятелите си и двамата тръгнаха към изхода, придружени от недоумяващите погледи на Габриелла и Марчелло. Мария нямаше сили да се съпротивлява на съдбата. Обичаше го.