23 dic 2012, 16:57  

Софийска сага 48 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
630 0 2
10 мин за четене

   

Глава четиридесет и осма

 

 

           Зора му подаде свещника и бавно развърза колана на кимоното, което се свлече от раменете ù и падна върху килима като копринена купчинка. Под кимоното Зора блестеше със седефената белота на кадифената си кожа, а свещите хвърляха трептящи червени отблясъци върху изваяната ù голота. Дългите черни коси на художничката падаха на едри вълни върху раменете ù и леко прикриваха настръхналите зърна на гърдите. По цялото тяло на Зора нямаше никакво друго косъмче. Тя стоеше пред него като антична скулптура, изваяна от неизвестен майстор-ваятел. Фигурата ù беше съвършенство на природата и Сашо беше онемял пред толкова красота. Свещникът трепереше в ръката му и пламъчетата играеха по цялото ù тяло, като му придаваха някакъв митичен, нереален образ. Очите на младия мъж бяха станали тъмно сиви.

Сашо поглъщаше гледката, която се беше открила пред очите му, като пътник, прекосил пустинята и натъкнал се неочаквано на цветущ оазис. Погледът му опипваше всяка заобленост на тялото, всеки детайл от мраморната фигура на художничката, осмисляше във въображението си израза на голото тяло. Зениците му се бяха разширили неимоверно, Сашо направи крачка към нея, протегна ръце и без да се докосне до нея, обходи всички контури на това изящно женско тяло. Ръцете му трепереха, погледът му гореше, а сърцето му щеше да се пръсне от вълнение. Наведе се, взе кимоното, загърна  треперещото тяло на художничката и развълнуван каза:

- Зора, обещайте да ми станете модел. Искам да извая от мрамор този шедьовър на природата - и след кратка пауза добави: - Женската плът не ме вълнува, мила моя, тя само ме вдъхновява. 

И с бавни крачки отиде до креслото, седна и продължи да пуши пурата, дегустирайки прекрасния френски коняк.

Благодарение на енергичните действия на комисар Жан Петижан и кадрите, заснети от камерата пред комисариата, полицията много бързо  намери похитителката на малкия Евгени. Женевиев беше арестувана, подложена на сериозни психиатрични изследвания и тестове. Главният експерт професор Бийанкур и доктор Бланше бяха категорични. Жената страдаше от тежка депресия със синдром на раздвояване на личността. Това медицинско заключение, както и фактът, че не беше причинила нищо лошо на детето и го беше предала на полицията доброволно и невредимо, не даваха основание за съдебно преследване. На провинилата се налагаше задължително лечение в психиатричната клиника  “Света Анна”, която беше основана още през 17-и век. Една от препоръките на експертите беше да се приложи и трудова терапия.

По такъв начин Женевиев попадна в групата на Мария в шивашката работилница на болницата. Когато погледите на двете се срещнаха, Мария едвам се въздържа да не извика. Изненадата ù беше огромна и трудно контролируема. Отиде при завеждащ-отделението и сподели с него ужаса, който беше изпитала при срещата си с похитителката на собствения ù син. Доктор Клод Вион я успокои, Женевиев беше пациентка като всички други и се нуждаеше от лечение, от грижи, от помощ, за да се завърне в обществото като пълноправен негов член. Дългът на Мария и другите от екипа беше да помогнат на тази нещастна майка да преодолее жестокия стрес, преживян след смъртта на детето ù.  

Дни, седмици и месеци се изнизваха неусетно. Благодарение на комбинираната терапия и психоаналитичните сеанси, провеждани два пъти седмично, състоянието на Женевиев се подобряваше забележимо. Преодоляла първоначалния стрес от срещата, Мария ù възлагаше все по-трудни задачи, обгръщаше я с внимание и най-вече с търпение и добро отношение. Резултатите не закъсняха. Само след шест месеца контролните изследвания и тестове показваха почти 100 процентово възстановяване на психическото здраве на болната. Разрешиха ù да ползва двудневен отпуск в края на седмицата. Женевиев нямаше къде да отиде. Тъгата в очите ù беше толкова изразителна и показваше толкова  явно безпомощността на младата жена, че Мария сама предложи Женевиев да им гостува. Доктор Вийон прие с усмивка предложението, благодари на Мария за жеста и добави, че това ще е най-важният тест и за двете.

Когато Симеон научи за решението на Мария, първоначално се ядоса и първата му мисъл беше да спре този експеримент. Но той безкрайно я обичаше и имаше пълно доверие в нея. Даде мълчаливото си съгласие, обещавайки си да бъде нащрек и да следи действията на Женевиев през тези два дни.

Двудневното гостуване на Женевиев мина без никакви инциденти. Тя помагаше на Мария в кухнята, приготовяше храна за детето, играеше си с него под зоркото око на родителите му и в понеделник сутринта заедно с Мария се върна в клиниката. 

В продължение на няколко месеца тези гостувания ставаха все по-продължителни, доверието към Женевиев беше станало безусловно. Вече излизаше да разходи Евгени при хубаво време, хранеше го и въобще се грижеше за него като майка. Мария и Симеон се споглеждаха мълчаливо, в погледите им липсваше всякакво съмнение или тревога. Бяха спечелили една добра приятелка, която се грижеше за сина им понякога по-добре от самите тях. И когато дойде време да изпишат Женевиев от болницата, някак си естествено дойде предложението им тя да заживее с тях. Апартаментът беше голям, Мария ходеше на работа четири дни в седмицата и имаха нужда от човек, който да се грижи за детето.  

Когато Мария сподели за решението им с доктор  Вийон, последният се усмихна одобрително. Това щеше да бъде от полза на всички и най-много за детето, което  на практика вече имаше две майки.

Радостта на Женевиев беше безгранична. Не само щеше да има дом и семейство, но щеше да продължи да се грижи за малкия Евгени, който беше нейното съкровище. Естествено Мария и Симеон, освен квартира и храна, щяха да ù плащат и възнаграждение за труда. Женевиев бурно протестира, отказвайки всякакво възнаграждение, но в края на краищата се съгласи, за да има възможност да купува на любимеца си лакомствата, които той обича.

След гафа с младия скулптор Зора се беше отдала на изкуството си. Рисуваше картина след картина, изложбите се редуваха една след друга, продажбите се увеличаваха след всяка една изложба и тя вече заемаше авторитетно място в Съюза на българските художници. 

         Зора категорично отказа да позира на Сашо, въпреки настоятелните му молби. Зора никога не ще можеше да си прости, че не беше вникнала в същността на младия скулптор. Той настойчиво я търсеше, канеше да се видят на чашка кафе или коняк, но Зора отказваше  да се среща с него под какъвто и да било предлог.

Новината за пристигането на Симеон дойде като гръм от ясно небе. След едно толкова дълго отсъствие брат ù щеше да дойде в България. Зора не знаеше подробности от живота му с Графинята. Знаеше само, че имат шест деца. За съществуванието на Мария знаеше, без да е запозната с подробностите за тяхното съжителство. Доскоро всякакви контакти с хора с подобен статут на “изменник на родината” се преследваха от властите. Въпреки протекцията на Кирчо Стамов, Зора избягваше да се набива в очите на “органите”. Тя имаше достатъчно свои основания, за да си позволи усложняване на положението с чести контакти с брата-невъзвращенец. А и след брака ù с колумбийския полковник-бизнесмен протекцията не беше особено активна. Стамов си имаше и собствени проблеми.

След тридесет и няколко годишно отсъствие аерогарата във Враждебна му се стори жалка имитация на големите парижки летища. Симеон стъпи на родна земя през един топъл пролетен следобед. Когато в самолета се чу съобщението, че самолетът на авиокомпания “Балкан” е кацнал на летище София, Симеон изпита странно чувство. Вътрешностите му се бяха свили на топка, гърлото му беше пресъхнало, сякаш беше прекосил Сахара пеша. Целият трепереше и не смееше да стане от мястото си. Даже една от стюардесите любезно го попита дали има нужда от помощ. Беше останал последен в самолета. Симеон събра сили, стана, взе ръчното си куфарче и се запъти към изхода на самолета. Когато застана на стълбата под откритото небе на родния си град, Симеон вдигна глава към върховете на планината, които се очертаваха зад сградата на аерогарата. Витоша беше тук непроменена, красива и близка като някога. Нейната зеленина, пролетната ù окраска и малките бели снежни петна го накараха да си вземе дълбоко въздух, очите му грейнаха и Симеон почувства как кръвта в жилите му започна да се стопля и да циркулира с по-голяма скорост. През целия си живот след това той никога нямаше да забрави съприкосновението с въздуха на София след над тридесетгодишно отсъствие. Последният автобус беше заминал и се наложи Симеон да върви пеша до сградата на аерогарата. Съприкосновението с родната земя му даваше особена сила и необикновена енергия, която беше заменила чувството, обхванало го при кацането на самолета.

При срещата с граничния контрол сърцето на Симеон отново се сви, но любезната служителка го поздрави с “добре дошъл”, пожела му приятно прекарване и удари печата във френския му паспорт.

В залата на пристигащите пътници не липсваха посрещачи. Почти едновременно бяха кацнали полетите от Париж, Виена и Милано и, както винаги, в следобедните часове имаше много пристигащи. Из залата шареха и нелегални таксиджии, които предлагаха услугите си на баснословни цени. Те търсеха жертви сред чужденците, повечето незапознати с тарифи и разстояния. Двама-трима предложиха и на Симеон, но той не им обърна никакво внимание. Той търсеше сестра си, която не беше виждал цели дванадесет години. Първа го видя Зора. Високият му ръст, мургавата кожа на лицето, смолисточерната му коса, съвсем леко посребрена над слепоочията, насочиха погледа ù към него. Зора тръгна към него, спря на крачка от Симеон и когато той я видя, хвърли куфарчето на земята и я взе в обятията си. “Симо, Симо, ти си тук” - шепнеха устните ù, докато лицата им се обливаха от спонтанно бликналите сълзи на двамата. “Да, Зора, тук съм, отново съм тук.” Симеон обхвана мокрото ù лице между двете си ръце, погледна искрящите ù очи, заобиколени с тънка паяжина бръчици, и зацелува лицето ù, сякаш искаше да изпие тези сълзи на радост, които се лееха и от двамата.

Таксито летеше по Цариградско шосе, провираше се между множеството коли и маршрутни таксита и бързаше към центъра. Симеон беше спуснал стъклото на задния прозорец и наблюдаваше десетките нови здания, изникнали като гъби от двете страни на булевард “Ленин”. Сгради, които не бяха тук, когато той заминаваше на състезания във Франция през онази фатална за него 1959 година.

Въздушната струя обливаше лицето му, свежият майски въздух проникваше през шириокоотворените пори на кожата и нахлуваше в душата му като  освежителна поток . 

Симеон Гогов се беше завърнал  в родния си град. Той отново беше намерил своите корени. Беше щастлив.

 

 

© Крикор Асланян Todos los derechos reservados

El Autor ha prohibido la votación.
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??