Девическият колеж “Омар Хаям” беше старо училище с установени 69 годишни традиции. Преди Пакта за независимост, подписана в Париж през 1956 година, училището принадлежеше на френския католически орден на Кармелитките. Такива колежи имаше в много европейски страни, включително и в България(София, Пловдив и Варна).
След като крал Мохамед 5-ти, бе подписал с френското преавителство Пакта за Независимост на Кралство Мароко, училището беше станало държавно и се управляваше от Министерство на образованието на кралството. Тук учеха момичета от 7 до 17 годишна възраст. От 9-ри до 6-ти клас беше началният курс на обучение, следваше прогимназията 5,4 и 3-ти клас. Горният курс на обучение обхващаше 2-ри, 1-ви класове, и Терминал, който беше последният клас на средното образование. Обучението беше по френската образователна система, имаше много френски учители и учителки, както и французи-инспектори по различни предмети. В началото Мароко нямаше добре подготвени свои специалисти, и французите продължаваха да са преобладаващото мнозинство учители, с изключение на арабски език, история и география.
През втората половина на 70-те години, мароканското правителство се беше насочило да назначава гимназиални учители по математика, физика и химия, по естествени науки и по технически дисциплини, като стругарство, шлосерство, термична обработка на металите и шепинговане, както и по специалности като електротехника, автоматика, архитектура и строителство, учители специалисти от Румъния и България. Учителите чужденци се наричаха “кооперанти” и обикновено получаваха доста по-високи заплати от мароканските си колеги. Румънците отстъпаваха на държавата си 10% от заплатата си, която всеки месец доброволно внасяха в касата на Посолството. При Българските специалисти, нещата бяха съвсем различни. “Техоимпекс”, износител на кадри за чужбина, беше изработила своя схема за разпределение на заплатите получавани от мароканската страна. “Техноимпекс” получаваше всички заплати и даваше на своите специалисти една малка част от заплатите плащани от мароканското Министерство на образованието. При втори работещ член от едно семейство, наричани “втори член”, той получаваше около 40% от заплатата на първия член. Термините “първи член”, “втори член” бяха обект на много анекдоти сред българските специалисти. Ето един пример, който не е измислен, а се базира на действителен случай.
В самолет за Мароко лети мъж, чиято съпруга е учителка. Той не е запознат с горната терминология, и когато съседката по място, го пита дали е “първи член”, мъжът категорично казва да. Но в хода на разговора жената до него разбира, че той отива на гости при съпругата си, която е учителка. Съседката отново задава въпроса дали е “първи или втори член. Мъжът потвърждава отново, че е първи член. Когато жената го пита за трети път, мъжът изнервен отговаря:
- Другарко, по принцип съм ПЪРВИ ЧЛЕН, но ако жена ми междувремено си е намерила друг, мога да се окажа и втори! ( Когато Сашо, срещна жена си след дълга раздяла, първите му думи бяха: Моля те кажи ми първи член ли съм, или втори!)
Г-ца Лина Шампаньол беше назначена за учителка по френски език в Колежа за девойки “Омар Хаям” и щеше да учи момиченцата от осми, седми и шести класове. По 2 часа седмично във всеки клас, или общо 6 часа седмично.
Когато се яви при директора на училщето г-н Мохамед Бутами, той беше изненадан от факта, че новата учителка беше белгийка и нямаше завършено педагогическо образование, но си замълча. Министерството я беше одобрила и имаше заповед за назначение за две години. И беше руса, и много хубава.
Колкото и комфортно и приятно да беше пребиваването в хотел “Балима”, Лина разбираше, че трябва да потърси подходяща квартира. Спомни си за фирмата за недвижими имоти, която беше видяла в безистена в долната част на булеварда. Защо да не опита там, можеха да й предложат нещо подходящо. Навярно имаше и други такива фирми, където също можеше да опита. До началото на учебната година оставаха малко повече от две седмици. В този период трябваше да реши квартирния въпрос реши младата “кооперантка”.
След завръщането у дома, в Брюксел, отношенията между Марта и Лина бяха много напрегнати. Лина не искаше нито да вижда, нито да говори с майка си. И под претекс, че й е домъчняло за баба и дядо, взе необходимото и се премести в къщата на Анна и Пол, които много се зарадваха, че ще могат да бъдат непрекъснато в близост с внучката си. Така минаха няколко месеца. Отначало младото момиче силно преживяваше събитията станали причина за прекъсване на учението й, и завръщането в Белгия. Липсваха й дядо Евгени и леля Бистра, липсваше й университета, но най-вече страдаше от раздялата с първия мъж когото беше обикнала с цялата сила на първата любов. Еди й липсваше. Често го сънуваше и събуждайки се, още по-силно чувстваше липсата му.
Албер не беше разбрал за разрива между жена си и дъщерята, но все пак отсъствието й от дома не му харесваше. На няколко пъти се опита да говори с Марта, но тя избегваше да навлезе дълбоко в темата, оправдавайки дъшеря си с голямата й любов към Анна и Пол и дългата раздяла с тях.
От своя страна Лина разбираше, че не може още дълго да се крие при баба и дядо, и да прекъсне учението си. Трябваше да намери бързо решение.
Споделяйки с една своя близка приятелка, Мари-Жозе и спомена за възможноста да замине за чужбина, за да учи или работи там. Тази идея се хареса на Лина и тя започна да търси. Така попадна на една обява на мароканското посолство в което се говореше за работа като учители. Това съвпадаше с желанието на Лина да заживее самостоятелно. Мароко беше френскоговоряща страна и не беше на другия край на света. Имаше редовна самолетна връзка с Брюсел. И при желание, само за 2 часа можеше да се прибере в къщи. Отиде в Мароканската легация, и поиска среща с културното аташе. След разговора с него, Лина беше убедена, че постъпва правилно. Условията бяха прекрасни. Имаше възможност за работа в столицата Рабат, Казабланка или Фез, който също беше голям град и го наричаха религиозната столица на Мароко. Подаде документите през месец май. След проучване беше избрала за месторабота столицата Рабат. Град който съчетаваше спокойствието и конфорта на малкия град с финеса и сигурноста на една столица.
Когато съобщи своето решение на родителите си, Албер беше силно шокиран и разбираше, че нещо е станало между майката и дъщерята, но неговото възпитание и характерът му, не позволяваха да иска обяснение. Прие решението на дъщеря си спокойно. От личен опит знаеше, че всеки млад човек, рано или късно желае да полети със свои собствени криле. Защо дъщеря му трябваше да прави изключение. Марта не беше доволна от перспективата да се раздели с дъщеря си и се опита да я разубеди, но Лина беше категорична. Искаше да започне нов живот.
В края на юни получи назначение и след почти два месеца подготовка, в края на август замина за Кралство Мароко.
И сега вървеше по централния булевард на Рабат към агенцията за недвижими имоти.
Посрещна я любезна възрастна жена около 50-те. Полет Тома се представи жената, беше французойка и собственичка на агенцията. Разговорът им беше прекъсван на няколко пъти от телефонни повиквания, на които мадам Тома отговаряше късо и много делово. Явно личеше, че има голям опит в работата си. Рабирайки положението на младата си клиентка, мадам Тома я посъветва да си наеме квартира в близост до училището, където щеше да работи и в квартал населяван главно от европейци. В момента нямало нищо подходящо. Попита къде е отседнала и разбирайки, че е в хотел “Балима” я посъветва след 2-3 дни да намине пак. В този период пазарът на квартирите бил много динамичен и почти всеки ден се появявало нещо ново. Пожела й приятен ден, с което й показа, че разговорът е приключил. Телефонът отново звънеше настойчиво.
Лина вече имаше списък на учебниците с които щеше да работи. Влезе в голямата книжарница срещу агенцията на Мадам Тома и даде списъка на любезния господин, който я посрещна с широка усмивка. Учебниците ги имаше и цената им беше доста висока. Книжарят попита дали госпожицата има документ, че е учителка. Лина нямаше и човекът я посъветва да вземе такъв от училището, където ще преподава. Основните учебници щяха да бъдат безплатни, а за останалите, цената щеше да е намалена с 40%. Лина поблагодари за съвета и обеща след 2-3 дни да се върне с документ.
При пристигането си в Мароко, още при първото си посещение в училището, секретарката на директора й беше дала чек за доста голяма сума, която Лина можеше да осребри в Центалната банка, която беше на две крачки от хотела й. Освен това трябваше да си открие сметка в банка по неен избор където да си внася парите. Първият чек включваше запалатата й за месец септември, както и сума равна на три заплати, за настаняване. Те се даваха еднократно и безвъзмездно на всички учители-чужденци.
Тази година 15 септември се падаше в събота. Това беше първият учебен ден. Тържественото откриване на учебната година беше обявено за 9 часа. В обикновените дни занятията започваха в 8. Децата учеха от 8 до 12, от понеделник до събота. Тези които имаха часове след обяд, започваха от 14 часа, а в петък от 15ч. И завършваха според броя на часовете. Максимум до 18 часа, което беше изключителна редкост, обикновено учеха до 16 - 17 часа, и то главно учениците от последните класове. Началните класове учеха от 8 до 12, а след обяд понякога имаха извънкласна работа или учебни екскурзии в града или околностите.
В двора на училището, учениците бяха строени по класове, като отпред бяха 9-ти, 8-ми и 7-ми клас, а останалите отзад и в страни. Само най-малките, учениците от деветите класове бяха дошли с майките си, и много рядко някой баща. И никой не носеше цветя за класната. Такава традиция в Мароко не съществуваше.
След кратко встъпително слово на директора на училището, всеки учител поведе своя клас към класните стаи. Тези учители които нямаха класове се оттеглиха в учителската стая, където възрастен човек предлагаше ментов чай и кроасани за закуска. Разбира се срещу заплащане, но цената им беше символична. Кроасан за един дирхам и чашка вкусен, сладък ментов чай за 50 сантима.
Голяма част от учителите на малките бяха мароканки, освен Лина, имаше още три французойки, учителки на началните класове. При големите ученички, преобладаваха учители французи, главно жени и само двама мъже-математици. Имаше и две българки, едната учителка по математика и друга по физика и химия. В Мароко предметите физика и химия се преподаваха от един и същ учител, както и история и география. Сред учителките, в по-голямата си част млади жени, силно впечатление правеше една много красива брюнетка с изваяна фигура, от която лъхаше сила, здраве и необикновена женственост. Сорина Деак беше учителка по физическо възпитание от град Арад, Румъния. По произход унгарка. Сред този букет от млади учителки не минаваше незабелязано и русокосата Лина, която непознавайки никого, стоеше настрана с чашка ментов чай в ръка. За няколко дни, младата белгийка беше обикнала вкуса на този необикновен чай и никога не пропускаше възможноста да му се наслади.
На рецепцията на хотела я очакваше съобщение от Мадам Тома. Имала предложение. Лина погледна чововника си беше 13, 30, събота. Едва ли агенцията работеше сега, но тъй като беше само на 5 минути разстояние реши да се поразходи до там, след като се преоблече и отпочине.
Часът беше 2 и половина когато Лина влезе в агенцията. Госпожа Тома я нямаше. На нейното място седеше възрастен мъж, много слаб, висок и със силно прошарени къдрави коси. Когато младата белгийка попита за мадам Тома, мъжът стана, подаде си ръката и се представи като г-н Тома. Беше съпругът. Много любезен, усмихнат и не толкова делови. Разпита я за това, от къде е, как е попаднала в Мароко и с какво ще се занимава тук. Покани я да седне на стола до малката масичка и седна срещу нея. Предложи цигара, но Лина не пушеше и му благодари с усмивка. Г-н Тома беше много сърдечен, непринуден и явно доброжелателен. Извини се, че не може да й даде информация за квартира, само съпругата му се занимавала с агенцията. Той бил тук по други въпроси. Бил председател на Асоциацията на рабатските французи и в момента преглеждал сметките на организацията. Покани я да посети клуба, който се намирал съвсем близо до хотела й. На булевард Бен Абдала, каза той, и веднага допълни първата успоредна на булевард Мохамед 5-ти, зад хотела “Балима”. Беше се сетил , че младото момиче вероятно не познава още града. Лина отговаряше с охота на въпросите на стария господин. Беше приятен събеседник, а и Лина отдавна не беше имала възможност да общува с някой. Вече две седмици беше в Рабат, до днес нямаше никакви познати и нямаше с кой да размени и две думи. И все пак, реши да не прекалява с гостоприемството на господин Тома, благодари му за гостоприемството и поканата да посети клуба им и си тръгна.
- Непремено елате в понеделник, госпожице, Полет ще Ви информира за квартирата. Приятна неделна разходка, Лина,- каза възрастният французин, като усмивката не слизаше от лицето му. Беше запомнил и името й.
В понеделник сутринта, в 7и 40, новата учителка беше в учителската стая.Нямаше никой освен стареца предлагащ чай и кроасани. Лина си взе един чай и още топъл кроасан и седна в един от ъглите на учителската стая. Не беше изпила и половината, когато огромното помещение се напълни с учители и се оживи от гласовете им.
В същото време, на двора, възпитателите строяваха учениците по класове и ги повеждаха към класните стаи. Лина наблюдаваше от прозореца, действията на възпитателите и се възхищаваше на строгата дисциплина. Такъв порядък не беше виждала нито в Белгия, нито в България.
Малко преди да бие последният звънец, в учителската стая се появи самият директор, поздрави всички и се отправи към Лина. Покани младата учителка да отидат в класа за да я представи на нейните ученици.
Децата приеха чудесно новата си учителка. След като извика всички поименно, се представи и разказа накратко за себе си. Момиченцата я слушаха с голямо любопитство и в класа цареше пълна тишина, сякаш тези деветгодишни деца бяха зрели и улегнали личности. Но по време на междучасията съвсем не оставяха такова впечатление. Бяха много шумни и бягаха по дългите коридори и в учлищният двор, под зорките погледи на възпитателките, които следяха за реда и дисциплината в училището. Първият учебен ден мина неусетно и много гладко, въпреки предварителното вътрешното напрежение, което беше обхванало начинающата учителка. Лина беше доволна от себе си.
Към четири часа Лина влезе в агенцията на мадам Тома. В момента тя разговаряше с двама мъже и направи знак на младата си клиентка да седне и почака. След няколко минути господата си отидоха и собственичката на агенцията се обърна към клиентката си с приятна усмивка.
- Добре дошла госпожице, Вие трябва да сте родена под много щастлива звезда. Имам нещо много интересно за Вас. Преди няколко дни внезапно се освободи една малка кокетна къщичка, която сякаш е специално направена за Вас. Искате ли да прескочим да я видите, съвсем не е далече.
- Разбира се с удоволствие, - изненадана каза Лина и стана.
Мадам Тома отвори някакво чекмедже, взе връзка ключове и я покани да тръгнат. Качиха се на колата на госпожата и само след десет минути спряха пред зелена гаражна врата. Улицата беше широка и покрай тротуара от отсрещната страна, бяха спряли няколко автобуса. Мадам Тома отключи голямата метална врата и двете влязоха в малко кокетно дворче, обградено от ляво и от дясно с високи стени. По средата на дворчето имаше две бетонни ленти за паркиране на кола. Покрай стените имаше лехи с цветя и голям храст “Христов венец” с голями бодли и дребни червени цветчета. От дясно над оградата бяха надвиснали клоните на огромното портокалово дърво на съседната къща, отрупани с едри плодове. Къщичката заемаше цялата широчина на двора и беше с един единствен приземен етаж. От ляво се виждаше началото на стълбище водещо надолу, вероятно към мазе. Мадам Тома избра един ключ от вързопа и отключи остъклената, с матово стъкло, врата. Влязоха в едно доста голямо помещение с закръглен алков, чиито прозорци гледаха към дворчето. От дясно имаше врата, която водеше към доста голяма спалня, а вратата срещу прозорците водеше към широка, много светла кухня с огромни прозорци и килер. Кухнята беше голяма почти колкото спалнята и имаше място, както за хладилник и печка, а също така, и за маса и столове.
След като разгледаха интерьора, слязоха в мазето, където имаше няколко голями празни помещения, едно от които беше приспособено за пералня. Когато отново излязоха на двора, Лина забеляза ниша в стената под портокаловото дърво. Нишата беше оформена с бетонна маса и бетонни пейки от двете страни. Прекрасно място за кафенце с приятели. Лина беше очарована от тази малка кокетна къщичка, като от приказките, но не смееше да попита за наема, страхувайки се, че може да не е по нейните възможности.
Мадам Тома, изключително деловита, сама назова цифрата. 650 дирхама бяха напълно във възможностите на младата начинаеща учителка. Без минута колебание, Лина прие предложението без да се пазари, нещо което й беше напълно чуждо.
- Радвам се, че Ви харесва госпожице. Сигурна съм, че ще бъдете доволна от новото си жилище. Малко е, но Вие сте сама и на първо време напълно ще удоволетворява нуждите Ви. Отсреща е френската легация. От другата страна на улицата е началната спирка на няколко градски автобусни линии, но те няма да ви безпокоят. Не са шумни. Пък, както видяхте, стените са високи и шумът на улицата не прониква в дворчето. Ако си купите кола имате и паркинг в двора, - с приятна усмивка добави г-жа Тома. Да се върнем в офиса да оформим договора. Утре ще изпратя хора да почистат основно къщата и двора и след 2 дни можете да се нанасете в новия си дом. Симпатичен е, нали? Провървя Ви.
© Крикор Асланян Todos los derechos reservados