Колумбия, Южна Каролина, малко след полунощ. Вечерта все още бе в началото си, а както знаем, в тези среднощни часове по принцип се случват най-красивите и интересни неща. Тази мисъл крепеше съзнанието на Холдън, който вече бе решил окончателно какво ще прави от тук нататък. Щеше да го направи сам, но не защото нямаше приятели - напротив, имаше. Просто (почти) всички нямаше да могат да се впишат в картинката. А и Холдън си бе набил странната мисъл в главата, че това е негова си лична битка, която трябва да проведе сам... и евентуално да я спечели.

И така, той напусна стаята си, радвайки се, че отново може да подиша свеж въздух. Бе излизал и по-рано през деня, но просто нямаше място за сравнение. Холдън намираше във вечерта едно налудничаво очарование, което го привличаше като магнит. Среднощната разходка му действаше успокояващо, въпреки моментите, в които си мислеше, че някой го следи. Тогава, Холдън просто поглеждаше нагоре към небето и звездите и си казваше "Какво е живота, ако няма поне малко тръпка в него?" И сякаш в потвърждение на тези негови думи, едно куче го забеляза и започна да лае по него. Всъщност, това се бе случвало и преди, та затова и тази вечер Холдън мина по малко по-различен път, но тъпото псе отново го бе забелязало. "Майната му", каза си той наум и продължи по пътя си. 

След около половин час Холдън вече бе достигнал първото място, което си бе наумил за тази вечер. Още преди да влезе в бара, дочу готината музика, която идваше от него. Холдън влезе в заведението и си поръча джин. Без лед, лимон и други подобни глупости. Чисто. Толкова чисто, колкото и онези 21 грама, които притежава вътре в себе си. Същите тези 21 грама, които отчаяно се нуждаеха от още толкова, за да станат 42. Но, стига толкова математика, време е да се върнем обратно в бара. Там, Холдън кротко си пийваше и се наслаждаваше на музиката. Осемдесеттарската атмосфера беше точно по вкуса му и по всичко изглеждаше, че там ще прекара една не малка част от вечерта, дори повече отколкото е предполагал. След известно време Холдън реши да наближи дансинга, макар че изобщо не обичаше да танцува. Не и на толкова бързи песни. Той просто искаше да усети отблизо обстановката и да види как хората се забавляват. А те точно това и правеха, с малки изключения, а Холдън продължаваше да пие. От време на време се заглеждаше в някое и друго момиче, а те тази вечер бяха много. И все пак, все нещо го спираше да заговори някоя. Ако някой друг беше на негово място, изобщо нямаше да действа по този начин, но Холдън в крайна сметка реши да остане себе си. Дори и без да го искаше, просто... остана себе си. В един момент обаче той забеляза малко по-различно момиче. Момиче, което си стоеше само отстрани, наблюдавайки как приятелките и се вихрят. Най-накрая, Холдън реши, че момичето е симпатично и нищо няма да загуби, ако я заговори. Отиде пред нея, представи се в своята собствена светлина, както само той си знае и на пръв поглед момичето се зарадва. Беше я накарал да се усмихне, но тогава изведнъж една от приятелките и изскочи и я взе със себе си. Холдън не се отказа и отиде при тях, но това, което чу малко по-късно, едновременно го ядоса и разочарова. Въпросното момиче си имало приятел, който се бил върнал чак от Питсбърг, Пенсилвания. Нещо повече - същия човек присъствал в бара, към настоящия момент, намиращ се в непосредствена близост до случващото се. Но Холдън, знаеше на 99 %, че това беше една долна лъжа. Това твърдение звучеше прекалено абсурдно, защото същия този "приятел" се намираше в съвсем друга компания и навярно изобщо не подозираше какво става в този момент. След кратък разговор с другото момиче, Холдън реши да си тръгне. Лицемерието му дойде в повече, а това бе едно от нещата, които най-много мразеше. На излизане от бара се срещна с едно познато момиче, но той нямаше намерение да се занимава с нея, защото знаеше, че между тях нищо няма да се получи... тъй като са прекалено различни.

И така, Холдън се запъти към второто място за вечерта. Преди да влезне в заведението, бе проверен за лична карта и оръжия. "Егати, толкова ли съмнително изглеждам", си каза той наум. Все пак, го допуснаха в клуба и първото нещо, което направи, бе да си вземе още джин. Имаше нужда да удави мислите си, тъй като мислеше прекалено много. Затова и някои хора навярно биха казали за него "Холдън Колфийлд - Краля на Мисленето." Иначе, обстановката в бара бе малко по-различна, както и музиката, но това вече слабо вълнуваше лирическия герой. Известно време Холдън просто пиеше и се оглеждаше. След това той забеляза две симпатични госпожици, но не избърза. А може би трябваше, тъй като веднага след като отиде при тях, те го отрязоха. На момента. Може би и той не постъпи както трябва, а след това някакъв костюмиран тип отиде при него и му каза нещо. Холдън не можа да го чуе, но не му и пукаше особено. Допи си остатъка от джина и си тръгна. На излизане му се стори, че видя още едно познато момиче, но не беше много сигурен. Навярно е било плод на въображението му, макар че все още не бе достатъчно пиян - все пак, виждаше и с двете очи и не му се виеше свят,а това бе един от признаците за Холдън-Колфийлд-ско пиянство.

Вечерта вече бе напреднала и местната квартална кръчма сякаш бе логичния завършек. Ожаднял от джина, Холдън реши да си поръча бира. Седна отстрани на една маса и започна да пие. В един момент забеляза още едно симпатично момиче, но нямаше намерение да я заговаря. Щеше да си остане "Господин Мистериозен". Това явно даде резултат, макар и не точно такъв, какъвто си представяше Холдън. Той бе заговорен от някакъв тип, а после и от приятеля му. Последваха няколко наздравици и серия от онези екзистенциални разговори "ала-Албер Камю/Жан-Пол-Сартр", които почти всеки говори, след като си е пийнал. Музикалният фон (очаквано или не) бе съставен от песни за местен футболен отбор, но това не бе от толкова съществено значение. Същественото всъщност бе, че в цялата тази ситуация имаше и момиче - приятелка на единия тип. И същото това момиче, от всички, които Холдън бе срещнал тази вечер, се държа най-възпитано и учтиво. Нищо, че бе заета, и то от доста време насам, както стана ясно по-късно. Холдън бе откровен с нея - каза и за 21-те грама, за техния заместител и така нататък. Тя пък му каза, че това, от което се нуждае, ще дойде при него, когато най-малко го очаква. Клиширана фраза, но от онези красиво-клишираните. Холдън си допи бирата и си тръгна. Нямаше довиждане, чао и така нататък, тъй като шансът той пак да я види граничеше с това, всички оригинални членове на KISS отново да се съберат заедно, на една сцена. Нещо което се случва, ама много рядко. 

На излизане от бара, Холдън бе едновременно щастлив и тъжен. Или по-скоро тъжен, с някакви нотки на щастие. Той просто имаше нужда от допира на нощния живот, а той бе свързан, естествено с... Нея. Нея/Тя, която (както се казваше и в един друг разказ) има толкова много лица, но за Холдън винаги ще бъде... Една.