Спектакъл "Щастливото момиче"
2 мин за четене
Първо действие:
Ставам от леглото и се приготвям за училище. Трябва да се облека и то не първата попаднала ми дреха, а нещо хубаво. В противен случай фрапиращата разлика ще провокира твърде много въпроси от страна на околните. Същото важи и за косата и грима. Истината е, че въобще не ме е грижа дали блузата отива на панталоните, дали изглеждам добре в тези дрехи... все ми е тая. Все пак криво-ляво се обличам. Слушам си тъжни песнички, стоя пред огледалото и репетирам усмивки за различни ситуации. До тук добре!
Второ действие:
Сега идва ред на първата за този ден среща с приятелите. Естествено си имам подготвена за случая усмивка. Отговарям на зададените ми въпроси. В същото време си мисля за съвсем други неща, но... да не издребняваме. Влизам в класната стая и естествено не пропускам веселия поздрав. Така минава целият ми ден в училище. Тъй като съм все още начинаещ актьор, от време на време се издънвам. Я ще ми се насълзят очите, я ще се намръщя без причина. Но за щастие бързо се осъзнавам и/или никой не забелязва, или успявам да дам логично обяснение и отклонявам темата.
Трето действие:
Най-сетне мога да се прибера в къщи. Надявам се у дома да няма никой. В противен случай ролята продължава. Нещо подобно на второ действие. Ако обаче се окажа сама... тогава вече мога да се отпусна. Отново идва ред на тъжните песни. Спокойно мога да се наплача за десетина минути, ама хубаво... просто да ми олекне. След тази процедура си пускам малко здрав хип-хоп и се заемам с ежедневните си задължения. Не би било редно да занемарявам всичко.
Четвърто действие:
А трябва и да се води социален живот. Да, ограничавам го до минимум, но не мога да се изолирам напълно. Ще предизвика въпроси. Сега от мен се очаква да изляза, да седна в някое кафе и да се усмихвам мило на хубавото момче, с което излязох. Ааа... и това го мога. Очите обаче пак ме издънват от време на време. Постоянно се оглеждат и търсят някого другиго. Кого ли? Струва ми се, че вече останах достатъчно. Време е да си ходя.
Пето действие:
Прибирам се у дома, след като съм обещала отново да се видя с момчето. И това е част от ролята. Още малко се правя на веселото момиче. Винаги след като се прибера ме очаква въпросът "Как мина?", а аз се усмихвам лъчезарно и отговарям "Прекарах си много добре". Продължавам още малко да разказвам за това как е протекла вечерта и най-сетне спектакълът, като че ли свърши.
Реалност:
Сядам на компютъра. Слагам слушалките и естествено продължаваме с тъжните песни. Ей сега вече идва ред на "голямото наплакване". Много сълзи, много нещо... от време на време в такива случаи и понаписвам нещо (като това). Още сълзи, сълзи, сълзи... И така, докато не започна да се прозявам. Ами май е време да си лягам. Като уважаваща себе си актриса трябва да си почина, за да се получи добре ролята ми в следващото представление.
Ставам от леглото и се приготвям за училище. Трябва да се облека и то не първата попаднала ми дреха, а нещо хубаво. В противен случай фрапиращата разлика ще провокира твърде много въпроси от страна на околните. Същото важи и за косата и грима. Истината е, че въобще не ме е грижа дали блузата отива на панталоните, дали изглеждам добре в тези дрехи... все ми е тая. Все пак криво-ляво се обличам. Слушам си тъжни песнички, стоя пред огледалото и репетирам усмивки за различни ситуации. До тук добре!
Второ действие:
Сега идва ред на първата за този ден среща с приятелите. Естествено си имам подготвена за случая усмивка. Отговарям на зададените ми въпроси. В същото време си мисля за съвсем други неща, но... да не издребняваме. Влизам в класната стая и естествено не пропускам веселия поздрав. Така минава целият ми ден в училище. Тъй като съм все още начинаещ актьор, от време на време се издънвам. Я ще ми се насълзят очите, я ще се намръщя без причина. Но за щастие бързо се осъзнавам и/или никой не забелязва, или успявам да дам логично обяснение и отклонявам темата.
Трето действие:
Най-сетне мога да се прибера в къщи. Надявам се у дома да няма никой. В противен случай ролята продължава. Нещо подобно на второ действие. Ако обаче се окажа сама... тогава вече мога да се отпусна. Отново идва ред на тъжните песни. Спокойно мога да се наплача за десетина минути, ама хубаво... просто да ми олекне. След тази процедура си пускам малко здрав хип-хоп и се заемам с ежедневните си задължения. Не би било редно да занемарявам всичко.
Четвърто действие:
А трябва и да се води социален живот. Да, ограничавам го до минимум, но не мога да се изолирам напълно. Ще предизвика въпроси. Сега от мен се очаква да изляза, да седна в някое кафе и да се усмихвам мило на хубавото момче, с което излязох. Ааа... и това го мога. Очите обаче пак ме издънват от време на време. Постоянно се оглеждат и търсят някого другиго. Кого ли? Струва ми се, че вече останах достатъчно. Време е да си ходя.
Пето действие:
Прибирам се у дома, след като съм обещала отново да се видя с момчето. И това е част от ролята. Още малко се правя на веселото момиче. Винаги след като се прибера ме очаква въпросът "Как мина?", а аз се усмихвам лъчезарно и отговарям "Прекарах си много добре". Продължавам още малко да разказвам за това как е протекла вечерта и най-сетне спектакълът, като че ли свърши.
Реалност:
Сядам на компютъра. Слагам слушалките и естествено продължаваме с тъжните песни. Ей сега вече идва ред на "голямото наплакване". Много сълзи, много нещо... от време на време в такива случаи и понаписвам нещо (като това). Още сълзи, сълзи, сълзи... И така, докато не започна да се прозявам. Ами май е време да си лягам. Като уважаваща себе си актриса трябва да си почина, за да се получи добре ролята ми в следващото представление.
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Сандора Todos los derechos reservados
