Беще преди 3 години, когато я видях за първи път. Красива двадесетгодишна девойка. Очите й бяха поразително сини, косите й с огромни къдрици, падащи като вълни под кръста й, сияеха на яркото слънце, бузите й розови, бели като сняг зъби и леко мургав тен. Беше толкова идеална. До нея крачеше красиво момче, нежно вплело ръката си в нейната. Знаех, че изучава любимия ми предмет. Имаше и толкова много истински приятели и всички я обичаха. Тя бе всичко, което аз в най-смелите си и нереални мечти бледувах да съм...
Скоро чух слух за нея. Бе препила на един купон и се бе отдала на друго момче. Един от празноглавите и красиви "джентълмени", за когото всички знаеха, че е болен от СПИН. Но нейният приятел й прости всичко и слуховете скоро отшумяха.
Сутрин, отивайки към училище я виждах. Все същата - изящна и перфектна. Но след година нещата започнаха да се променят. Очите й придобиваха студен мъртвешки блясък, руменината по бузите й се бе стопила, а мургавата кожа избледняваше. Виждаха се местата, на които липсваха кичури коса и бе слаба, прекалено слаба. Какво ли ставаше с нея? Помислих си - някакви лични проблеми, нищо необичайно, но грешах...
За една година тя вече не приличаше на себе си. Няколко дни не я бях засичала. Странно. Вечерта вкъщи, когато баща ми слушаше новините чух, че се споменава за починало момиче от нашият град. Погледнах екрана и на него блестеше лазурната снимка на онова прекрасно момиче. Не, не можеше да е истина, но беше. Смътно дочух - СПИН... Тя бе станала негова жертва. Тогава в главата ми нахлу онзи забравен слух, безобиден, но не чак толкова. Тя заплати с живота си за една човешка грешка.
На следващия ден видях приятелите й. Навели глави, помежду им имаше празно място, нейното място, а по асфалта капеха сълзи, които всякаш го прогаряха. В ръката на нейното момче сега бе вплетена една червена роза, червена като кървавите му от плач очи, която щеше да положи на гроба й. Мястото й в университета завинаги ще остане празно, както и една частичка в сърцата на всички, които я обичаха. А родителите й? Дали ще го понесат? Дали скръбта няма да убие и тях? Един човек бе напуснал земята завинаги, но остави след себе си толкова много красота, болка и незатихващи сълзи. А само, ако се бе предпазила, щеше да е още тук с всички, които я обичат...
Това е само една от жертвите на СПИН-а. Синдром на придобита имунна недостатъчност, както казват лекарите или Синдром на простото игнорирано непредпазване? Жертвите са десетки, хиляди, милиони... Една грешка може да коства живота ви и живота на хората, които ви обичат. Днес живеем в светлините на 21 век. Можем да се предпазим от всичко. Да, още няма лек за СПИН-а, но мерките против него са безброй.
Нека бъдем малко по-разумни. Нека да помислим сега, днес, в тази минута. Нека да спрем смъртоностната ръка на СПИН-а, преди да е прегърнала и нас самите, защото, ако не се предпазваме, за него застраховка няма. Нека се предпазваме, за да спрем да даваме жертви на нещо, с което можен да се борим. И ако не го направим за себе си, то поне за хората, които ни обичат, а такива винаги има. Да си подарим спокоен живот и да изживеем старините си, както ни е писанпо. СПИН: С-спри! , П-помисли!, И-има за какво да се живее!, Н-намери начин и се предпази!!!
© Любослава Банова Todos los derechos reservados