Изключително изтощително е да говориш с някой, който разбира какво му казваш.

Поредна нощ изкарах безсънно, със смачканата опаковка от хапчетата за сън в едната ръка и новозакупената ми писалка в другата. Имам чувството, че преди да се унеса, там някъде на бюрото имаш и лист, или поне така би било логично. Не че имаше каквато и да е логика в решението ми да седна да пиша. Двадесет и седем години бях успял да се въздържа от всякакви опити за лично творчество, които всички в средата ми се опитваха да ми наложат. Нямам идея как се стигна до тук, или, ако трябва да съм точен – предпочитам да не си давам сметка. Мисленето е вредно.

Впрочем, идеята ми беше да напиша приказка. Не за деца, нито за възрастни, по-скоро нещо в стил Оскар Уайлд, който ме вълнуваше особено през юношеските ми години. Разбира се, нищо не се получи. Може би, защото ако сега седнех да чета прозата и лириката, които някога ме докосваха, щях да се изсмея. И никак сподавено или разумно, а лудичко щях да се изкискам и да започна да се въртя на стола, както всеки път, когато ме хване бясът (предимството на столовете с колелца!). Не, идилията вече не можеше да ме трогне. Нито грешката и поуката. Честно казано, малко неща са останали, които могат да ме трогнат. Иначе и най-малкото ми влияе, просто не съвсем както трябва.

Както и да е, приказката ми не се получи. Важното беше обаче желанието, както някога ни учеха в училище. Искаше ми се да създам нещо наивно, чисто и красиво, за да го начукам на разградената ни общност, в която единственото общо бе, че в паспортите ни пишеше името на една и съща държава. Пък и откакто започнах да излизам с Ана, в мен се надигна желанието да бъда поне с една идея по-добър. Не защото не се харесвах, какъвто бях; напротив. Просто тя бе твърде крехка и обременена от дребните ядове на ежедневието и всичко това призоваваше кавалерът в мен. За него имах подозрения, че отдавна е умрял, но ето, че вече втора седмица по ред, той отново мърдаше и то по-пъргаво и оживено отвсякога. Да, определено отчасти исках приказката си в нощното шкафче на Ана, която щеше да си разтваря сгънатите листчета от време на време, и да я чете на приглушената светлина в стаичката си. Дори си я представях в единия край на двойното легло, дишайки тихичко, за да не събуди съквартирантката си, с очилата, които носи само за четене и само пред избрани хора, усмихвайки се на написаните думи.

Очевидно нищо от това нямаше да се случи, но поне ми стана ясно, че искам да се харесам като малко кученце. Търсех одобрението на момиче, с което ходех от броени дни, а доматите ги внасяха от Италия на двойно по-висока цена от нашенските, и всички си ги купуваха. Въобще... Ситуацията нямаше как да стане по-жалка.

Деня го избутах, отивайки до службата за няколко часа, после взимайки Ана от университета и водейки я да хапнем. Хубавото при нея беше, че нямаше нужда от скъпи ресторанти или от надяването на снобската маска, която повечето жени скъпо ценяха. Помислих си, че тя е като черна перличка сред океана от бели, само дето кожата й бе така светла и топла. Усмихваше се през целия ден и на няколко пъти забелязах колко непохватна може да бъде, докато се опитваше упорито да захване китайското зеле с пръчиците. Което пък усмихваше мен, и ме караше да се чувствам влюбен.

Странно е колко бързо лети времето. Може да е клише, ала това го прави не по-малко вярно. Не зная как се стигна до тук, наистина не зная. Но не това ме плаши, а спиралата. В един момент си на върха, там те чака някой и заедно се спускате надолу, както децата на ледената пързалка. Карате в синхрон, тъкмо ритъмът се врязва в съзнанието ти и ти се ще да го следваш дълго, когато наклонът свършва. И се оказваш долу, а този някой, който ти е бил спътник до тук, го няма. И кънките ти ги няма. Има само друг, отново и отново друг, който пък ти предлага въже, за да се изкачите нагоре. Ако можех да остана само горе или само долу, сигурно нямаше да го сторя. Но това не ме спира да искам, не спира порива ми да се моля за капчица разумност сред абсолютните безумие и динамика, с които живея.

Ана миналия месец се сгоди за някакъв Деян от горен курс. Съквартирантката й ги беше запознала. А аз бях със Симона, с Мария и сега съм почти убеден, че следва въжето да ми подаде Таня. Притеснителното е, че със Симона все още си говорим. Не мисля и, че скоро ще спрем, което от своя страна съвършено разрушава иначе перфектната до болка спирала. Въпреки че това далеч не е единственото, което тя разруши...

Изключително изтощително е да говориш с някой, който разбира какво му казваш, защото лъжата, в качеството си да прикрива всичко, най-добре би загладила всяка повърхност. А и най-добрите кънкьори ще се спънат на грапав лед...