Спирката

Времето сякаш летеше. Осъзнаваше, че едва ли ще я види някога пак. „Птичето каца веднъж на рамото, момче” спомни си думите на дядо си. Сега или никога! Тя седеше на спирката на „Тримонциум” и чакаше нетърпеливо. Вятърът галеше нежно гъстата ѝ руса коса, стелеща се покрай слабата и атлетична снага на притежателката си. За секунда погледите им се срещнаха и мислите в съзнанието му рязко дерайлираха. Сякаш надзърна в огромните ѝ като маслини очи, а гледката в тях го подлуди. Това бе тя- жената на живота му. Вместо да го успокои обаче, тази мисъл го паникьоса още повече. „Какво да правя? Какво да правя?” крещеше вътрешният му глас, но отговор не последва. Само сърцето му ускори още повече ритъма си и яростно затуптя в гърдите му. Изведнъж изневиделица на спирката спря автобус и момичето на мечтите му изчезна яко дим от погледа му. Той гледаше невярващо и за миг светът му се сгромоляса на милиони частици. В следващия момент пред очите му проблесна розов портфейл, грабна го и докато се опомни, краката му вече тичаха бясно след автобуса с момичето. „Хей, спрете!”-закрещя като луд влюбеният младеж. Но рейсът не спря. Тази вечер дори шибаните светофари не бяха на негова страна. Внезапно се сети за портфейла, отвори го и ахна. Вътре имаше дузина банкноти по стотарки. Сърцето му заби лудо. Изведнъж чу силен шум, стресна се и се събуди. Усети до себе си допира на полуголо женско тяло. Погледна я в лицето и веднага я позна- беше момичето от спирката.