Споделено щастие

-         Радина! От толкова време не сме се виждали! Грам не си се променила! – срещу мен вървеше видимо усмихнат мъж на средна възраст с огромен букет яркожълти нарциси в ръка. Засмях се.

-         Мисля, че ме бъркате с някого.

-         Прилагаше ми този трик, когато бяхме ученици, помниш ли! Колко глупави бяхме тогава... И колко влюбени! Тъкмо пристигнах в града и тръгнах да те търся. Не очаквах да попадна на теб точно тук.

-         Тук? Но... какво му е специалното на това място? Парк като парк. А, и... – усмихнато добавих – не се казвам Радина.

-         Искаш ли да те заведа в нашето кафене? – мъжът продължаваше да пружинира някак нервно и поглеждаше оределите си коси. – Помня, че обичаше капучиното им.

-         Господине – закърших ръце - моля Ви... Разберете... Не съм... – и в този миг замълчах. Ясни сини очи, висок ръст, макар и леко попрегърбен от годините... Естествено! Григор, ученическата любов на майка ми! Родителите им били скарани, разделили ги и двамата дълго време кореспондирали само чрез писма. После той се оженил далеч оттук. Майка ми се запознала с баща ми и заживели заедно, но тя никога не забравила първия мъж, в когото била истински влюбена. „Бяхме толкова изплашени... и така удивени от чудото, което се извършваше с нас в онзи момент – казваше тя. – Така ми се е искало да мога да го зърна отнякъде... Да чуя дали е добре, дали е щастлив...” Мълчаливо се усмихнах. Сега, три години след смъртта на баща ми, мама беше все така самотна. Може би ако си припомни миналото, ако се докосне до щастливите спомени, усмивката ù щеше да се възвърне?

Обърнах се към клетия човек, който притеснено ме гледаше изпод вежди и мачкаше шапката в зачервените ръце.

-         Вижте – заговорих – мисля, че е станала някаква грешка. Майка ми е Радина, аз съм Силвия.

-         Дъщерята на Ради? Невъзможно! Та вие сте като две капки вода...! – Човекът втрещено се взираше в чертите на лицето ми, сякаш очакваше да падне гръм.

-         Да, аз съм дъщеря ù. – весело потвърдих. - Какво ще кажете да ви заведа у дома? Мисля, че там ви очаква...

-         Да! Прекрасна идея! – усмихнатият непознат не ме изчака да довърша. Кимнах към колата. – Това е автомобилът ми, заповядайте...

*  *  *

3 месеца по-късно

-         Не мога да повярвам, че съществуваш. Толкова си неземна. – Приятелят ми нежно ме целуна. Обгърнах го с тъничките си ръце и се взрях в очите му. Любов. Всичко, което прочетох в тях, бе любов. Истинска, неподправена страст и отдаденост. Мислено благодарих на Бог за това, че ни срещна.

-         Обичам те – прошепнах. – Не искам и да помислям за деня, когато... – очите ми се напълниха със сълзи. Мълчаливо ги изтрих с опакото на ръката си.

-         Когато какво? – погледна ме той невярващо.

-         Когато... няма да сме вече заедно... Може да ме разлюбиш – усмихнах се тъжно. Той отново ме целуна, този път по челото.

-         Никога, любов моя. Знаеш ли... – Константин бавно се изправи, наметна се с хавлията, която бяхме донесли направо от плажа, и се обърна с гръб към мен. След секунда се вгледа в очите ми и приклекна развълнувано. Цялата потреперих. Сърцето ми щеше да се пръсне от вълнение.

-         Не съм си представял, че ще отправя предложение на жената на живота си само по хавлия, но... – и двамата се разсмяхме – мисля, че сега е моментът.

 Разплаках се. Константин бавно отвори рубиненочервената кутийка и между пластовете кадифе проблесна ослепително бял диамант, който сякаш освети цялата стая със своята красота.

-         Любов моя... Единствена... Ще се омъжиш ли за мен?

 Хиляди цветни зайчета заиграха пред очите ми. Сълзите замъглиха погледа ми и щастливо изпищях:

-         Да! Да! Да! Д... – не довърших. Той вече ме целуваше страстно, дълбоко и истински.

-         А как ще кажем на децата? – една привлекателна жена с дълбоки кафяви очи притеснено се притисна към мъжа до себе си. Тя загали гърдите му и погледът му отново заблестя.

-         Ще им кажем... Сина ми специализира в чужбина, тази година завършва. Ще си дойде точно навреме за сватбата. А Силвия?

-         На море е с приятеля си. Така и не ме запозна с това момче. Когато се прибере, ще ù съобщим заедно.

-         Обичам те – среброкосият мъж сплете пръстите си с нейните. – Нямаш представа колко дълго съм чакал този миг. И след като Елена почина, вече бях почти убеден, че трябва да те открия.

-         Чувствах абсолютно същото – призна Радина на свой ред – В началото ми бе гузно, след смъртта на Иван... Не мислех за нищо, не търсех никого... Но после... Спомените се съживиха сякаш от въздуха и...

-         Замълчи – той я целуна бавно, подмамващо, с копнеж. – Замълчи и ми припомни колко хубаво беше преди.

*   *  *

Едно черно Ауди паркира в близост до голямата къща. От него с усмивка изскочи млада влюбена двойка. Държаха се за ръце и възбудено обсъждаха нещо. Мъжът бе възвисок, захилен до уши и пленено съзерцаваше крехката си половинка. Тя отметна с предизвикателен жест дългите си червени къдрици и се взря в очите на любимия си

мъж:

-         Вече го репетирахме доста пъти, нали? Влизаш, поздравяваш я, и казваш...

-         „Мога ли да поискам ръката на дъщеря Ви”, да, любов моя, помня...

 Целунаха се. После Силвия с треперещи пръсти натисна бравата на вратата, която никога не се заключваше.

-         Мамо! Мамо! – младата жена набързо се огледа в огледалото, окачено на стената в тесничкото фоайе, отметна един непослушен кичур от зелените си очи и остави голямата торта на дървената маса.

-         Мамо, къде се губиш!

-         Тук съм, майче, чичо ти Григор тъкмо отиде да види водосточната тръба, май се спукала...

В този миг в близката всекидневна проехтяха отчетливо два плътни мъжки гласа.

-         Татко?

-         Сине?

-         Какво правиш тук?

-         Ти какво правиш тук?

-         Какво има? – Силвия с усмивка се приближи и прегърна избраника на сърцето си.

-         Това ли е момчето? – Радина подаде ръка към изумения Константин, който поглеждаше ту към баща си, ту към бъдещата си тъща, от която Сиси явно бе наследила красотата си, ту към самата Силвия.

-         Константин... Приятно ми е – младият мъж недоумяващо подаде ръка към Радина. – Ние със Силви искаме да Ви съобщим нещо, госпожо Данова...

-         Но, моля, наричай ме по име. – тъмнооката жена благо се усмихна и посочи трапезарията. – Да отидем там. Явно има какво да си кажем.

-         Значи... ще се... жените, така ли? – Светлокосият младеж плахо погледна към баща си.

-         Да, сине... Обичах майка ти, но Радина е любовта на живота ми.

-         При мен е абсолютно същото – потвърди самата тя със зачервено лице.

-         Ами... Ние... – Силвия стисна ръката на бъдещия си съпруг. – Аз и Силви... е...

-         И вие ли? – ахнаха възрастните и очите им се напълниха със сълзи от радост.

-         Да, майко. – щастливо пророни зеленооката девойка. – Константин ми предложи преди два дни и...

-         Какво съвпадение!

-         И чичо Григор ли...?

-         Да, мила, и той!

  Само след секунди голямата къща бе изпълнена с весела глъч и много смях. Радина прегръщаше ту дъщеря си, ту бъдещия си зет, а Константин нервно посрещна бащината си десница.

-         Бъдете много щастливи, момчето ми!

-         Благодаря ти, татко!

-         Елате, да се снимаме... – Силвия настрои апаратът и всички дружно се наредиха около голямата шоколадова торта. Червеното копченце на машината светна няколко пъти поред и обектива запамети блесналите погледи и широките усмивки на две поколения, преживяли много тъга и дочакали момента да вкусят от благото на споделената любов.