Беше топла октомврийска вечер. Хиляди хора  се бяха запътили към мястото на срещата. Имаше всякакви - млади и стари, богати и бедни, сами и на групи… Толкова много хора, с толкова много различни съдби, проблеми, възприятия за света наоколо. Но в тази вечер всички бяха обединени от едно - любовта и тайната надежда, че може да стане чудо. Сред всички тези хора бях и аз… 

Колкото повече се приближавах към стадиона, толкова по-бързо забиваше сърцето ми, в ума изникваха все нови и нови песни. Дори полицаите бяха толкова завладени от всеобщата еуфория и надежда, че даже ни посрещаха на пунктовете с усмивка и ни пожелаваха успех, а ние отвръщахме с пожелание за лека работа. Отнякъде се даде тон на позната песен, запяха всички около мен и тогава разбрах, че участвам в приказка… След като минахме пропускателните пунктове без проблеми, с много песни, аз, Светльо и Митко се запътихме към входовете на самия стадион. Пред нашия вече се бе образувала опашка… Изчакахме си реда, и ето вече бяхме на една крачка от трибуните, когато един от полицаите ни попита на колко сме години. 

- На 16 - отговорихме и тримата, като не скрихме годините си.                                              Не вярвахме, че ще имаме някакви проблеми, тъй като по закон, ако имаш 16 навършени години, то можеш да посещаваш футболни мачове без придружител. За нещастие, полицаят не пожела да ни пусне, въпреки че беше задължен… Ние се върнахме назад, изчакахме пред входа малко и помолихме един господин да се представи за наш придружител. Той се съгласи и така ние направихме втори опит да преминем през охраната. Тя обаче пак ни спря под претекст, че трябвало поне един от нас да има роднинска връзка с “придружителя”.  

  След като и този път не успяхме, тримата се отчаяхме. Застанахме отстрани на входа и  зачакахме. Какво точно чакахме и ние не знаехме, но в нас продължаваше да има надежда, че ще присъстваме на зрелището, чакано толкова много време от всички ни. Аз си спомних за това как точно преди седмица  бях станал в 4 часа сутринта, за да отида да се редя на касите за билети. На мястото стигнах в 5. Вече имаше хора и аз се наредих на опашката. Добре, че  предишния ден бях взел назаем една празна каса от бира от чичо Тони, та имаше къде седна и да почакам отварянето на касите, чието работно време започваше след 5 часа. Успях да закуся на спокойствие и да прочета няколко реда от записките ми в час по литература. Така неусетно часът стана 8, а около мен се бяха насъбрали вече доста хора. Бях завързал кратък разговор с 2 момчета, които ми запазиха мястото в реда, докато аз отидох да оставя касата, на която седях настрани, тъй като вече беше станало твърде тясно.

С много песни и шеги дочакахме отварянето на касите. Успях да взема що-годе бързо билетите и веднага се запътих към вкъщи, предоволен от свършената работа и очакващ с нетърпение деня на мача.

Бях се загледал в полускъсания от охраната билет и си припомнях всичко това, когато строг глас ме извади от спомените ми. Познавах този глас, бях го чувал и преди, но в първия момент не се сетих на кого е. Погледнах нагоре, а пред мен стоеше човекът, когото най-малко очаквах и най-силно исках да видя. Това беше собственикът на клуба, който обичах от малък и който беше накрал да са щастливи и горди толкова много българи тази нощ… 

- Момчета, проблем ли има? - попита той, виждайки унилите ни вече физиономии. 

Аз му обясних какво ни се беше случило, използвайки всички правни термини, които знаех, защото въпросният господин беше адвокат, а и едно 16 годишно момче не може да прикрие в думите си  вълнението, което изпитваше при срещата с един толкова уважаван от него човек, който бе виждал само по телевизията… Това вълнение беше още по-голямо, защото знаех, че точно този човек ще ни помогне и че ще ни се сбъдне мечтата именно заради него.

След двуминутен  разговор с униформените, които упорито не ни пускаха на стадиона до този момент, и тримата влязохме без проблеми.

Оставаше половин час до началото на мача и целия стадион се беше почти напълнил. Успяхме някакси да си намерим добри места за гледане. Взехме дори и флагчета и така станахме част от хореографията, която още повече допълваше приказния сюжет...     

Въпреки че резултатът беше 3:0 в полза на гостуващия отбор, ние не спряхме да пеем и да подкрепяме любимците си. Някой от средата на сектора  подаде тон за песен, с мелодията на една стара македонска ритма, която изпълняваме с вдигнати високо във въздуха шалове. Вдигайки моя, погледнах небето, на което беше изгряла кръглата и оцветено в оранжево луна. Многобройните звезди подсилваха приказния пейзаж… Когато погледнах пак стадиона, той беше целия  покрит от шалове в цвета на любимия ни отбор… Чудо! Веднага след това стана и второ чудо! ГОЛ! Ние изригнахме, все едно току-що нашият отбор беше открил резултата.

Мачът завърши със загуба… Но нашата приказка завърши щастливо, защото сърцата ни бяха пълни, а стадионът син, синьо знаме там се вееше, “Само Левски” дълго след това се пееше!