Спомени

Винаги ще помня моя дом. Голямата бяла къща, в която заспивах и се събуждах Онзи прозорец, от който виждах небето и балкана преливащи, един в друг. Лятото се радвах на играта на клоните на стария орех. Вятърът подухваше и те танцуваха своя танц. Помня градинката с цвета. Имаше всякакви, но най-много ми харесваше аромата на червеното българско мушкато. Още от пролетта, та чак до късна есен то красеше градинката със своите огнено-червени цветове. Помня прохладните вечери прекарани под лозите. Зелените им листа "пееха" ту весели, ту тъжни песни.

Но помня и как ме предадоха най-добрите ми приятели. Тези тъжни спомени стоят редом до онези незабравими картини от детството ми. Помня как започна всичко. Беше пролет. Бяхме заедно както винаги но... няма смисъл. Всичко се промени.

Като че ли онази година нямаше нито лято, нито есен. Пролетта беше изместена от зимата. Помня как замръзна всичко. Замръзнаха ореха и лозите. Замръзна и червеното мушкато. Дали този студ не замрази и нашите сърца? Не знам, но вече не бяхме същите.

Напролет, след като снегът започна да се топи, там, в градинката стана чудо. Мушкатото се показа изпод преспите и отново цъфна. Лозите и орехът пак напъпиха и се разлистиха. Но ние си останахме все тъй... замръзнали.