На 2 октомври тази (2007-ма) година се навършват 15 години от смъртта на баща ми.
Това са някои от спомените ми за него - като един малък жест на признателност и преклонение пред паметта му!
Баща ми е роден на 20 април 1910 година. Спомням си как, когато бях съвсем малко момченце още, на пейката пред къщи четяха някакъв хороскоп, и там за татко пишеше: "Всичко ще му бъде хубаво, много добър, работлив и весел ще бъде, никакъв недостатък няма да има. Ако е роден през нощта, ще бъде богат; ако е роден през деня - ще бъде беден!" И как всички възкликнаха: "- Ех, жалко само, че си се родил през деня!" Всичко останало - за характера и душевните качества на баща ми - за всички присъстващи беше безспорно вярно!
Татко беше с руса коса, която не побеля до смъртта му. Кожата му беше бяла, с дебели сини вени по ръцете. По снагата си имаше лунички. Очите му бяха ясносини. Беше над среден ръст, ходеше с характерна широка походка. Ходенето много му спореше, беше неуморим.
Пееше много хубаво, пееше навсякъде, знаеше песен за всеки човек, за всяко име. Когато си ходех в отпуск, особено ако се случеше около Гергьовден или Великден, на крушата пред къщи връзвахме люлка. Крушата беше стара и висока, с един дебел хоризонтален клон, а мястото беше стръмно, така че когато от горната страна те засилват, политаш напред като над бездна и дъхът ти спира! И по обичая надпявахме този, който се люлееше - пееше се песен с неговото име, уж че песента е създадена за него. И татко знаеше песен с имената на всички - и с името на всеки случаен човек, който минаваше по улицата.
През есента на 1918 година майка му умряла. Тогава татко е бил на осем годинки.
Живеели на Попиново, на колибите, а тръгнал на училище в Малко Търново. Една нощ, през зимата, татко му го събудил да ходи на училище. Тръгнал баща ми по пътя през планината. На първия пряслоп - място, където пътят напуска поляните и навлиза в гората, чул някакво "Хмъ, хмъ!" - пресрещнали го три вълка. Заобиколили го и го заследвали от долната страна на пътя. След малко насреща му още два вълка - и те го заобиколили и тръгнали след него. А насреща му - още един вълк, голям като магаре. Застанал вълкът на високото встрани от пътя и драска с крака земята. И протяга глава да го подуши.
А на баща ми батковците му и майка му му били казвали: видиш ли вълци, няма да им се обаждаш и няма да бягаш! Ще стоиш неподвижно докато те отминат, или едвам-едвам ще вървиш, барем да не е белни, че се движиш!
И така - бавно пристъпвал баща ми, едвам-едвам. Държал си и тояжката в ръката. Знаел, че напред има едно полегато дърво, на което мислел да се покатери и тогава щял да бъде по-курназ. Когато подминал край големия вълк, вълкът с огромен скок се прехвърлил от другата страна на пътя и тръгнал срещу другите вълци, които били по-малки и само чакали от него знак какво да правят. Вдигнал крак да напикае едно дърво, а после пресрещнал останалите вълци и ги повел в обратна на татко посока.
А татко изживял голям страх - сам сред планината в лунната нощ и шест души вълци! Тогава, през 1918-1919 година, били виждали и по 12 вълка.
Татко е ходил на училище до трето отделение. Толкова е ходила на училище и майка ми.
Веднъж, през 1989 година, седяхме с татко и той разказваше през какви болести и премеждия е преминал.
Когато бил на 7 годинки, се запушило нещо в уретъра му. За една седмица коремът му се подул, та станал по-голям от боят му. Това било през 1917 година. Няколко дена денем и нощем плачел от болки. Дори сега, като си го припомня, очите му се пълнят със сълзи. Майка му, която била още жива, го взела от Двата вриса, където жънели, да го заведе на колибите на Студената вода при баба Жека, дано тя като по-стара жена повече да разбира. Но баба Жека я нямало и майка му, като се върнала, оставила го него на пътя, а сама отишла до нивата да дожънат още 3-4 снопа.
Татко полекичка вървял по пътя, като се присвивал от болки. И над Бухльовата падина като го присвило много, и най-напред прокапало, после и протекло и му спаднал коремът. Въпросът бил на няколко часа - дали да се отпуши или да умре.
После тръгнал към колибите, но не по пътя, не по колника, ами ударил направо през гората, през Крадена юница, през Попински врис, през дърмите, и много се забавил. А татко му и майка му се прибрали на колибите преди него. И татко му се върнал по пътя да го търси, и ходил и по другите колиби да разпитва дали не са го видели.
А на другата година, на Васильовден - това значи е било през януари, татко цял ден пасял овцете. Цял ден валяла лапавица - дъжд и сняг. Тогава нямало гумени цървули, ходели с "лешови" цървули, направени от кожа на умрели животни. Цървулите се размекнали от водата и снега, краката му се намокрили и измръзнали. Цял ден плакал от мраз татко и се разболял, и три месеца лежал болен от пневмония. Накрая през месец март баща му го съблякъл чисто гол, завил го с една стара ленена трепеча /покривка/, за да не го изгори торът, и го заровил до шията в торището. Само ръцете му оставил отвън и му дал един парцал да си бърше потта от лицето.
През това време баща му - дядо ми Димо, орял наблизо една нива и като изкарвал по една-две бразди, ходел да го поглежда. И като видял, че му излязла потта, извадил го от торището, изкъпал го и за два-три дни татко оздравял от пневмонията. После много години не боледувал.
И отишъл войник. Смятал, че ще бъде най-долният - нали само подир добитъка бил ходил, а на училище ходил само до трето отделение. Но го забелязали началниците му и го изпратили на школа за отдельонни командири. Поискал да служи в Малко Търново, но майорът казал: "- Не ми трябва тука - само ще бяга! Да върви в Резово!" Назначили го за старши на един от постовете. Имал подчинени шест войника - това бил постът. Имало много работа - да секат, да белят и поставят стълбове за телефоните, да косят сено за петте крави и пр. и пр. Имало двама войника от село Калово. Те изпълнявали всичко, но искали татко да ги пусне в отпуск за панагирет им на Свети Илия. И татко, когато капитанът го питал как върви работата му казвал, че момчетата са много добри и работят, но искат да ги пусне за панаира. "- Нека дойде панаирът, ще видим, има време!" - казвал капитанът.
"- Ако конете на турците минат в българско, доведете ги в Резово!" - казвал капитанът. "А, тая няма да я направим!" - казвал си татко. - Утре нашите крави ще минат в турско, те тогава къде ще ги закарат?" Веднъж татко срещнал старшия на другия пост да кара турски коне, които минали на паша отсам реката, към Резово. "- Къде си ги подкарал? - скарал му се татко. - Скоро да ги връщаш! Казал бил капитанът! Ами утре като минат нашите крави? Капитанът иска да му ги закараш, та да му платят, за да ги пусне!"
Веднъж турският офицер и ординарецът му убили три прасета от българско стадо.
Четвъртото се довлякло до българския бряг, та войниците го заклали и изяли. Но като казал турският офицер в турското село какво е направил, селяните се събрали, извикали куруджията и с още двама души го изпратили в Резово, та платили прасетата.Че иначе ако българите започнат да стрелят по турския добитък!
През 1939 година, тогава 29 годишен, татко се разболял от нещо - подул му се носът. Докторът казал - сифилис. Седемнайсет инжекции му били, по 200 лева едната. "- Простотия!" - още кипва баща ми, като си спомня за ония лекари. Накрая толкова се подул, че носът му съвсем се запушил. Отишъл пак на лекар. "- Ах, сега пък червен вятър!" - казал докторът. Дал му някакво лекарство да се маже, от което лицето на татко изгоряло, станало съвсем черно. Погледнал се татко в огледалото и казал: "- Ако сега някой рече че я не съм дяволът, лъже!"
А баба Нанка му казала: "- Защо не отидеш в Кладара да ти бае баба Васила?" Това било през лятото, по вършитба. И като насадили ечемика в хармана, качил се на магарето и отишъл. Тя, бабата, си миела ръцете на мийката. Като го видяла, оставила всичко, обърсала си ръцете и казала: "- Защо толкова късно идеш, мо(е) дяте? Защо толкова си страдал, толкова си се мъчил!" И го сложила да седне на миндера. Извадила три зъба, не много едри, може би от вълк, може би от свиня. И започнала най-напред с най-големия зъб да чертае около отока и да бае. После със средния, после с най-малкия. "- Ха сега стани, та си иди. Ще мине! Само че защо толкова късно дойде, та толкова си се мъчил!"
Станал татко, взел си и една торба със сливи - в село Кладара, днешното Сливарово, ставаха много хубави сливи - яхнал магарето и докато стигне до Сминеново (това са около десет километра), успял да изяде една слива. И това му било и сифилисът, и червеният вятър, и всичкото!
Тая баба Васила и познавала - ако са се загубели воловете например, къде са и дали ще се намерят. На татко казала: "- Овцете хич да не ги пасеш! Остави ги! Кравите гледай! Колко крави има около тебе, от крави си заобиколен!" И наистина татко много разбираше от волове и крави. Когато наближеше стадото, кравите винаги пореваваха, така го посрещаха. И когато ги пасеше, като им извикаше - оттук пореве една, оттам друга - събираха се. А планината познаваше така добре! "- Три вола продадох. И от кравите: всяка година теле - млякото помогна да изхраня децата си".
Татко беше голям земеделец - много разбираше и всичко вършеше много добре. Сеял веднъж една нива с овес, а минал един дядо и му извикал: "- Унуче, тука освен тръньне, освен "каиш копаран", друго няма да ожънеш!" Но през лятото като видял какъв хубав овес е израснал, казал: "- Я мислех че съм голям чифчия, ама нищо не съм бил пред тебе! Ама и ония ниви там пак ти си ги сял - и те са станали хубави! "- Ами че са станали хубави не съм виновен я, тя природата така ги е създала!" - скромно отговорил тате. "А пък я си знам каква е работата - я ги сея рядко, да става едър класът и тежко зърното. Като хванеш два-три класа, да ти се напълни ръката. А другите (ставаше въпрос за в ТКЗС-то) сеят често, хвърлят много зърно, да казват че са засели много декари."
И по-големият брат на тате, стрико ми Кирил, беше много добър стопанин, но и той признаваше баща ми. "Я мисля така, но питайте и Никола - каквото той каже!" - казваше, когато ставаше въпрос къде да се построи нещо - я краварник, я овчарник, за паша и прочее.
Татко знаеше много притчи и кратки приказки - беше неизчерпаем! Чудех се откъде ли ги е научавал. По късно, като пораснах, съм прочел някои от тях от разни книги и разбрах откъде им е първоизточникът.
А как пееше татко! Нямаше друг такъв в околията! Ето текста на една от песните, които сам си е съчинил:
Я ВЧЕРА ОРАХ, МАЛЕ ЛЕ
Я вчера орах, мале ле,
там долу, в коренищата.
Голяма нива изорах,
голяма и коренена.
Засях я с бяла пшеница,
засях я и я завляках,
и си на нива нареках:
"- Ниво ле, ниво голяма,
сам ти се ниво, изорах,
изорах, та те позасях.
Мъ кога те ниво, женеме,
дано да е и Станка хубава!"
Рано бе да си тръгновам,
та събрах дърва церови,
церови дърва, цяпени.
Натварих, мале, колата,
и впрегнах лиси бивольле,
впрегнах ги, та ги потеглих.
Като във село пристигнах,
заставих ги да отпочинат,
мале ле, утпреш Станкине.
Станкине много святеха,
святеха, хора гълчаха.
Тя на вратата стоеше,
та си сълзите бършеше.
Майка ги отвътре излезе
и си на Станка думаше:
"Мъри мълчи, мълчи, ми плака!
Както те сама углавих,
я и сама ше те отглавям!"
Само едно нещо съм изменил в тази песен! - каза татко. - че съм впрегнал бивольле, пък ние биволлье не сме имали, все волове сме впрягали.
Той беше създал и мелодията на тази песен - много силна, широка и плавна. Имало някаква сватба в съседно село, и дядо Васил Еленчето, на чиито роднини била сватбата, взел и татко. А татко не можеше без да пее. И като запял, пък после като изпял и своята песен, дядо Васил извикал: "- Абе знае бе, знае дядо ви Васил кого да доведе на сватба!"
"Майка ти много момчета я искаха, но те им отказваха. Имаше един Киро - той караше ръж. Спрял колата до един извор да пие вода, напил се и като да се качи на колата, докато се намести да седне на снопите, и воловете тръгнали, той паднал, колата минала през него и до вечерта умря. Но те и на него бяха отказали. И други момчета знаех че са я искали, но и на тях им отказвали. И аз си мислех че и на мене няма да я дадат. Но когато се ожени сестра ми, леля ти Жорка, баба Калудка я спряла и й казала: "- Ти твоя вече си го избра и се ожени, ама кажи на ваш Никола че го искаме за наша Станка - ако е съгласен, да я поиска!" Но татко нищо определено не отговорил. Той бил войник тогава. Казал й: "- Я ше ги си кажа на леля Калудка!"
"Един ден, бях си дошъл в отпуск тогава, и стричина ти Дона ми беше дала Димчо техен - беше бебе - да го подържа. Димчо пък се разплака. Баба Калудка излезе: "- Що плаче тва дяте? Влез де, влез вътре! Каза ли ти Жорка какво ги казах? Ами ти какво ще кажеш?"
"- Ами какво да кажа - я съм войник. На Ивановден ще ти кажа!" Смятах, че дотогава ще се уволня, но пък по Ивановден бяхме по служба и не можах да си дойда.
Но един ден в друга отпуска баба Калудка пак ме срещна и ме запита: "- Какво, Никола, не стана ли Ивановден? Ще ми кажеш ли нещо?" " - Ще ти кажа, викам, само че не сега, утре ще ти кажа!" "- Ами защо не сега, ами утре?" " - Защото не съм казал още на татка, ама тази вечер ще му кажа на него и тогава и на тебе ще кажа!"
Вечерта татко се върна от дугенет, седнахме да ядем и я му казах на татка..." (Как е протекъл този разговор обаче, какво точно е казал татко и какво е отговорил дядо Димо, аз не разбрах, защото по улицата мина някой, спря се пред нас, заговорихме се, и нашият разговор се прекъсна. После много ми се искаше да запитам тате за този му разговор с дядо Димо, но не намерих подходящ момент и повод.)
"И мене много моми ме искаха. На сватбата на Станю Чурукът за Мария, на Никола Сирмахът дъщерята, дойде една Добра. Тя по-височка от майка ти, и по-хубава може да дойдеше. Играхме ние, плесахме, пяхме. И Добра казала на баба: "Ако ми направиш работата за Никола, ще ти харизам едно хубаво браде (забрадка), та всички да ти завиждат."
И тя дойде бабата при мене. "Има едно много хубаво момиченце, - ми казва. - Ти го знаеш. На майка си носи вода, и на мене донася. Казва ми: ако ми направиш работата за Никола, ще ти харизам едно браде. Какво ще кажеш, какво да му кажа?" "Какво да й кажеш - я съм войник. Две години имам да служа. Тя ако иска да ме чака, ако не - не знам какво ще стане!" "Ще те чака тя, ще те чака, ама вие да си имате думата!" "Я дума сега не давам!"
Дадоха ни отпуска, ама я барем в Търново не отидох, цялата си я изкарах на колибите. И като си тръгнах къде Бургас, минах край Острата чука, а там татко ги и майка ги жънеха на една тяхна нива. "Къде беше?" "В отпуска." Ами с Добра видяхте ли се?" - пита татко ги. "Не се видяхме. Я мислех тука да се видим, ама не я гледам, къде е?" "Оставихме я да копае бостанет. Но само да знаехме че ще минеш, нямаше да я оставим, тука щеше да я вземем. Ами ти сега къде ще ходиш?" - пита майка ги. "За Бургас." "Е, щом е за Бургас, ти може и утре сутринта да тръгнеш и пак ще стигнеш. Сега тая вечер ще дойде Добра и ще спиш на колибите!" "А, викам, тая няма да стане."
А пък ние бяхме тръгнали в отпуска трима човека и се бяхме уговорили за връщане - на тая и тая дата, в толкова часът, ще се чакаме в кръчмата във Визица. Който отиде пръв, ще чака другите. Отидох я, другите ме чакаха вече и продължихме за Бургас.
Пък една баба имаше, тя имаше една дъщеря, въз църна, ама инак беше хубава. Я минавах един път покрай техните колиби да отида на овцете, но те не знаят къде ходя и тя пита:
- Никола, къде насам?
- Ами при дъщеря ти, да я видя!
- А, не ходиш ти при дъщеря ми, не ходиш! Докато има Станка бяла, няма да ходиш ти при църна!
- Тя и биволицата е църна, ама бяло мляко дава! - отговорил тате. - Или ти се свиди, та не даваш да я видя дъщерята ти?
- А, давам, давам, що да не давам. Виж я, хадъм!
Леля ти Жорка пък искаше да ме оглави за Дукена и ги казала да ме чака докато се върна от войник, пък оная ги рекла: "Търся момче да се оглавя и найда ли го веднага ще се оглавя, че две по-малки сестри ме подпират!"
Като ги казах на майка ти че вече ще се вземем, че ще стане работата, та се върнах и легнах, и заспах. И веднага засънувах. Сънувах, че ходя на колибите на Попиново. И като стигнах до Бучиката, ме залаяха кучетата - около двайсетина кучета, едно през друго; едното падне, другото през него се спрепене и пак се хвърли напред. И аз започнах да се катеря по един бук. Хващам се за щълбите и се катеря нагоре; и за която и вейчица да се хвана, тя се оказва суха и се чупи, но докато тя се счупи аз съм успял да се прехвана за по-горната и така, макар и сухи, някоя ще се счупи, друга ме задържи и успях да се изкача до върха. И се събудих - без да съм се наспал, още в началото на съня, и си го тълкувам: кучетата вече са душмани - много са, но никое не можа да ме ухапе. Букът е животът - стигнах до върхът му. Сухи му бяха вейките, трудно ще е, бедно ще е, но ме издържаха, не се счупиха.
И още един сън имам дето познава - за войната. Като ни събраха да ни изпратят на фронта, преди да тръгнем оттука, в кръчмата я се бях облегнал на стената и заспах. И засънувах, че минаваме през една мъгла и вървяхме през едно много тъмно пространство - и изведнъж тъмното свърши и излязохме на виделото. И един извика: « Ей, тука ли сме всички?» А друг му се обади: « Двама души няма!» И разбрах аз, че двама ще ги няма, че двама няма да се завърнат, но кои ли ще са? За нас тримата вече знам, че няма да сме - двамата които си говореха след тъмното и аз, който ги чух и видях виделото. И така стана - бъчонкаджията го премаза една каруца, а ординарецът го уби токът.
Татко лесно намираше най-силните доводи да убеждава, и затова го търсеха за сватосване или за помиряване на хората. Когато да се жени приятелят му Янко Райчев, майка му на Янко, баба Кера, се оплакала на татко: «- Малко тантеладжийка ми се вижда снахата, та не знам какво ще излезе. Дали ще ми стане дъщеря?» А татко отговорил: «- Ако по-напред ти ги станеш майка, ще ти стане и тя дъщеря. Инак няма!» От малък си ги нагласявах я такива приказки, добави татко, и старите хора много ме обичаха и ме викаха на приказки.
Булка Милка, снахата й, за представите на малкотърновци наистина била много суетна. Носи млякото с магарето от Сминеново, но като стигне в Малко Търново, не отива направо на мандрата, ами ще спре вкъщи да се преоблече, да се начерви, и чак тогава ще иде на мандрата да ги приемат млякото.
"Да пази господ от мома тантеладжийка!" - се говорело в Малко Търново. Две много хубави моми имало в Малко Търново. Но като се понесла славата им че са тантеладжийки, че умеят да плетат дантели, да везат и шият, но груба селска работа не могат да работят, не се намерил ерген за тях в Малко търново, та се оженили към Бургас или Созопол някъде.
През 1988 година, на 78 години, баща ми получил първия лек инсулт. Както бил на лозето и берял боб - на лозето между кютуците имаше място, което той запълваше с боб, някой невидим човек го блъснал и татко паднал на земята. Помислил си: "Свърши се! Това е сигурно Петковият пехливанин!" Защото преди един месец в съседното лозе така паднал и умрял Петко Ковачът. Татко усетил че го е съборил, като го блъснал, някакъв невидим човек, но в следващия момент чул как някой друг, също невидим, се скарал на първия: "Шшшът! Остави го бе, защо го буташ него? Остави си го!"
Полежах, разказва татко, полежах, че се пресурнах до сянката на една лозина. Повиках на дядо Дико два-три пътя, но не ме чу, сигурно си беше влязал в колибата. И две жени минаваха по пътя и си говореха, но на тях ме досрамя да им повикам.
Домъкнах се до сянката на черешата. И ми се допя. "Оти си, синко, поцърнял, поцърнял, та си погрознял..." - тая песен ми дойде на умът.
Тогава тоя пехливанин трябваше да ме утрепе, но като му извика другият "Остави го!", ме остави. Та живея, ама животът ми вече е никакъв. И оттам насетне вече като ме беше страх, си виках: дано не се срещнем вече с такива хора - невидими. И оттогава ми остана кусур в ходенето.
(Всъщност аз не знаех за този инсулт, не бяха ми казали, и не забелязвах "кусур" в ходенето на баща ми; известна промяна имаше, но аз я отдавах на възрастта. Докато веднъж не забелязах колко трудно влиза да седне в леката кола.)
На 30 ноември 1991 година, около три месеца след смъртта на мама, татко получил втория инсулт.
Сутринта станал, облякъл се, решил да запали печката, изпуснал и разпилял кибрита и паднал пред печката.
Към седем часа сутринта сестра му, леля Жорка, която живееше в друга махала, но идваше в съседната къща да нагледа и запали печката на другата си снаха, на стричина Дона, която също доживяваше живота си сама, неподвижна поради отрязания си крак и огромното си тегло, опитала да влезе да види какво прави татко, но вратата била заключена. Тогава надникнала през прозорчето, което било само притворено, в стаичката му, и го видяла паднал на пода. Макар че беше на повече от 80 години, прескочила през прозорчето; видяла на какъв хал е татко и извикала бате Димо. Приели татко в болницата. Диагнозата - исхемичен инсулт със засегнати левите крайници и зрението. Бил е в много тежко състояние всъщност. Не виждаше абсолютно нищо, не знаеше нощ ли е или ден. И тогава проумях, че ние виждаме не с очите, а с мозъка си: защото очите му бяха толкова ясни, толкова живи, а той нищо не виждаше. Едва на петия ден можеше сякаш да различава и познава по нещо. На въпроса: «Къде е Катя?» - посочваше с дясната си ръка - там! «Къде е Димо?» - там! Състоянието му се подобри малко, стана ясно че ще живее, «ще се мъчи». Не може да се изправи, може само да лежи. Дясната ръка движи, но лявата едва-едва помръдва, не може да я командва. Непрекъснато иска да се приберем вкъщи, където е светло от голямата улична лампа, която свети непосредствено пред нашата къща.
Бях пристигнал от София и прекарах няколко дни в болницата при него. Дотогава гледах на баща си като на по-голям и по-опитен във всичко, който ме превъзхожда във всичко, особено в нравствеността. И никога не смеех и не исках да го поучавам и съветвам в нищо. И затова когато бяхме заедно, разговорът се провеждаше само ако той го започнеше. Но в това му състояние той се нуждаеше от разговори, от споделяне, от изказване на мои мнения и разсъждения, за да може да се поддържа разговор и да не бъде толкова тягостна обстановката.
И като започне да разказва любимите си спомени, се оживява, започва да жестикулира дори с лявата си ръка, и това му помага да я пораздвижи, свива пръстите й, дори се почесва по носа - така се вживява.
Много искаше да го изпишат веднага от болницата. Това, че не го изписват, считаше за посегателство върху правата му, върху свободата му. Мислеше че го правят зарад повече пари, защото за престоя на болните в болницата се заплаща на лекарите.
- Оздравяване няма. Има за нас само една пътечка още - към гробищата. Ние по тая пътечка ще минем, но не ни пускат още. Казват - имате още работа тука! А каква е тая работа - мъки! Можеше още вчера да стане, още завчера, но не са се наситили още на мъки! Ние искаме вече да си ходим, но те казват: още, още ще се мъчите тука, за хубаво! Ние знаем, че по-хубаво вече няма за нас, но те затова са се учили - да лъжат! Лекарката си мисли, че ще ме излекува, а аз си мисля, че няма да оздравея. В тая болница дрехите сякаш са напръскани с нещо - който ги облече, който се завие един-два пъти с тия одеяла, не оздравява, не се връща вече!
- Това «по-хубаво» те за тоя свят или за оня свят го казват? - не го разбрах аз.
- Ах, за оня свят кой ще ти мисли. Те говорят за тука, защото каквото става тука е за тяхна полза.
- Не мисли за това. По-добре изпей някоя песен. Ако не искаш да пееш, думите кажи!
- И на песни се напях, и на хубава жена се нарадвах, и на хубави деца се нарадвах. Той Господ нищо по-хубаво от това и да искаше, не можеше да ми даде!
Кои спомени остават до края на живота на човека, които обича най-често да разказва? Спомените, които най-силно са се врязали в паметта му, с които се гордее? Това за татко бяха спомените в които е проявил неподчинение, проявил се е като бунтар, проявил е смелост.
Веднъж през зимата, било страшен студ, председателят на ТКЗС казал на чифчиите, тези дето работели с коли с волове: «Утре ще идете на «Тумбите» да смъквате трупи до шосето.»
Пък татко казал: "Не може да се отиде утре за трупи. Времето не е за такава работа и я нема да пода!" А Стоян Забирет казал: "Щом Никола няма да поде, и я нема да ида. Неговите волове са хубави, и той е млад, и колата му е здрава." Пък се ядоса Хайдутов тогава, повече отколкото съм ядосан я сега. "Оставете го сега, пък утре ше видим дали няма да отиде по-напред от другите!" А бай Стоян Пехливанчето, още беше жив, ми каза: "Бай Кольо, утре ше те дерат!" "Нека да ме дерат! Ако тука ме одерат, поне децата ми ще знаят къде ми е кожата!" Искаше Хайдутов да ни проводи да му снемем няколко кола трупи - и той щеше да получи 2-3 хиляди лева награда. Чуждите хора да се мъчат, да мръзнат - той щеше да получи наградата. То пък през нощта заваля сняг, та го натрупа до пояс, та на другият ден не можеше на никъде да се излезе от градът.
Ами пътят за Попиново как е направил! Някога, преди още аз да се родя, пътят за Попиново имал много стръмни и трудни участъци и много обикалял. Татко решил да се коригира трасето на пътя. И тогава било много трудно с разрешителното. Имало един дебел инженер, не можел да ходи, та татко трябвало да го докара до Попиново на колата, с воловете. Както и да е, взел татко разрешение от горското и трасирал пътя през гората. Трябвало да се работи от колибарите. И започнал татко да агитира хората, но много от тях се дърпали. Още повече, че пътят минавал и през нивите на някои хора. На дядо Михал пътят щял да мине през три кютука от лозето. На дядо Стойко - през средата на нивата, а той за това дума не давал да се издума. "Какво ще кажеш ти ако те прережат през гърдите!" - спорел той с татко. "Не ми говори така! Иди да преспиш и утре ще ми кажеш!" - не отстъпвал и татко.
Татко искал дядо Стойко да даде най-напред да прекарат пътя през неговата нива. "Защо от сега да го давам! Карайте дотука, пък когато пътят дойде до нивата, тогава!" "Ти трябва сега да го пуснеш пътя през нивата си, защото другите си мислят: дядо Стойко няма да пусне пътя през нивата си и ще се опинат!" Пък Язъта казвал: "На мене новият път не ми трябва. Няма да затваряте стария път, я ше си карам с колата по стария път!" "Бе ти че няма да караш по стария път, няма! Защото ако караш по стария, ще те бия, че мъчиш воловете! - отговарял му татко. - Няма да ти дам да мъчиш воловете по укушет!" А пътят стана и до днес си карат по него. И ми викаха: "Как можа да го измислиш тоя път!"
Гордее се и с това как направил пътя до краварника. Летният краварник на ТКЗС беше в планината, в гората. Нямало никакъв път. "Една трудовашка рота за 5 месеца ще го направи!" - произнесли се специалистите. А татко го прокарал, като само 5-6 храстики отсякъл. Но и за тия храстики горските му съставили акт!
"Преди Девети горските най-много мъчеха народа. И на Девети нищо не ги наказаха, един нос барем на горски не се разкървави. И те после още се засилиха, та завладяха всичко.
И робството е лошо, че езикът няма да знаеш, че за животът си не си сигурен. Но държавното е по-лошо от робство. Казвах я, че държава и народ не е едно и също. Държавен човек който е, държавата го храни и облича и право му е дала да глобява другия. А народът само се мъчи! Имаше турско, имаше данък беглик. После имаше данък "пАша". После горските казаха: "Това е държавно, тука не може да се пасе!" Чакайте бе, хора, това държавното вие откъде го взехте? Нали от тия хора, дето ги убиваха във войните! Нали от тия хора, дето децата им мряха! Но не - горският! Той е държавният човек, него и го обличат, и право са му дали да те съди и да те глобява!
Залесиха навсякъде, та няма откъде да мина с кравите да ги напоя на Средоците. От липса на вода цялата мерия остана неизползвана. Казвах му на горския: оставете оттука една пътечка, колкото да могат кравите да отидат до водата и да се върнат! Не може, казва! Една крава струва 5000 лева, а една борика - 15 000 лева. Това ясно ли ти е? Не ми е много ясно, викам. Защото за 15 години кравата ще даде 10 телета, и те ще станат крави и ще дадат по няколко телета, и колко мляко ще дадат, и колко работа ще свършат ако са волове! А дървото след 15 години ще стане толкова, че като го отсека да го взема на рамото си! Но не разрешиха и сега на - запустиха гората! Сега вече не може да се влезе в гората! За да се върне животновъдството в Странджа, трябва най-напред да се развъдят козите. Козите ще направят пътечките, по които после да могат да минат овцете и кравите.
Веднъж, беше около 1990 година, по радиоточката казаха, че овцете в странджанския район са се увеличили в сравнение с миналата година. Увеличиха се, но пак не са станали колкото кучета имаше при овчарите някога - коментира татко. - При всяка сюрия овце имаше по 10-15 кучета. Сутрин повечето тръгваха с овцете, но и по 4-5 оставаха край егреците. Като минаваш оттам и те залаят, качвай се на някое дърво докато дойде човек от егрекът да ги разпъди, инак не можеш да минеш.
Дойде един лектор от София - да ни чете за вредата от козите. Козата е филоксерата за гората, казва. За козите - сатър! Сатър за тебе, глупако! - викам си на умът. Станах, та казах: "Сега има няколко овчарчета по селата, пасат по 20-30 овце и по 3-4 кози. Но ако откъсате козите, те и овцете ще изоставят. Защото овцата дава мляко 3-4 месеца, а козата - девет месеца. И овчарчето пасе овцете, но яде мляко от козите. Така и стана. Сега например от Стоилово, като тръгнат по пътя към Доженково, овцете вървят само по пътя 3-4 километра, докато стигнат до поляните, без да могат да се отбият в гората - толкова е непроходимо от залесеното и забраненото. И на връщане пак така - само по пътя.
Веднъж седяхме с татко под един дъб в краището на една поляна. Татко побутна с тояжката си едно паднало жълъдче и каза: "Ето това е ползата от това дърво за цялата година - няколко жълъдчета. А ако под сянката му беше нива, щеше да даде или ръж, или жито, или трева за паша щеше да има!"
Тези думи на баща ми ще прозвучат странно. Ние сме възпитавани да обичаме и пазим гората. Но за жителите на планината по-ценна и от решаващо значение за живота е именно тази обработваема земя. Гора много, а ниви - малко. За планината поляната е като оазисът в пустинята. Тя е и нивите на хората, и пашата за животните и дивеча. И както в пустините хората не ценят и се борят с пясъка, така и жителите на планината ценяха много повече поляните, отколкото гората.
И не е вярно, че от дейността на човека дивечът намалява. Той намалява там, където няма човешка дейност. А иначе е достатъчно само да има горски, които да го пазят от бракониерите.
"Гъби имаше някога! Сърни имаше! - казва тате. - Зайци имаше - във всеки гръм имаше заек!"
И аз я помня Странджа от 60-те - 80-те години. Излезеш рано сутрин или привечер из планината - навсякъде по краищата на поляните можеше да видиш сърни. Но откакто изчезнаха нивите и добитъкът, откакто я правят национален парк, изчезнаха и сърните, и зайците, и рибата, и раците.
Веднъж, бил съм вече около трийсетгодишен, сънувах сън. Сънувах, че сме на Петрова нива - там имаше колиби един от чичовците ми, и че оттам гледам Странджа - безкраен простор от заоблени планински била, като огромна равнина, цялата покрита с разлюляни от вятъра злачни и златни ниви. Гледката беше възхитителна! Освен това сънувах и хората - много хора, събрани като на панаир. Те пееха песни, играеха хорА, радваха се, веселяха се, а моята душа се изпълваше с огромна поразяваща мъка и жал за тези хора. Защото в съня си знаех, че това население е обречено на изчезване, а тази хубава земя - на запустяване. И една такава тъжна музика звучеше в съня ми - тържествена и трагична едновременно, и аз по някаква причина знаех, че тази мелодия сега я слушам за първи път и че ще я чуя още само един път - преди смъртта ми.
Много по-късно, когато татко беше вече на легло, аз му разказах съня си и изказах предположението, че тази картина на Странджа - на разлюляните като в безкрайна равнина жита, вероятно се е запечатала в очите ми по време на ранното ми детство.
- Ами тя такава беше гледката някога - каза баща ми. - По високото, по равното - всичко беше ниви и поляни. Само по стръмното към доловете и долчините имаше гора, но тя не се гледа. И като застанеш на някой баир та погледнеш - все едно, че е равнина.
След инсулта за баща ми се грижеха братята ми, които живеят в Малко Търново. От средата на август до 10 септември 1992 година бях си взел отпуск и се грижех аз. Вечерта, преди да си замина отново за София, като предчувствах че повече живи няма да се видим, се сбогувах с него и му поисках прошка за всичко. Татко се разплака - и той знаеше, че няма повече да се видим.
- Простено да ти е! Аз няма какво да ви прощавам на вас, ами вие ми простете на мене, защото аз не ви бях добър баща!
- Защо говориш така! Ние пък мислим, че сме имали най-добрият баща, който може да го има!
- Не бях добър баща я. Защото гледахме животни и я все ви карах да ги пасете, да се грижите и да ходите подир тях, а на вас ви се играеше с децата! Живата стока иска много грижи, жива стока да не гледате!
На 2 октомври, 1992 година, една година и 40 дни след смъртта на мама, на 82 години и пет месеца, почина и баща ми. Третият инсулт получил на първи октомври, а на 2 октомври, в осем и половина вечерта, без да дойде в съзнание, починал.
Погребан е в гробищата в Малко Търново. Колко жалко, че когато погребвахме мама, не запазихме място и за неговия гроб до нейния - щяха да лежат един до друг. Но тогава сякаш не мислехме, никой не искаше да каже, че и баща ми може би скоро ще умре. И сега гробовете им са на около 30 метра един от друг, и между тях има други гробове.
Това беше един човек, който през целия си живот беше работил, пял, помагал на другите. Господ ги събрал с мама, за да бъдат те пример на другите като дружно и добро семейство.
Не минаваше край никого, без да поговори с него, без да предложи помощ и съчувствие.
В ковчега лежеше спокоен, лицето му беше се изгладило, макар и малко смалено. Лежеше с черния си астраганен калпак, а веждите му, които иначе бяха руси и избелели, след смъртта му изведнъж бяха станали черни, почти като калпака му. Толкова черни, че аз запитах братята си дали не са му ги те боядисали!
Боледува дълго, и все пак смъртта му дойде навреме - защото докато беше жив разумът му си беше ясен, докрай можеше да контролира нуждите си, нищо не го болеше, не му трябваха лекарства.
И всички искрено го оплакаха.
Булка Милка като падна до ковчега, че като се запрепява: "Ти като идеш там! Ще го видиш Коля - името ти! Ти него много го обичаше, и той тебе! Та за всичкото ще му разправиш - как като ги малки децата остави; как ги изгледах, та хми се радвах; и как ги углавих. Та и на унучета се нарадвах! Пък той горкият на нищо не се порадва!" (Кольо, мъжът й, беше мой братовчед, кръстен на баща ми. Беше шофьор на камион и загина млад при автомобилна катастрофа).
А леля Жорка, сестра му , последната останала жива от братята и сестрите на татко, нареждаше: "Прощавай, братле, прощавай! Ама ти няма за какво да ми прощаваш, както и аз на тебе - защото лоша дума не сме си казали! Отиде си и ти, братле, и булките си отидоха, и аз всичките ви изпратих, пък мене вейке няма кой да ме упрати!"
На помена след погребението му пуснахме касетата със запис на песните му - направена преди 15 години, когато гласът му беше все още силен и така хубаво звучеше. Събрахме се най-близките в кухничката край касетофона, разплакахме се. Ето това ще остане само от човека. И къщата ще остане, и спомените за него ще останат, но те са нещо външно, чуждо, и само гласът му си е една истинска частица от неговата физическа същност, която може дълго да остане безсмъртна.
По какво се познава дали починалият е попаднал в ада или във рая? Ако след смъртта му хората го споменават с добро, той е в рая; ако говорят за него лошо - е в ада.
Ако наистина е така, за баща ми не може да има никакво съмнение, че сега е в рая!
© Ангел Чортов Todos los derechos reservados