Представи си... идеален свят. Не! Невъзможно е! Знам, че това ще ми отвърнеш. Няма да го оспоря, защото е самата истина. Реалността стана ужасна!Постоянно ни се натрапва колко тежък е животът. Всеки е забързан в делничния ден да свърши своята работа. Така настървени и бранещи своя хляб като рицари кръстоносци сме неуморни и безспирни. Замисли се! Не е ли така? Забързан и аз да свърша ежедневните задачи, обичам понякога в самота и тишина да поседна. Ако е студено, с мъничко топлина от камината и лека музика зареждам се вечерта. Уморен съм! Дали заради работата?! Понякога не само от това, но не спирам да си мисля и спомени често повяват на мига. Колко ми е приятно! Чувствали ли сте се като мен сега? Животът за мен е борба. Свикнал съм да ми казват: "Нямаме сега"!Затваряла се е не една врата! Не спрях да вървя... засега. Но това спира няма! Седя си аз от време на време и спомням си случки преди години. Много са те, останали в детската ми глава. Приятно е! Наистина, когато си даваш сметка какво си успял да постигнеш. Понякога не е така, а доста по-просто. Само някоя песен, чута пред някое кафене с мигащи светлини и детето му направило впечатление. Мечтата да живея в този град се осъществи и сега посещавам и това кафене, но аз вече не съм онова дете! Не, казах го така, но не за да ви наскърбя! Моят разказ е с рима и малко по-така в проза клоня. Не се страхувам от спомените или от това, че нещата невинаги опират само до това колко е голямо сърцето ти за света! Страхувам се от това колко бързо се променя всичко. Дори и самият аз. Радвам се, че все още мога да се наслаждавам на изкуство, топлина и не ми е чужда обичта! Другото е както дойде или как го направя. Не е лошо да те крепи и някоя мечта или спомена мил за доброта, останала някъде в миналото, спотаила се в нощта, чакаща да я преоткриеш.