Настроенията на г-ца Д се меняха заедно с цвета на косата и. Те я люшкаха вълнообразно от припкащото щастие да си сам и да не зависиш от никого, до покъртителното бедствие да се окажеш единствен оцелял на безлюден остров след 100-годишната буря.
Любимият доктор на госпожицата вече беше вдигнал ръце от нея и набожно надигаше взор към небето, когато тя влезеше в кабинета му с топло русата си грива. Това бяха добрите периоди на благонравно възпитаната дама, която в своите руси периоди караше сърцата на мъжете да хвъркат като пеперуди.
Днес тя влезе в кабинета му тъмновиолетова, а това не предвещаваше нищо добро...
- Добър ден, г-це Д! - поздрави учтиво, като се хвана тайно за палците.
- Не е добър, поне за мен - озъби се на свой ред тя и се стовари тежко на креслото.
- Добрееееееееееее.
Леле, ама как го мразеше това провлачено „добрееееее". Тя мразеше бавните, ленивите хора. Флегматиците. Побъркваше се, като гледаше как някой цял ден може да си разглобява химикалката. Самата г-ца Д бликаш ...