Срамът на семейството или г-ца Д в действие 4

Настроенията на г-ца Д се меняха заедно с цвета на косата и. Те я люшкаха вълнообразно от припкащото щастие да си сам и да не зависиш от никого, до покъртителното бедствие да се окажеш единствен оцелял на безлюден остров след 100-годишната буря.
Любимият доктор на госпожицата вече беше вдигнал ръце от нея и набожно надигаше взор към небето, когато тя влезеше в кабинета му с топло русата си грива. Това бяха добрите периоди на благонравно възпитаната дама, която в своите руси периоди караше сърцата на мъжете да хвъркат като пеперуди.
Днес тя влезе в кабинета му тъмновиолетова, а това не предвещаваше нищо добро...
- Добър ден, г-це Д! - поздрави учтиво, като се хвана тайно за палците.
- Не е добър, поне за мен - озъби се на свой ред тя и се стовари тежко на креслото.
- Добрееееееееееее.
Леле, ама как го мразеше това провлачено „добрееееее". Тя мразеше бавните, ленивите хора. Флегматиците. Побъркваше се, като гледаше как някой цял ден може да си разглобява химикалката. Самата г-ца Д бликаше от енергия, която и хапчетата на нейния любим лекар не можеха да озаптят. Тя бягаше, ходеше на аеробика, караше колело, търчеше с децата, въртеше къщата, работеше и всичко това го вършеше със завидна бързина и точност. Имаше си вече изградена стройна схема как да протича денят и. Това бяха изключително важни за нея занимания, тъй като в момента, в който фурията в нея се запреше по някаква причина, тя се присещаше за г-н П. И това беше най-трудното. Не можеше и не искаше да се откаже от него. Беше си обещала.
- Ще пийнете ли кафе - предложи психиатърът.
- Да, благодаря - и извади цигарите.
- Трябва да ги отказваме вече, нали се разбрахме?
- Ти първо се справи с нервите ми, после ще говорим за цигарите - сръфа го г-ца Д.
- Такааааааааааааааааааааааа.
Ей, ама щеше да стане и да го удари. Докторът може би инстинктивно усети, че нещата не отиват на добре и за това поде разговора по докторски...
- Как сте със съня?
- Чудесно, вашите хапчета поне това правят, приспиват ме.
- Все още ли ви тормози чувството за обреченост или...
- Всъщност по-добре съм - укротено сподели г-ца Д - почти изчезнаха смущенията, които имам.
- Но това е чудесно! - изригна буйна радост в психиатъра - значи сме на правилния път!
- Имаме нов проблем обаче...
Сякаш кинжал от венецианска стомана прониза младия мъж. Той помълча за миг, забил поглед в земята. Нямаше сили да се изправи пред поредната простотия в живота на клиентката си.
- Нашите се развеждат - каза тя с леден глас.
- Еби му майката - каза докторът и запали цигара.


Обикновено г-н В се събуждаше вкиснат призори, с усещане за мокър вакуум на големия пръст на някой от краката си. Преди напълно да се осъзнае, изтриваше плюнката, потекла ту от ляво, ту от дясно на устата му. Това зависеше на коя страна е спал. След това ядно изритваше в задника бялата радост на жена си в гъза, причина за перманентния му дискомфорт сутрин. Снежинка беше въздебел голдън ритрийвър, чиято единствена цел и желание в живота беше да трови житието на г-н В. Тя с тиха радост в ранни зори се захващаше да смуче облечения във вълнен чорап пръст на г-н В. Обикновено времето стигаше да покрие с лиги крака до коляното и да изяде една четвърт чорап. След като тежко се стовареше на земята, тя с неподозирана скорост се отправяше към най-тъмния ъгъл под дивана, докато г-н В я гонеше като дявола, за да си отмъсти. Бягането беше затруднено от двойно и тройно минирано поле, през което подскачайки, цопвайки, псувайки и кълнейки г-н В трябваше да премине. Никога не успя да я хване. Умаломощен още в ранни зори, сразен за пореден път от „помиярката„ на жена си г-н В се отправяше към кухнята, където предстоеше да приготви високо калорична и холестеролна закуска, която със сигурност щеше да му докара проблеми със сърцето, бъбреците и простата в бъдеще. Заедно с кафето, отнесено на току-що събудилата се г-жа В на вратата вече тропаше тъщата с мазни банички в торбичка. Тя поглеждаше кръвожадно към зет си, към съсипания чорап, сваляше го с бързината на тигър, антилопа и сядаше спокойно с шест куки и прежда в торбичка да поправи стореното зло.Чорапите бяха символ. Чорапите бяха от първостепенна важност. Носейки ги, г-н В даваше доказателство за синовната обич към своята тъща. Въпреки че с удоволствие, ако не беше наказуемо от закона, би и извил врата. През това време бабичка тихо нареждаше под носа си. А Снежинка преживяше банички, кротко притаена под стола на своята спасителка. Към единадесет часа достолепно се надигаше нейната светлина в живота. Увита в сатенен халат, г-жа В сядаше спокойно на масата, за да си допие кафето, говореше тихо с майка си, милваше по сладката муцунка дебелата си кучка... А г-н В? Ех, на него вече пяна му излязла на устата... Единственото, което му оставаше, беше да затвори вратата след себе си и да отиде да си упокоява нервите при любимите си камиони.


Денят, предшестващ срещата на г-ца Д с доктора, беше светъл и пълен с топлина. Тя се беше завряла в едно планински селце. Дишаше с пълни гърди мириса на свежо окосена трева. Наблюдаваше с половин око беснеещите в басейна деца и мечтаеше за своя принц. Всъщност нещата там вървяха сякаш на добре. След проведената наказателна акция - два месеца, без да му вдигне телефон, г-н П се появи на вратата и с огромен букет цветя и въпреки че тя не отвори, това беше сигурен знак, че нещата отиват на добре. Вечерта си говориха, за тях... За пръв път от месеци, само за тях. И решиха да си дадат време, за да заздравеят раните. А после... Може би да продължат напред, малко поочукани, но преминали през ада, наречен нагаждане на характерите.
Телефонът иззвъня, откъсвайки г-ца Д от прекрасните, любовни трели, които се стрелкаха покрай нея. Щастието и бе разбито на пух и прах...
Беше властелинът на морала, нейният създател, г-н В
- Здравей.
- Здрасти - каза тя дружелюбно в слушалката.
Дълго мълчание на линията, което винаги я бе вбесявало, с неустоимостта и чара на паяк черната вдовица в обувката.
- Влюбен съм - г-н В.
- Аха - г-ца Д не можа да каже повече, кафето капеше по брадичката и.
- Открих живота на 50 години, но не знам какво да правя с г-жа В.
- Мълчи си! - изстреля г-ца Д
- Аз вече и казах.
- Ебаси мамата! - това беше г-ца Д.
Последва дълъг, ама наистина дълъг монолог, в който г-н В объркано разясняваше самотата, неразбирането, отчуждението... Г-н В се хвърляше ту патосно да обрисува своята изгора, ту да пояснява последните години от брака си с г-жа В.
Г-ца Д тежко въздъхна, проумявайки, че поредният сапунен мехур в живота и се беше пукнал завинаги, а именно: Моралният титан, непоклатимият колос на семейството, мегаполисът на изгубената непорочност г-н В си беше отишъл завинаги. Също като Родоският колос, появил се по-светъл, по-могъщ от слънцето и изчезнал, разпаднал се, със счупено сърце, пометен от земетресение. С тази земна, разтърсваща сила и предстоеше да се запознае... Скоро.