- Какви са тия афиши разлепени из града!? – възмутено ме пита Бояджиева, служителка към Окръжния съвет за духовно развитие.

- Афиши на спектакъл, посветен на 90 години от създаването на Партийната организация в града.

- „Да се превърнеш в пламък“ – учудена продължава да уточнява . 

- Да, така пише на афиша – поемам щафетата и аз се правя на луд.

- Не знаеш, че този спектакъл е спрян!...

Оп-а-а-а!... Тая ме вдърви!

- Нещо не ми се връзва  – вчера спектакъла е приет единодушно от Художествен съвет, което означава, че законно може да се представя пред публика в цялата страна...

- Ама, ти сериозно ли! – продължава да се тюхка наш’та.

- Съвсем сериозно!  И не само аз…

 - Значи съм пропуснала да ти кажа…

- Какво по-точно!...

 - Другаря Петров ми се обади, че има забележки към текста и в този вид не го приема – почти ми прошепна на ухо.

- Кога е било това?

- Ми, отдавна… преди 3-4 месеца, не си спомням точно – продължава, кой знае защо, да шепне.

- А той защо ти го каза това на теб!

- Ми, за да ти предам…

След като съм се бъхтал да правя литературната композиция и музикално оформление, след като месеци работим върху текста с колегата Пенков, след като съм предоставил текста на разположение, след като е минал успешно Художествен съвет, след като афишите са цъфнали из града, тая мръхла ме среща случайно на улицата и се сеща какво ѝ казал другаря Петров преди половин година… Егати, гаврата!

- Ти… добре ли си! – бесен, но любезно я питам.

- Какво толкова - пропуснала съм… Моля те, върви при другаря Петров!...

- … за да ми каже, че спектакъла е спрян!

Бояджиева е стара мома…

Навремето, когато прочетох компилацията на Пенков, той каза:

- Артлик, текста е страхотен, аз съм насреща…

Колегата е партиен секретар на театъра и се досеща, че заради опасния текст е ангажиран в този спектакъл и понеже става въпрос за стотина участия, как да откаже куп хонорари в името на Парти-ята!

Всъщност, той каза:

- Текста е опасен, публиката ще го хареса, но ти не се притеснявай, аз съм насреща…

Сещам се за тези думи и директно му съобщавам зловещата новина:

- Артлик, спектакъла е спрян! Трябва да вървим при другаря Петров!

Артлика пребледня:

- Без мене, артличе!…

Сега пък аз пребледнявам…

Покрусен, погнусен, отвратен, тръгвам сам към ешафода „Агитация и пропаганда“ при ГК на БКП – отдела, който коли и беси…

Петров, ме погледне изпод вежди през големите си диоптри, посегна механично и извади предварително приготвената папка, което означава, че Бояджиева е побързала да му се обади…

Секретаря по идеология разтвори папката, запрелиства бавно страница по страница, като прокарва показалец върху вертикални червени линии по бялото поле – това е текста, който трябва да падне…

- Спектакъла е възможен да се представя без отбелязания текст! – промълви цензора и ми подхвърли фаталната папка.

Иска ми се да тръгна на някъде и да не се върна! Ако махна маркирания текст, спектакъла губи своя смисъл, става невъзможен и той го знае… Все едно да ти рязнат главата и кажат:

- Айде, сега, давай напред!

Другаря Петров отдавна ми търси цаката! Не случайно идваше в десет през нощта на репетиции по време на „Хоро“ от Страшимиров, със заглавие „Докога!“, където на една от маските на убийците – кръволоци имаше елементи от образа на Тодор Живков, подробност, която никой не посмя да посочи…

Знаех, този човек никога няма да ми прости лепнатия предпремиерен афиш на „Докога!“на стената на ОК на БКП!... Не посмя да направи прецедент, за да не ме превърне в герой… Всъщност, идеята беше на студентите, аз знаех за намерението им, просто не ги спрях!...

Крача по Главната улица и ме избива на смях:

- Превръщайки се в пламък, просто изгарям – си мисля…

Приятел забелязва, че сам се усмихвам и прошепва в ухото ми:

- Не си добре, щом почна сам да се хилиш…

Горкия, хабер си няма, че се пека на огън!...

Връщам се при колегата Пенков и му казвам кротко:

- Вземаш телефона и се обаждаш на всички, който стоят над тези, които вече присъстваха на Художествения съвет!... Което значи: Шефа на Окръжен съвет по духовно развитие - Петър Ангелов, шефа на отдел „Култура“ към Окръжен комитет на БКП - Елена Хаджиева и т.н. Всички, които са с позиция над тези, който веднъж вече одобриха спектакъла, ги каниш на вечерно кафе у вас!

- Трябва да обясня повода…

- Кафето е повода…

- Ако не дойдат, заради едно кафе…

- Просто не обясняващ - кеф ти е да ги поканиш!

- Нали въпроса е да дойдат…

- Тяхна си работа…

- Ама, артлик!...

- Няма „артлик“! До тука!... Влизам си в задълженията на автор на компилацията и постановчик, който поема цялата отговорност!

Колегата до скоро беше директор на театъра и е свикнал да му нареждат -  така е по-лесно: не поемаш отговорност! Затова избута цели десет години, получи звание „заслужил“, а после и режисьорски изпит! Той умее да не създава проблеми, а за Партията най- важното е, да не създаваш проблеми! Макар, че накрая и той си намери майстора в лицето на Юлия Огнянова…

Обаждам се на звукооператора:

- Довечера с магнетофона се разполагаш в кухнята на Пенков, а тон колоните маскирани в хола! Самият ти трябва да останеш незабелязан – помагаш в кухнята… Не общуваш с никого, ако Пенков те пита защо опъваш кабели, отговаряш му, че така ти е наредено! Когато започна да приказвам текста това означава, че спектакъла е започнал и трябва да пускаш уточнената музика!

- Ама чакай, защо в Пенков, какво ще има там?...

- Погребение…

- Стига бе, кого ще погребваме посред нощ!...

- Мене.

- А, така…

- Твоята работа е да справиш перфектно с пласирането на музиката, защото в кухнята няма да имаш реално усещане за силата на звука…

- Ясно…

Пенков не позна – всички поканени до един са наредени от едната страна на маса заредена с алкохол и мезета, а ние двамата се оказваме седнали на пода срещу гостите.

Приказки от общ характер, двамата големи началници се опитват да предразположат по-низшите си подчинени, който пък са щастливи, че са на купон в заслужил артист и утре ще има какво да клюкарят сред колегите!... Говори се тихо, прибрано, няма празни приказки…

Естествено стана дума за успешния, току-що излязъл роман „Жерава“ на Петър Ангелов, нали всички присъстващи са труженици от културния фронт, трябва да вземат отношение…

Издебнах удобния момент да започна текста:

Комунизмът ще дойде –

ще бъде много хубаво!...

Но простете ми това мрачно пророчество:

На втория ден на комунизма

ще станат масови самоубийства!...

Усещам леко стъписване, някой започват да чупят пръсти, никой не подозира, че това е текст от спектакъл, и че са жертва на ситуация….

Докато колегата загрее, че следващият текст е негов, се получи  убийствена пауза:

Парите ще запазят своята физическа стойност-

ще тежат и ще заемат част от пространството…

В магазините няма да има каси –

учениците ще получават двойки

по архаичният въпрос

за стойността на вещите…

Намесвам се, кротко, човешки - публиката е на сантиметри от нас!

И тогава всички,

на които единствената цел

бе да ядат,

да станат притежатели

на коли и апартаменти,

всички,

които се мъчеха да си купят

на висока цена спокойствие,

ще се с а м о у б и я т,

защото ще загубят

единствената цел в живота си!

Пенков влиза в диалог:

Те не биха могли да живеят спокойно,

или изобщо да живеят,

защото спокойствието

ще стане най-евтиното нещо,

а няма да притежават ценности

с които да си купят н е с п о к о й с т в и е,

което ще запази своята висока цена!...

В продължение на един час тиха атака от недолюбвани български поети - едни забранявани, други забравени, трети с анемични тиражи, четвърти просто неиздавани, недостигнали до хората, но тихомълком включени в текста... Стихове, който четем насаме, но не смеем да произнасяме публично, а партийната номенклатура се пази от тях, като дявол от тамян…

Продължавам през зъби да нагнетявам:

И ако някой протестира,

ако някой е опасен,

ако искате да укротите някого –

не го хвърляйте в затвор!

Спестете си оковите!

Не повтаряйте грешките на Средновековието –

не произвеждайте светци!

Не окови – пари му дайте!

Не тъмница – оградете го с вещи!

Не присъда – дайте му звания!

Ордените не пестете!...

Дори да не иска – насила му давайте!

И публично!

Издигайте го все нагоре –

от пост на пост го лашкайте

като по стъпалата на ешафод…

Ако не загуби главата си и там,

ако слезе с усмивка лека-

викайте в петте посоки на света:

- Ето го, човека!

Не фона на тези разбиващите слова, по стихове на Петър Марев съм записал песни, които уж ще разведряват напрежението, но всъщност натоварват:

Дай на всеки по нещо!

по трошица дори…

Нейде дума гореща…

Празна шепа с пари!...

Халба пенеста бира

и нагризан бишкот,

А на който умира

Светло зрънце живот…

И мухи нека плават!...

Да скрипти дървояд!...

Ти от всичко раздавай,

има толкова глад…

Неочаквано започваме текста и неочаквано свършваме…

Гробно мълчание, двамата сме се сраснали с пода, не дишаме…

Съсипващо мълчание, на всеки е трудно да отвори уста и каже:

- А бе, добре, ама…

Най-сетне Петър Ангелов наруши мълчанието:

- Това, което сте направили е супер, невероятно!... Признавам, толкова добре навързан текст, все едно писан от един автор, това е адски трудно да се направи, но въздействието е поразително…

- Този текст трябва да достигне до повече хора – подкрепя Хаджиева.

Оттук нататък, ела да видиш, как един през друг се леят суперлативи, особено от по-малките началници… Колегата забил поглед в мокета не мръдва, аз в чудо: след всички хвалебствия, как да им кажа за какво са тук!

- Съжалявам, че ще ви разочаровам, но…

Замлъкват притаени да чуят какво ще кажем…

-…но този спектакъл е спрян, така да се каже забранен!...

- Как така! – недоумява Хаджиева.

- В какъв смисъл „забранен“, кой го е спрял, защо! – пита Петър Ангелов.

По-дребните риби все едно ги няма…

- Другаря Петров – изплювам камъчето…

- Наско! – усмихва се Ангелов, демек не го учудва.

- Обади му се и виж за какво става дума – казва снизходително Хаджиева.

- Утре ми се обади в единайсет! – закова Петър Ангелов.

На другия ден в единайсет чух по слушалката:

- Имате зелена улица!... Действайте!...

Така се надхитрявахме с разни ретроградни партийни величия, за-щото между тях имаше и свестни хора, благодарение на които беше възможно да се случват нещата…