Много рано сутринта, някъде към един, малкото селце още спеше като бебе, отпуснато в прегръдките на планината.   Времето беше потънало в мързеливо спокойствие, въздухът нежно миришеше на рози и само вятърът възбудено подскачаше като пакостливо дете по улиците и мяташе тези рози пред вратите и прозорците.  Трябваше просто да станеш и да отвориш прозореца, за да усетиш волния мирис на свободата, разтворен във въздуха,  който ти действа като опиум и те изпълва с енергия  и детско желание за живот  и изпадаш в един необясним екстаз, обсебва те едно сладко желание да извършиш лудост и тогава разбираш, че е лято.  

  Иван бавно отвори очи и после пак ги затвори и вятърът продължи да го замерва с рози, докато не се разсъни съвсем. Тогава Иван се изправи върху клона на гигантския вековен дъб, на който беше заспал и прониза мрака с ястребовия си поглед, който започна да кръжи над безбрежното море от горски дървета, той се заостряше все повече и повече докато не  засече един човек, облечен в дълга черна мантия с качулка, която вятърът развяваше и приличаше на гарванови криле. Иван се стрелна от клона и сграбчи за раменете плячката си. Мъжът се обърна и момчето замръзна на място, очите на гарвановия човек бяха като плътно катранено море, преливащо на талази, Иван изплашено извърна глава от страх да не се удави в дълбочината на тяхната мъдрост.  Вятърът вече не миришеше на рози, а стана студен и злобен, духа, духа, докато не издуха всички звезди на небето като свещи и всичко потъна  в мрак, само те двамата стояха един срещу друг.

- Защо ме търсиш? - попита мъжът.

- Чух, че си маг - мъжът не му отговори, а го хвана за ръка и го повлече през плътните мрежи на мрака до една висока скала, която още малко и щеше да наниже пълната луната на острия си връх, а по- натам се виждаше само една неиздухана звезда, най- ярката звезда на небето - Сириус. Долу, в подножието на скалата, имаше порутени надгробни плочи с мистериозни и забравени, обвити в мъгла, имена  и символи, зловещите останки от пира на смъртта и времето. На това място преди се събираха хора с изпити и бледи лица, събираха се в кръг и четяха Библията, после пееха  „Отче Наш“, а същата тази звезда все така грееше над  тях, но сега тези  хора се бяха слели с пръстта и тя пак грееше над тях, същата тази  звезда.

 След минута мълчание момчето погледна мага, изпълнено с любопитство и помоли:

- Разкажи ми нещо за своята вяра, с какво е по-различна от църковната?

- Всяка религия, която поставя остарели правила и схващания пред истинската непреходна божествена  мъдрост, пред красотата и величието на природата, ще се погуби сама. А духовната истина и красотата са едно и ако нещо не е красиво, то не е такава истина. Вие добавяте към своето несъвършенство, несъвършенството на вашите предци,  Спасителят не дойде за да изкупи стари грешки, а за да обяви, че всички сме деца на Отца, Той не беше тук, за да ни спаси от мъстта за първородния грях.  Грехът не съществува в духовния свят, той е липса на добродетел. Нима Неговата милост и любов към грешника не са достатъчни, та  човека трябва да се моли някой светец да ходатайства?  Това не е ли също обидно, не показва ли, че се съмняваме в Неговото безгранично милосърдие? Преди още да си тръгнал да се молиш, Всевишния вече знае от какво имаш нужда, но това не значи, че не трябва да Му се молиш. За Божията справедливост не е важна буквата, а мъдростта и милосърдието. Божествената любов може да премахне греховете. Най-голямото наказание е саморазрушение, както е наказан  Лукавия. Не е нужно да търсим Божието  благоразположение, защото Той е в нас.   

 Изведнъж Иван се сепна и подскочи, отново беше на клона на дъба, а първите утринни лъчи милваха лицето му, явно беше сънувал.