3 feb 2009, 13:24

Среща с миналото 

  Prosa » Relatos
1084 0 0
10 мин за четене
- Наближаваме летище София. Моля пътниците да се приготвят за кацане!
Почувства как челюстите му неволно се стягат, пое дълбоко въздух и притвори очите си.

Беше преди две години. Участва със свой порект за спортна зала и макар да не го одобриха(струвал прекалено скъпо) го поканиха на международен симпозиум по новите технологии в архитектурата. Прие. Не беше се връщал в родината вече двадесет и пет години, а и болката по загубата на Мелани вместо да намалее, се увеличаваше с всеки изминал ден. Реши, че е крайно време да направи нещо различно от това да пие по цял ден и да се дави в самосъжаление. Пристигна в София със старите си спомени и нови надежди. Емоцията от стъпването на родна земя наистина го отдалечи за момент от нестихващата болка, беше му едновременно интересно от промените, едновременно малко тъжно, върна се позабравената носталгия, любопитството... На симпозиума се запозна с архитект Костов, който много се зарадва, че го вижда на живо, все пак едно от най-известните имена в Австралийската гилдия на архитектите беше неговото - Валери Кристофф. Сприятелиха се и някак естествено дойде поканата за кратка почивка след симпозиума.
Вилата на Коста Костов се намираше в едно малко, морско селце - Емона, все още недостигнато от грандиозното, грозно, бетонно строителство. Обитателите му, повечето от арт-средите, населяваха малки и средно големи вили, постороени всред кокетни дворчета, имаше и двадесетина местни. Беше тихо, прибоя на морето се чуваше и посред бял ден, съчетан с песента на хилядите пернати обитатели на нос Емине. Едно от първите неща, което направи Валери след настаняването си беше да пообиколи, да разгледа. Ухаеше му на трева и здравец, така помнеше България, с този аромат. Още първия ден я видя. Малка, дървена къщичка с огромна веранда, до която се стигаше по калдаръмена пътечка в арка от асми. Изглеждаше запустяло. На голямата дъбова порта висеше некролог на възрастна жена. Вилата беше в края на селото, към морето и в подножието на малък хълм със скоро ремонтиран параклис. Валери изкара почти целия ден там, вечерта сподели с домакина и семейството му какво е открил:
- Магия има там, Коста! Не ме пускаше да си тръгна.
- Вилата се продава - някак между другото каза Ирена, съпругата на архитекта - баба Иванка се спомина миналата година, а синът ù имал дългове да плаща.
- Ти сериозно ли говориш? Казвайте бързо какво трябва да направя, искам да я купя. Така ще си имам своето магическо местенце в България и ще идвам тук винаги като реша да избягам от всичко и от всички - Валери беше повече от сериозен.
И стана. Покупко-продажбата беше извършена само за четири дни, заслугата беше изцяло на нашия герой, предложи цена, тройно по-висока от пазарната стойност на старата къща, пое всички разходи по пътуванията на собственика, прехвърлянето... Валери беше обсебен от този дом, от уютната обстановка в трите малки стаи, от аромата на нафталин и старите, но запазени мебели, ръчно плетените на една кука пердета на малките прозорчета, лекото скърцане на дюшемето под тъканите пъстри черги, малкото дворче, обградено с дувар, покрит с бръшлян, старата изкривена круша, герана със студена, кристално чиста вода... Премести се веднага, след като получи ключовете. Искаше да остане сам, нуждаеше се от това повече от всичко друго на света в този момент.
Първата нощ не успя да заспи. Като на кадър пред очите му премина живота през тези двадесет и пет години, откакто напусна България. Емигрантският лагер, дългото пътуване до Австралия, първите трудни години в Сидни, графиките, които продаваше почти без пари, за да осигури хляба си и онзи ден, в който се сблъска с Мелани в парка. Скиците се разпиляха, извини се, наведе се да ги събере и тогава чу онзи приятен глас, който щеше да има щастието да слуша в следващите двадесет години:
- Кой нарисува това?
- Аз - беше смутен, представи се, каза и родината си, но не се надяваше да е известна на красивата дама, с която разговаряше. Оказа се, че се лъже. Мелани не само знаеше за България, но имаше няколко картини на млади български художници в галерията си. Сприятелиха се. Той и разказваше за страната си, тя за нейната... Някак естествено се ожениха в края на първата година от запознанството си за учудване на неговите и нейни познати и приятели. Мелани беше със седемнадесет години по-възрастна. Последваха онези двадесет години на щастие, на възход, на успехи. Завърши университет и се отдаде на мечтата си, проектираше сгради, фонтани, дори паркове...
После дойде и онзи ден. Чакаше Мелани да се върне от Холандия, беше купила няколко нови картини, беше щастлива от сделката и само повтаряше: Имай малко търпение, не ме питай, ще видиш!
Не ги видя.
Самолетът катастрофира някъде над Карпатите, никой не оцеля, а за Валери светът се срина, беше загубил единствения останал жив близък. В България нямаше роднини, беше отраснал по домовете и цяло чудо е, че не пропадна, че откриха таланта му и дори успя да се запише в художествената академия, но амбициите, желанието да опознае света, положението в родината му в онези години, го тласнаха да я напусне, използвайки участието си в една изложба на млади таланти в Гърция...
С пукването на утрото Валери стана, свари си кафе, напълни малкия термос, взе скицника и излезе на поляната пред новия си дом, реши първо да се отбие в параклиса, да запали свещичка и после да потърси плажа, бяха му казали, че е на два километра от селцето, знаеше посоката.
Побутна тежката врата и слънчевата светлина влезе в храма. Мъжът се смути за миг. Там, в центъра, стоеше фигура, облечена в тънка бяла рокля жена, която трепна при шума на отворената врата, обърна се и Валери видя едно съвършено съразмерно лице, бяла кожа, малък и леко вирнат нос, тюрокоазени очи, сочни устни с цвят на малина и всичко това увенчано с прекрасна тъмнокестенява коса, която се спускаше на вълни под крехките рамене. Беше на не повече от двадесет и пет.
- Добро утро - поздрави мъжът - надявам се, че не ви изплаших много.
- Не. Не много - устните ù се разтегнаха в лъчезарна усмивка - имате акцент!
- Да. Съжалявам, старая се, но дълги години не съм говорил български и...
- А! Нищо, моля мен да извините, беше глупаво да го казвам...
- Искате ли да продължим с извиненията отвън, имам прясно сварено кафе - Валери се учуди на лекотата, с която разговаряше с това непознато момиче, а и малко се стресна от усещането, че някога я е виждал, че я познава.
Повървяха десетина метра до една стара круша-дивачка, под която грижливи стопани бяха сковали две пейки и малка масичка. Мъжът сипа кафе, подаде чашата на спътницата си и каза:
- Ами... да се запознаем. Казвам се Валери.
- Валерия - младата жена отново лъчезарно се усмихна - нннне, не се шегувам! Наистина се казвам Валерия. А това какво е? Художник ли сте? Наистина ли сте художник? Защото... защото аз също рисувам, за това съм и тук, подготвям изложба и... трябваше ми малко усамотение... а мой бивш преподавател има вила в Емона... разприказвах се, залях ви с думи... такава съм! Ще съжалявате, че сте ме срещнал - и младата жена артистично намигна.
- Не и ако ми покажете картините си, не се тревожете, не живея в България и няма да издам малките ви тайни преди изложбата, а и съм ценител.
- Първо да видя вашите скици, моля!
- Разбира се, но са вкъщи - Валери се засмя на това „вкъщи" - Вчера си купих малка вила тук и днес вече съм горд собственик. Елате, тя се вижда от тук, но истинската ù стойност е вътре, в дворчето, в малките стаички.
Валерия с удоволствие разгледа дома на своя нов познат, дълго се взира и в скиците му, като шепнеше: Гениално! Великолепно! После отказа любезната покана за обяд, но му предложи да рисуват двамата на открито следващия ден:
- Знам едно местенцее, ще ви хареса, сигурна съм!
Така се занизаха дните. Рисуваха пейзажи, разхождаха се по хълмовете, в малката горичка, по плажа...
Една вечер, тъкмо когато изгряваше луната и Валери съзерцаваще небето от голямата си веранда, на портата се похлопа. Беше Валерия в ефирна резедава рокля, която показваше повече, отколкото прикриваше. Покани я в къщи, но беше забравил да скрие портрета, нейния, мислеше да ù го подари на раздяла, беше я рисувал в един от дните, но не ù позволи да го види. Забеляза го. Беше я нарисувал гола, макар и да не я беше виждал така. Не се смути. Усмихна му се закачливо, доближи до него и погали гърдите му, после начерта с връхчето на показалеца си някакъв знак на лявата му буза, надигна се на пръсти и нежно го целуна. За пръв път след смъртта на Мелани, Валери усети желание. Взе я в прегръдките и в следващите няколко часа я люби почти в безпаметие. Не беше се чувствал така години наред. Младото женско тяло се извивяше като змиорка под него, ръцете и правеха чудеса върху кожата на гърба му, устните ù го влудяваха. В тези няколко часа Валери забрави болката си, годините си... чувстваше се на двадесет, а жената до него отново и отново му се струваше нещо познато, нещо живяно и недоизживяно, нещо от миналото, което напираше да се върне!
Мария! Напомняше му Мария, първата му любов, момичето, което се различаваше от всички други момичета. Момичето, което той изостави, не му достигна смелост в онази последна нощ, преди заминаването за Гърция да ù каже, да сподели намеренията си, не защото се страхуваше от предателство, а защото се боеше, че няма да издържи на болката ù, заминаваше и нямаше да се върне. Години наред помнеше очите ù на сбогуване, като че ли усещаше, но мълвеше: Чакам те, върви и си идвай по-бързо...
Младата жена до него спеше спокойно, равномерното и дишане прогони спомена му, прегърна я нежо и се унесе.
Събуди се, слънцето отдавна беше изгряло. Учуди се, толкова дълго не беше спал с месеци, протегна се доволно, мястото до него беше празно, но още не беше изстинало, имаше бележка: „Не се сърди, че няма закуска. Отивам до Варна да посрещна мама, ще ми гостува няколко дни и после заедно се прибираме в София. Ще я доведа следобед, тя живо се интересува от стари къщи. Нали може?"
- Може - Валери отговори на глас - разбира се, че може!
Целият ден чувстваше едно меко, тихо щастие, в късния следобед влезе в стаичката, която беше нещо като хол, да подреди малко за гостите. Видя ги през плетените перденца, отдалеч не се различаваха коя е майката, коя дъщерята, но с всеки изминат метър тревогата на Валери нарастваше. Жената в бели джинси приличаше много на... на Мария! Това беше Мария! Животът беше оставил своите белези, но красотата ù... там не беше пипал, походката, начина, по който държеше цигарата си, вървейки и пушейки... Валери се отдръпна от прозорчето, сърцето му биеше лудо, капчици пот оросиха челото му, стана му студено. Погледна се в огледалото. Зелените му очи... очите! Валерия имаше като неговите очи...
Довлече се до леглото и се сви на топка, гадеше му се.
На портата се чукаше и весел глас подвикваше: „Вал! Вааал! Ние сме."
После стана тихо. Валери успя да набере телефона на Костов, който дотърча разтревожен, после с бясна скорост потегли към спешното във Варна. Стенокардия, предупредиха го, че следващият път може да е инфаркт.
Само след седмица летеше за Сидни, в София намери детективска кантора, човекът за четиридесет и осем часа успя да събере информацията по оскъдните данни, които му даде Валери, вероятността Валерия да е негова дъщеря беше огромна, Мария не се беше женила, детето носеше нейното име, рождената и дата някак добре падаше като резултат от онази последна нощ, преди заминаването за Гърция, двете живееха в малка кооперация в Лозенец. Не намери сили да отиде при тях, да разбере истината.
Когато се прибра, опита да забрави, месеците минаваха, а споменът все по-силно и по-силно го притискаше. Получи втори пристъп, този път беше по-силен от първия или поне така му се стори, отново го предупредиха да внимава. Когато се прибра от болницата, вкъщи го посрещна Тами, която дълги години се грижеше за къщата. Дете на смесен брак, което бе запазило откровеността на аборигените. Гледа го дълго и рече:
- Мистър Вал, откакто се върнахте от вашата държава... не сте на себе си. Какво се случи там, мистър Вал?
Махна с ръка, но жената продължи:
- Като ухапан от тайпан сте, Мистър Вал, разкажете на Тами. Може да ви олекне.
Разказа ù, плачеше накрая:
- Страхливец съм аз, Тами, голям страхливец. Избягах веднъж, не се обадих, не разбрах какво се е случвало, после това... това е позор, Тами, ами ако ми е дъщеря?
- Чакайте, чакайте, мистър Вал, не сте знаели, не е престъпление, но ако и сега бягате... да знаете, че миналото ще ви преследва, докато ви убие накрая. Помислете и отидете там, срещнете се с тях, това ви е единствения вариант, за да стигнете до някакъв покой...
И тръгна да излиза, но на вратата се спря и промълви много тихо:
- А и... Мистър Вал, мис Вал излиза, че е единственият ви наследник...

Сега идваше в София, за да се срещне с миналото си. Този път беше сигурен, че ще го направи!

© Наталия Иванова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??