Срещата

                                                          *1*

Звънна ми една вечер телефона. Гледам на екрана съученичката от гимназията в Кюстендил – Буна. Тя се  омъжи за един благоевградчанин. 
– Сийке, – казва – изтрещях. Мъжо ми замина в Австралия да пасе овце тия дни и изкуках. Организирам женска среща на класо у назе в Благоевград. Пали гуменяците и идвай.
 Зарадвах се, че не съм единствената изтрещяла и тъкмо да кажа нещо, тя представи си приготвила цяла пледоария, в случай че се разколебая. 
– На зомбита заприличахме, забравихме се покрай тоя Фейс-айдук.
– Така е. – потвърдих аз и въздъхнах тежко.
– Да се видим на живо, да се наприказваме, ще приготвя софра, па и да пийнем баш как си требе.
Аз нямах намерение да отказвам, но тя продължи напористо да ми обяснява, как сега щяла да се обади на Гуна, Муна, Цуна ... започна да ги изброява поимено и след празниците в събота ме чакала.
Говорихме си още известно време, спомнихме си разни моменти, които не са за пред хора. Признавам си, че диалекта и тамошното произношение го бях позабравила, но странно защо от на Буна меденото гласче, ударенията ми зазвучаха, почти както когато чух марша на Менделсон и със Спиридончо потънахме в червения килим на семейния живот. Не можех да повярвам, че ще ми дожалее за онова време. Липсваше ми момента, когато носех пълни торби с миши уши на пункта за билки и Гоше Лудию, който маструбираше в двора на гимназията с обърнати от екстаз очи, а аз с моето въображение вярвах че от гащите му е излязло Лохнеското чудовище. Липсваше ми и учителката по математика, която идваше само с къси поли, разказвайки че съпруга ѝ не ѝ разрешава да си маха космите по краката, зашото щели да ѝ станат по-големи. Много неща още ми липсваха.
Накрая обещах на Бунка, че ще отида, затворих телефона и се замислих. Не сме се виждали от цяла вечност. Възможно ли е да не ме познае? Естествено, че е възможно. Фръцнах се пред огледалото. От хилаво муле бях станала цяла кобила. В гимназията ходех облечена с широки дрехи и понеже бях със светла кожа, гърчава и хлътнали бузи, създавах впечатление у старите хора че съм болнава. Надникнах в хола, връщайки се към сегашно време. Моят Спиро, се изпъваше на дивана като английски котарак и гледаше телевизор. Отидох в кухнята, спретнах му една бейска салата, боцнах едно стръкче магданоз в средата и му сипах от ланската ракия.  

– Спиридончо.  – сложих приборите на масата и започнах.
Той ме погледна подозрително, без да изпуска от поглед салатата.
– Звъня ми Бунчето, от Кюстендил. Нали знаеш, че откакто сме завършили не съм ходила на събиранията на класа.
—  Аха.
– Смятам да отида.
Той се умълча и като започна едно мислене....
След дълго съвещание, в което аз говорих, а той претегляше че ситуацията не тежи повече от 65 килограма, излязох от стаята с премережен поглед и с мисли от рода: че от моят Спиридончо по-хубав няма; че петте килограма отгоре не са ми излишни; и ако ми порасне шкембе – ще мога да затварям хладилника с него. 
След около три седмици, мъжът ми ме изпроводи на спирката до Пловдив, така все едно не отивах до Благоевград, а заминавах на гурбет в чужбина. Гледах как се отдалечава автобуса и си мислех, че може и да се върна по-рано. Да не се хваля като циганка с бял гъз, но такъв като моя Спиро имаше да го търся през девет планини в десета. За всеки случай се бях погрижила нищо да не му липсва вкъщи и преди да тръгна месих и готвих като за последно. 

                                            *2*

Пристигнах в Благоевград. Ще прескоча абзаца с пролетта, пчеличките, момичките и цъфналите люляци. Сега съм на вълна купон и директно се изстрелвам на масата у Буна, където вече са заголили бедър като от корица на поп - фолк албум – Гуна, Муна, Цуна и Райнето – всички до една омъжени и без грам да преувеличавам – големи красавици. Целувки, милувки, смесица от парфюми и възгласи. Прави, червени, тъмни кичури. Думите "Сийке, добре дошла!", ме хвърлят при съученичките ми на дивана като дълго чакан токов удар. Бунчето е сладко миньонче, наполовина рускиня, със снежно бяла гладка кожа, метър и петдесет. Лицето ѝ малко ми напомня на матрьошка. Дългата ѝ лъскава медено-кафява коса, трепери от вълнение, обгрижва ме, накрая пита какво ще пия. Всички се вторачват в мен и очакват да кажа сок.
– Уиски. – изръмжавам като мъжкарана, като едва се въздържам да ударя по масата, долавяйки как адреналина ми пролазва като невидима вълна към другите пет тела. Притихват. Забележително е как някои неща от автобиографичната ти гимназиална книжка не се трият. Телефоните на момичетата са поставени на масата. Сега са студени, непотребни оръжия. Затруднявам се да определя коя е най-бъбривата, със сигурност не съм аз. Може би Муна. Тя е най-слабичката брюнетка. Езикът ѝ подскача като на трамплина във физкултурния салон. Оживяваме се. Разказваме си за децата, мъжете, свекървите – такива неща. Правим се на пораснали, кръстосваме крака, още не сме се отпуснали.
Масата е декорирана изящно. Не ми се струва, Бунка е отлична домакиня. Красива покривка – цвят  шампанско с извезани цветенца, лебеди, водни лилии и прочие. Салати, ядки, ракии, водки, дъра-бъра и тем подони.  След един превъзбуден час на вратата се звъни. Буна намали музиката и отиде да отвори.

 В стаята влезе парфюмиран полицейски инспектор. Представи се като Иван Маймунков. Всички го огледахме без нищо да ни убегне. Изглеждаше като звездата на вечерта, ала явно не беше. 
Маймунков обясни, че е изчезнал комшията на Буна – Стойо Тодоров. Издирвали го вече трети ден. Жена му вдигнала на пожар целият град, но още не го били открили. 
– Нищо не знам. – вдигна тъжно рамене домакинята.

Предложи му кафе. Инспекторът се поколеба. Огледа ни. Ние мълчахме. Зададе на домакинята още няколко въпроса. Тя отговори спокойно, предлагайки му отново кафе. Маймунков отказа и си тръгна. 

Разисквахме изчезването на Стойо. Бунка отбеляза на диалект, как на съседът ѝ не му е за първи път да изчезва. Бил танцьор в " Планетата на маймуните".
– Бохем човек. Животът го дърпа с двете ръце. – отсъди Буна, но за да затвори темата си вдигна чашата с ракия и се провикна:
– Айде Наздраве, момичета! Добре сте ми дошли!Купоня продължава!

Да кажеш, че съм някоя слабичка, крехка жена, Бунчето можех да си я нося, под мишница без да ми мигне окото, но алкохола и при високите и при не толкова високите хора си казва тежката думата, затова предпазливо минах на кока кола. Домакинята увеличи музиката и изведнъж съученичките полудяха. Разтресоха се гърди, разхвърчаха се якета, къдрици заподскачаха като на забавен каданс пред мен. Станах и аз, нямах намерение да излагам блондинките. Да не съм била толкова път  да се държа като ощипана госпожица. През това време един от телефоните звънна.
Цуна както крещеше в несвяст песента на Анук, че била ничия жена замаха с ръката да пазим тишина.
 Буна намали музиката, а ние притихнахме, взирайки се в неспокойните сини очи и подпухналите бавнодвижещи се бърни на Цуна.
– Муце, пристигнах, да. Всичко е наред. Да, добре, Муце. Спокойно, всичко е спокойно. Говорим си тихо и кротко. Ок.
Затвори телефона и колоната изви отново. Въпреки, че музиката беше силна и с лявото ухо не чувам добре, докато танцувах близо до вратата, долових някакъв подозрителен шум. Първо си помислих, че някой тропа на външната врата, но после, когато се обърнах и се заслушах ми заприлича на тропане от съседната стая.
Попитах Буна, а тя махна с ръка и каза че сигурно е от съседа. Оказа се,че само аз чувам шума. След още един час забравих за тропането и можех да съм сигурна че единствената трезва съм аз. Музиката вече беше дива македонска и пеехме. Буна наливаше чашите с алкохол, вдигаше наздраве, аз намокрях устни и се правех че пия. 
Тъкмо си мислех,че купона е към своя край, когато реших да се обадя на моя Спиридончо. Излязох в коридора набирайки номера и отново  чух шума, само че този път приглушен. Прекъснах връзката и докато другите пееха "Назад, назад моме Калино" аз тръгнах след звука. След няколко крачки се озовах в кухнята пред огромен фризер. Да си призная честно се изплаших, но реших да отворя капака. Между две торби със замразен грах и царевица лежеше заскрежен гол мъж. На слабините си имаше глава на папагал, а на врата си папийонка. Развиках се ужасена и затворих капака. След една секунда го вдигнах пак. Определено беше мъж. Опитвах се да го повдигна,  но само устата му се движеше, охкаше, пъшкаше. Страшна гледка.

В следващия момент, в стаята нахълтаха петте ми съученички пияни.
– Сийо! – извика Буна. – Леле! Какво си направила? Защо бързаш?
Аз я гледах с разширени зеници и едва промълвих.
–  За кое?
–  Е па не видиш ли? За вечерята.
– Вечерята ли? – провисна устата на  Цуна 
– Е, па да. При такива цени на агнешкото, да не мислиш че щяхте да ядете оригинал. 
– Буно, улавицо, ама това е човек. – проплака отрезвена от гледката Райна.
– Нищо му няма – оживи се Буна, докато очите ѝ тлееха със страховита жар. – Със Стойо играехме на криеница и не можах да го намеря. Чудо големо, сега ще го размразим и готово.
Издърпахме го някак , изтопуркахме го до хола и го оставихме да се размразява на килима. Буна донесе сешоар, аз му сипвах от уискито в устата, Гуна от нейната водка. Цуна включи климатика. Райнето не издържа на гледката и пожела да си ходи, но преди това Буна ѝ пусна песента на Щурците и я накара да се закълне , че няма да ни предаде. 
Седяхме на земята петте жени около Стойо, като около огън и се споглеждахме. Ако кажа, че положението му беше  критично – няма да сбъркам. Изглеждаше леко посинял, но лицето му беше живо и симпатично. По мургавата му силно окосмена кожа на корема блестяха няколко плочки, влажните му мигли трепваха едва. След не помня колко време, сякаш малко по-малко започна да се съвзема, добивайки леко розов цвят. Навън отдавна беше мръкнало. Аз се чудех какво ще стане, когато Стойо се размрази напълно, но не пожелах да питам нищо повече. Станах налях си уиски и го изпих на екс. Каквото и да ставаше оттук нататък, не исках да си го спомням.