Срещи между непознати
1.
Вики, Ива и Лена си бъбриха по женски в един нощен клуб и пиеха коктейли или вкусни натурални сокове.Твърдият алкохол за тях съществуваше само по празниците! Ива оправяше яката на симпатичния младеж, който явно беше дошъл заедно с дамите. Момичетата бяха млади, около двадесет годишни. Докато Ива се грижеше за външния вид на красавеца, Вики остави чашата си на масата и прошепна на Лена:
- Смяташ ли, че идеята е добра... нали се сещаш за какво говоря... Аделина е разстроена от това, което се случи с Миро. Едва ли иска нови запознанства.
- Ооо, глупости! Ако питаш Аделина, няма да погледне мъж в близките 20 години. Нали искаме да е щастлива, затова сме ù приятелки - за да ù помогнем да излезе от кризата, в която се намира. Не се притеснявай, ще видиш, че ще си допаднат с този красавец... - Лена си опитваше да си спомни името на младия мъж и гледаше въпросително към Ива, която разбра намека и каза, че името му е Стефан.
Докато дамите се суетяха и вълнуваха, една жена ги доближи и си остави чантата на тяхната маса с рязко движение, после се усмихна на момичетата и изгледа с предпазлив поглед Стефан, който си оправяше един кичур от косата, като го слагаше зад ухото. Тази жена беше Аделина. Черната ù коса беше вързана небрежно на опашка, която си стелеше по врата ù на малки палави кичури. Облечена беше с черен панталон и черен потник с леко изрязано деколте. Носеше не много високи токчета, понеже ръстът ù беше среден. Очите ù излъчваха красота и изящество, но и скрита тъга, която оставаше скрита зад черния молив и черните дълги мигли. Пурпурно розовият ù гланц проблясваше от дискотечните светлини и правеше устните ù детско сладки.
- Здравейте... да не би да ви преча? - попита Аделина момичетата, които побързаха да ù докажат, че не пречи, а именно тя е причината да са се събрали.
Ива стана права до масата и като хвана Стефан за рамото, го представи на приятелката си.
- Ади, това е Стефан - мой колега от магазина, в който работя.
- Здрасти, приятно ми е... - промърмори Стефан и извади мобилния си телефон, който звънеше доста настоятелно - ... само момент, имам важно обаждане! - каза той и излезе навън да говори.
Ива и останалите момичета се спогледаха неловко пред приятелката си, не знаейки какво да кажат. Вики се усмихна леко насила и попита с весел глас:
- Е, как си, Ади?
- Не особено добре, казах ви, че ни ми е до клубове. Предпочитам да си стоя у дома и да гледам телевизия. Разберете ме, след като скъсахме с Миро, съм в някакъв стрес и искам да се откъсна от стария си живот, да превъзмогна загубата!
- Нали това се опитваме да ти помогнем да направиш! Като се затваряш сама, едва ли ще постигнеш напредък. Трябва да излизаш, да се запознаваш с нови хора... - обясняваше Лена.
- Като Стефан, например? - подхвърли докачливо Аделина. - Нима мислите, че този сухар ще ме измъкне от скучното ми ежедневие и депресията? По-скоро аз ще трябва да забавлявам него. - кикотеше се Аделина, след което зае сериозно изражение. - Хайде, ще бъда честна - точно сега не ми е до никакви връзки с мъже..
- Да не би да искаш с жени?! - изпищя Ива.
- Глупостии! Ива, стига с твоята развинтена фантазия. Просто не ми трябва връзка сега, ясно ли е? - попита строго Аделина и момичетата заклатиха глави, за да покажат, че са разбрали. - Добре, а сега ще си ходя. Утре, ако искате, можете да дойдете у нас да пием по кафе. Чао! - и Аделина се наведе да целуне и трите по бузите, след което си взе чантата и излезе от заведението. На изхода се сблъска със Стефан, който дори не забеляза, че е тя.
2.
Аделина не беше саможиво и скучно момиче, просто периодът, в който се намираше, не беше лесен. Тя не обичаше вече Миро - никак даже. Чувствата им постепенно охладняха с времето. Ала мисълта, че той скъса с нея и то заради друга, я караха да побеснява вътрешно и да превръща гнева си в сълзи. Коя жена ще иска да знае, че предпочитат друга, вместо нея? Аделина имаше гордост, която често ù играеше лоши шеги. Заради тази си гордост, тя изглеждаше сериозна и надута пред повечето мъже и трудно намираше този, пред когото да излее душата си. Дори и Миро не беше такъв. Той за нея беше едно детско влечение, което по навик се превърна в ежедневна необходимост и сега, когато го няма, се почувства лишена от нещо. Вече бе минала седмица, откакто Ади беше сама, но нищо не можеше все още да я върне към живота в пълния смисъл на думата. Тя вървеше по пътя замислена и отправила поглед към черната от нощта земя. Така се беше унесла в собствените си мисли, че дори не разбра, че вече върви по платното за движение. За щастие, в тези късни часове нямаше коли. Но изведнъж някой наби спирачки и гумите изсвистяха на сантиметри от уплашената Аделина. Шофьорът слезе от джипа.
- Господи, добре ли сте? Защо не гледате къде вървите, за малко да ви прегазя!
- А а... а... аз... - трепереше от стрес Аделина. - Съжалявам много... бях се замислила... Боже, как можеше да съм вече мъртва, а вие да очаквате бъдещата си присъда. - опита се да се усмихне Аделина, но устните ù трепереха от страх.
- Ей.. бъдете по-внимателна! Редно ли е хубавите момичета да умират така! - подсмихна се господинът, който правеше комплименти, без да е успял да види лицето на момичето, с което говори.
Аделина се извини още веднъж и продължи по пътя си, а непознатият се качи в джипа, не по-малко уплашен от случката, която се разигра преди малко.
3.
Апартаментът на Ади не беше голям, но пре-достатъчен за нея, подарък от родителите ù. Тя живееше сама, работеше като фризьорка, като поемаше половиния работен ден на братовчедка си Дара и печелеше достатъчно пари, за да води приличен живот. Но днес беше неделя и Ади не трябваше да ходи никъде. Краят на август вече се виждаше, но слънцето печеше все по същия начин и караше всяко живо същество да се поти. Слънчевите лъчи нахлуха през прозореца на Аделина и я погъделичкаха по лицето, което я накара да отвори очи. Все още нямаше 10.00 часа, но тя се разсъни и стана от леглото. Вършеше обикновените ежедневни неща с явно безразличие и по-скоро ги вършеше като задължение. Когато реши да си намаже филия с масло за закуска, телефонът ù звънна и Ади вдигна:
- Да, да.. Разбира се... Ей сега ще дойда да я взема, не се тревожи. Няма проблеми, ще си прекараме добре. Чао, чао! - говореше тя.
Облече се набързо с една сива тениска и къси дънкени панталонки, вдигна косата си на опашка, сложи си гланц за устни, без който не излизаше, и затръшна входната врата зад себе си.
След петнадесетина минути Ади беше вече пред дома на братовчедка си Дара. Тя позвъни на вратата. Отвориха ù светкавичо бързо и зад тежката врата се показа едно усмихнато до ушите личице с порозовели бузки. Това беше племенницата на Ади. Когато видя леля си, малката заподскача.
- Мамо, мамо! Леля Ади дойде. - изписка с радостен глас момиченцето.
- Здравей, сладкиш. Днес ще сме двечките почти целия ден. Ще идем на сладкарница, искаш ли?
- Да! Да! Да! - подскачаше малката.
- Ками, спри да скачаш, че ще се изпотиш! - викаше от другата стая майка ù, която чу малките крачета да тропат по паркета. После дойде с чантичка в ръка и я връчи на братовчедка си. - Заповядай, "мамче", тъкмо ще се упражниш за бъдещото си дете. - подхилна се Дара и смигна на братовчедка си.
- Бебе, бебе... не се и надявай скоро! Догодина мисля да следвам и само бебета ми трябват! - мрънкаше Аделина. - Пък и бебетата не никнат сами в коремите!
- Тях ги носи щъркелът! - каза гордо малката Камелия, гледайки ту леля си, ту майка си, които се заливаха от смях на тази детска наивност.
- Хайде да тръгваме, Ками, да не задържаме майка ти и баща ти. Имат да пътуват надалеч и не бива да ги бавим. Чао, Дара. - каза Аделина и помаха на братовчедка си, после хвана малката принцеска за ръчичка.
През целия път от дома ù, че чак до сладкарницата, Ками не спря да си вдига рокличката и да подскача.
- Не си вдигай така рокличката! Искаш момченцата да ти видят гащичките ли? - каза със заплашителен, но и грижовен тон Ади.
Малката се засрами и осъзна, че това, което прави, от възрастните се възприема за срамно. Тя беше послушно дете, но от всички възрастни най-много слушаше леля си, защото тя винаги измисляше нещо забавно. Като ходенето на сладкарница например!
- Ще влезем тук, искаш ли? - попита Ади като посочваше отсрещната сладкарничка. Малката поклати глава послушно и двете тръгнаха да влизат вътре.
Сладкарницата беше почти пълна. Баби, дядовци, малки деца с майките си и татковците си, млади влюбено двойки седяха и пиеха по питие, някои хапваха и пастички. Ади заведе малката си приятелка до една маса към прозореца и я сложи да седне на стола. След това лелята също се настани на другото столче и започна да разглежда менюто. Дойде сервитьорът, за да вземе поръчката.
- Добър ден, красиви дами. Какво ще желаете? - попита младият господин.
- За мен чаша портокалов сок. Ти какво ще искаш, бонбон?
- Амииии... - опитваше се да измисли нещо малката.
- Може би натурален сок от банан и една вкусна пастичка! - предложи келнерът.
Аделина го изгледа с любопитство. Че как смее той да си дава мнението? Сервитьорът беше около 25-26 годишен мъж, с добродушно лице, небрежна прическа и хубаво леко мускулесто тяло, което си личеше под прилепналата му тениска и дънки.
- Добре, обичам сок от банани! - каза Ками и прекъсна обиска, който правеше Аделина с погледа си на този мъж.
- Тогава така да бъде. Идвам след малко с поръчката. - и се усмихна на лелята.
- Много е добър, нали, лельо?
- Ами че, сервитьор... нищо особено.
Въпреки това, Аделина очакваше сервитьора с нетърпение. Той се върна и донесе поръчката.
- Може ли направо да платим? - каза Ади и започна да рови в чантата си, за да намери портомонето.
- Извинете, но... снощи случайно да сте се отървали на косъм от прегазване с джип? - попита мъжът и Аделина се стъписа от учудване. Едва сега позна гласа на непознатия шофьор от снощната случка.
4.
Докато Ади осъзнае какво става, сервитьорът се озова седнал на един стол до нея и племенницата ù. Той я оглеждаше нахално и се смееше под мустак лукаво, а тъмните му очи светеха като на самия Дявол. Ади се чувстваше като под хипноза и не можеше да осмисли станалото.
- Наистина ме уплаши снощи... изскочи като антилопче на улицата и едва успях да набия спирачки! Господи, колко щях да съм нещастен, ако бях прегазил такава красавица... - говореше той и не спираше да се подхилква с лукавите си очички.
- О, стига... как си изкарах акъла, не е истина! - каза притеснено тя. - И стига с тия комплименти. Вече започнах да се чувствам неловко.
- Глупости. Красивите жени трябва да знаят, че има кой да цени красотата им. Колко съм невъзпитан - забравих да се представя. Искрен се казвам. - каза мъжът и подаде ръка на новата си позната.
- Аделина, приятно ми е.
Ади плахо поднесе ръката си към неговата и запознанството им по-скоро приличаше на размяна на нежности, отколкото на здрависване. Това докосване беше толкова красиво и приятно, че за миг помисли, че не би желала никога да го пусне. Той се засмя и тя отдръпна ръката си. Сякаш той четеше всяка нейна мисъл и всяко нейно желание. Не беше честно! Тя не можеше да проникне в съзнанието му. Този нахален поглед я размекваше и заслепяваше.
- Лельо, отвори ми сокчето... - прекъсна тези мисли малката Ками.
Ади посегна, но в същото време Искрен я изпревари и хвана ръката ù като ù намигна.
- Дай на мен, малка госпожице. - каза весело той и с лекота махна капачката на шишето.
Ади се чувстваше неудобно от неговата компания и със събран кураж го попита дали няма други клиенти, които да обслужи, а той пак започна да се смее самодоволно:
- Не се тревожи... Аз не съм сервитьор. Дойдох да видя брат си - той е собственик и реших да помогна малко на персонала. Така че, сервирането не е никак моя работа. Мога да стоя тук цял ден, без да може някой да ми каже нещо. - след това се облегна на стола и започна да оглежда Ади от долу до горе. Тя се правеше, че не забелязва това и поддържаше някакъв детски разговор с Ками.
- Лельо, защо не говориш с баткото. Виж как те гледа, иска да му кажеш нещо.
Ади се изчерви цялата. Костваха ù толкова усилия да погледне към Искрен, а той се плезеше на малката.
- Колко симпатично момиченце имаш за племенница.
- Да, сладурана. - каза нервно Ади. - Кажи на кой да платим, защото после стават едни опашки, чакане...
- Няма да се притесняваш, аз плащам. - каза усмихнатият господин.
- Добър шегаджия си, наистина. - опита се да се засмее Ади и извади парите от портомонето си, когато усети ръката на Искрен върху своята и замръзна .
- Може и да съм, но сега не се шегувах. Какво лошо има да почерпя две красавици?
Когато чуеше думата "красавици" косите на Ади настръхваха. Да беше броила колко пъти я е нарекъл така, щеше да загуби бройката вече.
- Защо ще плащаш сметката на една непозната? - попита Аделина, въпреки че знаеше отговора. Ала тя не чу точно това, което очакваше.
- Защото, когато излезем утре, можеш да си я платиш ти, след като имаш такова желание. - отвърна ù Искрен с лице, което очакваше да чуе прословутите женски опити да се направи на недостъпна след това предложение.
- Каниш ме да излезем утре?
- Аха.
- Е, това си беше наистина изненадващо... нали не се шегуваше?
- Ни най-малко.
- Добре. - се изтръгна от устата на Ади и погледът ù срещна доволното изражение на Искрен.
5.
Аделина се контеше пред огледалото от близо половин час. Току-що беше изкарала смяната си в салона и се приготвяше за срещата с въпросния господин. Бяха се разбрали да се чакат в 20.00 часа пред сладкарницата. Ади не беше споделила с никого за тази среща. Дори вече възнамеряваше да се откаже. Но като се сетеше за Миро и за това как я изостави, без да му мигне окото, си казваше:
- Защо пък да стоя сама, докато той е с друга. - и се усмихваше в огледалото.
Ади наистина харесваше Искрен. А когато разбра, че той е бил мъжът от колата онази вечер, почувства, че това е някакъв знак на съдбата. Тя вярваше прекалено много в мистичните неща, в знаците на съдбата и силата на магиите. А тази магия, която видя в усмивката и очите му, беше неописуемо силна. А като се сетеше за тези силни ръце, коленете ù потреперваха. От друга страна Ади си беше обещала, че той ще бъде за нея просто една среща, защото не ù трябва още една трагична връзка с неподходящ мъж. Досега не бе отваряла сърцето си пред никого и нямаше да го направи пред някакъв си непознат.
Ади вървеше с бързи крачки към сладкарницата, но когато видя, че пред нея няма никой, настроението ù се скапа и си помисли, че са я излъгали и са се подиграли с нея. И точно когато си мислеше това, зад завоя паркира един лъскаво черен джип и оттам слезе по най-бързия начин самият той - Искрен.
- Съжалявам, ако си ме чакала. Бре, че аз съм бил точен! - каза той, като си погледна часовника. - Е, закъснял съм с две минутки...
- Просто си помислих, че няма да дойдеш. Както и да е. Сега къде ще ходим?
- Качвай се в джипа, ще те заведа на ресторант.
Аделина се колеба известно време, но в крайна сметка се качи в колата му и честно казано се чувстваше като в необрано лозе. Беше ù неудобно да стои в колата на непознат и страшно привлекателен мъж и да не знае дори в кой точно ресторант отиват. Въпреки всичко, обаче, Ади чувстваше, че може да му има доверие. Долавяше в него нещо, което ù даваше спокойствие и усещане, че няма да ù навреди, а ще я закриля.
Пристигнаха пред ресторант "Ел Дорадо", който беше един от най-хубавите, в които Ади е идвала. Беше вечеряла тук с баща си и семейството, но никога мъж не я бе канил на вечеря в това приказно място. Настаниха се на една от централните маси. Искрен поръча бяло вино за Аделина и уиски за себе си. Ади се възползва, че се намира на това великолепно място и реши да се навечеря като принцеса. Поръча си свински котлети на фурна с гарнитура от испанска салата. За десерт си хапна красива мелба и изпи половината бутилка бяло вино.
- Е, хареса ли ти вечерята? Ако искаш, да ти поръчам още. - засмя се Искрен.
- О, не, моля те. Няма да мога да спя цяла нощ после...
- А кой е казал, че трябва да спиш после? - попита Искрен и впери погледа си в нейния.
Аделина се смути и реши да става.
- Почакай! Аз ще платя, не се грижи за това. Вчера се шегувах, както и преди малко, когато ти казах, че може да не спиш. Просто съм си майтапчия... - намигна ù Искрен.
Не, че тя имаше голямо желание да спи. Вечерта беше много приятна за нея. С Искрен никой не би могъл да скучае. Той я разсмиваше постоянно и това, което я облекчи най-много бе, че не пожела да я разпитва за живота ù. Това си беше истинско облекчение! Нямаше намерение да разправя за изгубените си години с Миро, нито за някой друг. Искаше да бъде като нов човек, който сам опознава себе си. Тя също не попита нищо за личния му живот. Не я интересуваше нищо. Та нали си беше обещала тази нощ да мине и после да забрави за този непознат господин, което подсъзнателно знаеше, че е невъзможно, защото веднъж докосната от ръцете му и веднъж погледната от очите му, тя си остава само и единствено негова. Ех, ако знаеше това, едва ли би приела тази среща.
6.
Леко замаяна от виното, Ади се веселеше от сърце. Слушаше музика от в джипа на Искрен и се смееше на неговите закачки и шеги.
- Стигааа, не ми спирай песента. Ля ля ля... - пееше си тя и не позволяваше на Искрен да пипа копчетата на уредбата.
- Слушаш я вече 5 пъти тази песен, дай да пусна нещо друго.
- Не, не, не! - каза тя и започна да се смее.
Искрен я гледаше с нежност и страст. Беше толкова сладка, когато се смее като дете! Та тя си беше все още дете - двадесетгодишно дете. Посегна с ръка да погали косата и се доближи към нея.
- Какво... да не би да имам нещо в косата си? - попита наивно Ади.
- Да, имаш... красота! - каза ù Искрен и Ади усети това, което щеше да се случи. Тя позволи той да я придърпа към себе си и да я целуне по бузата, след това по устните. Целуваше я така, сякаш цял живот е чакал да я държи в ръцете си и да я целува. Ади не се противеше, а се остави на ласките му, които не бяха сухи и престорени като тези на Миро. Този мъж я целуваше със страст и това ù харесваше. Докосваше раменете ù, беше обвил ръка около кръста ù. Ади се опияни от виното и от тази сладка магия между тях двамата, но внезапно се осъзна и деликатно се отскубна от ръцете му. Искрен я гледаше все така нахално, а тя беше по-смутена от всякога.
- Колко късно стана. Трябва да се прибирам... утре ще съм първа смяна и...
- Какво работиш?
- Фризьорка съм при братовчедка си.
- О!
- Да, обичам тази работа.
- Възхитен съм...
- От?
- От теб.
Ади вече червенееше като нощна лампа в тъмното. Трябваше да си ходи, защото този негов поглед я изкарваше извън контрол.
- Ще те закарам, не се притеснявай. - каза Искрен, след като забеляза вълнението по лицето ù.
- Да, няма да е зле... прекалено е късно и тъмно.
- Аха, не се знае какви типове се разхождат навън.
След десетина минути бяха пред блока, в който Ади живееше.
- Е, мерси за превоза, за вечерята...
- За нищо. И аз съм много благодарен... за целувките...
Ади искаше да се зарови сама под земята - какви ги беше вършила! Да се целува по този начин с човек, който познава едва от 2-3 дни.
- Ще се кача да те изпратя, нека съм сигурен, че ще се прибереш благополучно.
- Благодаря, много мило.
Докато се качваха с асансьора, понеже апартаментът на Ади беше на седмия етаж, Искрен я оглеждаше обстойно, понеже досега не бе могъл. Облечена беше с Черен панталон и черна риза с навити ръкави и отворено деколте. Деколтето поне беше забелязал. Косата ù беше пусната небрежно, но от горещината кичурите ù бяха залепнали за врата. Искрен посегна да ги оправи, когато асансьорът спря и Ади се измуши пред вратата, а Искрен я последва. Тя отключваше вратата и му говореше леко несвързано:
- Хубава вечеря, нали? Да... не бях яла така отдавна... Ама и сервитьорката ни беше една бавна... Виж сега, ако беше ти... друго нещо! Боже, какви ти ги приказвам - започна да се кикоти тя. - Е, както и да е. Прибирам се.
- Сама ли живееш? - попита Искрен, като оглеждаше коридора. Беше боядисан в светло зелено.
- Да, сама. Подарък от майка ми и баща ми...
- А ще те затрудня ли, ако те помоля за чаша вода? Много ми е едно такова... пресъхнала ми е устата, явно от уискито.
- Няма проблем, изчакай ме. - и Ади си събу обувките и изтича към кухнята. Когато се върна, едва не разля чашата с пиенето на пода. Искрен беше влязъл вътре и стоеше подпрян на стената в коридора.
- Не ми се стоеше сам отвън и... - каза той, а Ади му бутна чашата с вода в ръката. Той отпи и остави празната чаша на земята.
Главата на Аделина беше толкова замаяна! Имаше почти непознат мъж у тях, а тя или не го разбираше, или не ù пукаше.
- Няма ли да ме поканиш да видя спалнята ти?
Това вече беше прекалено нахално. Изведнъж Аделина отрезня и се сети, че съществуват поне милион гадняри, които се държат мило с жените, само за да се възползват от тях след това. Не! Тя не беше от тях! Отиде към входната врата и му каза:
- Спи ми се, казах ти, че съм на работа. Чао!
- Е, не се сърди де. Просто исках да разгледам обзавеждането. - промърмори той като се приближи към Ади и отново я целуна както когато бяха в колата, но този път тя си стъпи на краката по-рано от тогава и въпреки всичките ласки, го убеди, че иска да си ляга и го отпрати. След това се съблече и се тръшна на леглото.
- Просто една обикновена среща с непознат. - каза си тя и неусетно как заспа.
7.
Работата в салона беше истинско удоволствие за Ади. Днес смяната ù започваше от 8.00 сутринта и свършваше към 2 часа след обяд. Сега беше почти 1.00 и една висока и слаба жена с къса черна коса влезе с цялата си грациозност и изящество, после се настани на диванчето. Ади правеше прическа на едно момиче - къдреше косата ù с маша и пръскаше обилно с лак.
- Подранила си. - каза Аделина и погледна красавицата на дивана.
- Не ми се седеше у дома. Камелия само хленчи, че искала да си играем, Митко е на работа... Извиках майка у дома, нека си играе с Ками.
- Ками е голяма сладуранка, може би трябва да ù обръщаш малко повече внимание.
- Че колко повече? Баща ù нека ù обръща внимание, не да стои цели нощи на работа. Ти... привършваш ли вече с прическата?
- Да, имам съвсем малко.
- Я ми кажи сега... какъв е бил този толкова добър и симпатичен господин, за който Ками ми говореше.
Ади изтръпна, защото при спомена за снощната среща в нея се надигаше истински вулкан от чувства, който едва удържаше. Ръката и потрепери, след като се сети как Искрен я държеше, и неволно изтърва гребена на земята. Дара се засмя.
- Не се вълнувай, а ми разкажи кой е този мистериозен господин.
- Невъзможно любопитна си. Почакай да приключа с прическата и ще ти кажа.
- Поне хубав ли беше?
- Дара! Спри, моля теее! Иде ми да ти окълцам косата с ножиците.
- Ами давай, тя си е достатъчно къса. - пошегува се Дара.
- Може да стане и нула номер. - подхилна се Ади и се изплези на братовчедка си. - А ти си готова. Харесваш ли прическата си? - попита клиентката си тя.
- Да, харесва ми. Можеше да е още по-бухнало, но... и така е добре.
- Да те тупирам още? - попита Ади.
- Стига ти толкова, скъпа. Ако те тупират още, ще заприличаш на пещерен човек. - каза Дара и побърза да отпрати момичето.
- Шестнадесет лева. - каза Ади и момичето тъкмо ù плащаше, когато някой влезе в салона.
- Добър ден, господине. Да Ви помогна с нещо? - попита Дара с възможно най-любезния си глас.
- Всъщност, дойдох при младата госпожица.
Ади чу познатия глас и се обърна да се увери, че е истина. Беше Искрен - стори ù се още по-хубав от вчера.
- Ето те. - каза той и седна на диванчето. - Ще почакам да приключиш работа и...
- Тя вече приключи, господине. Напълно свободна е, вземете я. - каза Дара и бутна братовчедка си към него и после ù прошепна на ухо - Този път си уцелила десетката, този мъж е СТРАХОТЕН!
Ади не вярваше на очите си. Мислеше, че това е било просто едно приключение, една среща, която ще забрави. А ето, че сега този мъж стоеше пред нея и най-небрежно си подгъваше ръкавите на ризата.
- Ами щом си приключила работа... може да дойдеш с мен, нали?
- Може, може, господине! Братовчедка ми няма никаква работа. - обади се отново Дара и сръчка Аделина да върви.
Аделина и Искрен се разхождаха в парка и тя от време на време късаше по някое листенце или цвете, което смачкваше и късаше.
- Добре де, какво са ти виновни листата за това, че искаш пак да те целуна? - каза той и се усмихна. Аделина очакваше да я целуне, ала не го направи, което я накара да изпита инат и да се намуси.
- Виж ти, аз съм искала... а кой снощи искаше да ми гледа спалнята...?
- Казах ти, че исках да разгледам интериора. Какво съм виновен, че имаш такова подсъзнание.
Последва кратко мълчание, след което и двамата започнаха да се смеят.
- Не, сериозно. Извинявай, ако съм нахалствал. Понякога съм много нетактичен.
- Е, извинен си, ако ми кажеш защо дойде да ме търсиш днес.
- Как защо... Забравих да ти взема номера снощи. Днес се сетих, че си на работа и реших да дойда да си го взема... ако ми го дадеш, разбира се.
Ади се усмихна и му даде телефонния си номер.
- Може ли да ти се обадя по-късно, за да излезем? - попита Искрен, но знаеше, че няма да му откажат, затова не вложи много чувство във въпроса си.
- Ами, щом искаш...
- ОК, красавице. Ще ти звънна, а сега трябва да тръгвам, че имам работа. - понечи да я целуне по бузата той, но Ади се дръпна. Тази целувка по бузата щеше да я раздразни още повече. Тя искаше страстни и истински целувки, които да изпиват устните ù, да я карат да потреперва.
8.
Срещите с Искрен бяха истинско предизвикателство и едно - всеки път различно - приключение. Ходиха на разходки, стояха в парка или вечеряха на ресторант. Излизаха вече повече от седмица, а нито той, нито тя знаеха нещо повече за другия - бяха просто двама непознати, които откриваха себе си. Аделина вече не се терзаеше за изгубеното време с Миро, защото това, което изживяваше сега ù се струваше компенсация за всичко друго, което ù се е случило. Искрен беше най-впечатляващият мъж, с когото е излизала. С него тя откриваше себе си, намираше черти от характера си, които не е познавала, освободи душата си и друго не я вълнуваше.
Една вечер, когато бяха седнали на една пейка в парка, Аделина подскочи на място и започна да мърмори:
- Ооо, защо, защо, защо... Махайте се, махайте се...
- Какво става? Кои са тези? - попита Искрен.
- Не питай. Бившият ми заедно с хубавата си приятелка.
Искрен ги погледна и сграбчи Ади в целувка.
Миро ги подмина, надоумявайки кой е този мъж.
- И не ме разсмивай, като ми казваш, че тази там била хубава. - смееше се Искрен.
- Ти не си като него, знаеш ли? Познавах Миро от дете и никога не ме е карал да се чувствам така, както се чувствам с теб от седмица насам.
Това беше първият път, в който Ади разкри част от душата си и живота си на този мъж и се почувства много добре. Ала Искрен не попита повече нищо за личния ù живот, сякаш той самият се страхуваше да не би тя да го попита нещо, което той няма да иска да ù каже.
- Какво ще правиш сега... рано е още. - каза той.
- Ами не знам, искаш да ми предложиш нещо ли? - полюбопитства Ади.
- Така като гледам, часът е все още девет, а тук вече е толкова скучно... Защо не дойдеш да ти покажа къде живея?
Ади се учуди от това предложение. Какво щеше да му гледа на жилището? Да. Интересно ù беше да го види, но тя не го познаваше все още. Ами ако беше някой капан за нея! Не. Ади вярваше твърде много на Искрен и не ù се мислеше за това какво може да стане после. Беше се научила да живее само за момента и да взема от хубавите мигове всичко, с пълни шепи.
Искрен живееше в апартамент - много по-голям от този на Ади. Имаше пет стаи, които бяха просторни и сравнително подредени за мъжки апартамент. Ади разглеждаше всичко с такова внимание и интерес. Всичко там изглеждаше толкова скъпо. Докато той заключваше вратата, тя не се сдържа и попита:
- Какво работиш?
- Моля?
- Да, попитах какво работиш. Изглежда, че не ти липсват пари, и то никак.
Искрен се доближи към нея и каза:
- Просто не си ме питала нищо за живота ми и затова реагирах така. Парите ми идват от общия бизнес, който имаме с баща ми и брат ми. Не е само тази сладкарница, която посети ти. Има още десет подобни нощни клубове, барове из цялата страна. Господи, дори не знам къде са точно. - засмя се Искрен. - Недей да ме мислиш за разглезено богаташче. Не се вълнувам особено от този бизнес. Миналата година завърших ветеринарна медицина и вярвай ми, искам да работя това, но не се наемам, защото не съм сигурен ще се справя ли.
- Изглеждаше ми уверен във възможностите си мъж. - отговори му Ади.
Искрен отиде до кухнята и извади две чаши за алкохол.
- Искаш ли нещо да пиеш - вино, шампанско, уиски?
- Една чаша шампанско ми стига. - каза Ади.
Искрен наля две чаши - една за него и една за красивата му приятелка.
- Ами наздраве, Ади. - вдигна той чашата и отпи, след което Ади направи същото.
Искрен заведе Аделина в хола, пусна нощната лампа и се изтегна на дивана.
- Най-обичам в края на деня да лежа тук. И винаги съм се чудел защо няма две нежни ръце, които да размачкат схванатия ми врат. - докато казваше това, Ади вече беше седнала до Искрен и ръцете ù го масажираха по врата и раменете. - Ех, всички фризьорки ли имат такива златни ръце?
- Ръцете ми стават такива само заради теб. - прошепна му в ухото Ади и продължи да го размачква, макар че тя самата имаше нужда от масаж - толкова бе напрегната, въпреки че не го показваше. Тя съблече ризата му и продължи с масажа, но така беше още по-приятно, защото можеше да почувства допира на кожата му.
- Мерси, мерси. - каза Искрен и хвана ръцете на Ади като ги галеше и обсипваше с малки целувчици. - Защо не останеш тази нощ тук, а? Утре ще те закарам за работа.
Ади вече не можеше да мисли. Все едно ù беше ще иде ли на тъпата работа или не. Бе затворила очи и се гушеше в прегръдките на Искрен.
- Ти си самотна и имаш нужда от обич, нали, Ади? - попита Искрен. Аделина го погледна с нежност и вълнение. - Ръцете ти имат нужда от допир, тялото ти се нуждае от ласки, сърцето ти копнее за обич. Толкова си сладка...
Аделина се отдаде на ласките на Искрен - толкова копнееше за тези целувки, за тези ръце, за тези прегръдки! Само Искрен знаеше как може да я накара да се чувства спокойна и сигурна. Той не по-малко копнееше за нея и я желаеше. Още от онази нощ той реши, че тя ще бъде негова. Това бе целта му и сега щеше да я постигне. Докосваше всяка част от тялото ù, галеше косите ù. Искаше да остане така с нея цяла нощ, да не я пуска и да не мисли за нищо друго. Но докато сваляше бавно блузата ù, нещо в него проговори - било то съвест или угризения. Искрен не можеше да се възползва от нея просто така. Щеше да разбие душата ù на милион парчета. Той знаеше, че изпитва чувства към нея, знаеше и за нейните чувства към него, но не можеше да я накара да му се отдаде напълно, без да знае основни подробности за живота му. Затова направи огромно усилие и спря да я целува. Аделина гледаше с любов и умиление пред Искрен, а на него сърцето му се късаше.
- Какво има? - попита Аделина.
- Има това, че... Виж, Ади. Аз не съм този, който изглеждам в мислите ти. Не съм ти казвал нищо за себе си.
- И какво от това! Аз също не съм ти казала нищо за себе си. Какво значение имат обикновените ни житейски проблеми, те не ме вълнуват. Нещо повече - с теб успявам да се откъсна от всичко друго на този свят.
Ади се премести към него и се хвърли на врата му с най-горещата прегръдка на обич, която може да съществува.
- Малката ми, недей да говориш така.
- Ти не изпитваш нищо към мен, нали?
Искрен откопчи нежно Ади от врата си и я погледна в очите.
- Не е така. Виж ме, аз те гледам в очите, макар да ми е трудно. Не знаеш колко много искам да съм с теб и че ти за мен си най-прекрасната жена, която съм виждал. Тялото ти, лицето ти, смеха ти - всичко това ме влудява просто!
- Защо тогава се отдръпна преди малко? Първо ме каниш тук, целуваш ме, а накрая искаш да ми кажеш нещо, което дори ти самия не знаеш какво. - ядосваше се Ади.
- Не се ядосвай, за Бога! Искам да знаеш, че... че... мога да бъда с теб тук и сега, но понеже държа на теб, съм длъжен да ти кажа, че след месец ще се женя за друга!
9.
Думите на Искрен бяха толкова жестоки за Ади. Тя ги чу, но не пожела да ги осъзнае. Хвърли се отново на врата на Искрен и заплака като малко дете.
- Не плачи, любов моя... колко съм жесток, нали? Не биваше да правя така.
- Защо поне не се възползва от мен по-рано и да ме оставиш да не знам какво е станало... - удряше го с юмруци и го блъскаше тя.
- Защото се привързах към теб.
- Не ти вярвам... не, не, не. - не можеше да се успокои Аделина.
- Ади, ще ти призная, че първите дни, когато се виждахме, исках само това от теб, разбираш ли? - Ади заплака още по-силно. - Сега не е така! Толкова си те обичам, Ади, че не посмях да постъпя по такъв начин. Та какво щеше да стане после с теб?
- Глупак такъв, сети се кога да ме заобичаш, когато е вече късно да се върнем назад и да се откажем. - викаше Ади и го прегръщаше, а Искрен я галеше успокоително и чакаше сълзите ù да спрат. По едно време плачът на Ади вече не се чуваше и той усети как тя се отпусна в ръцете му - беше припаднала.
- О, не. Наистина съм идиот! Голям глупак! Защо ми трябваше да лъжа момичето. Сега какво...
Искрен отиде до кухнята и взе мокри парцали с вода. След няколко минутки Ади отвори очи, но щом видя Искрен, лицето ù отново посърна.
- Недей да плачеш повече, най-добре си поспи и сутринта ще се разберем. - каза ù той и я целуна по челото, като я сложи да спи на спалнята.
Ади нямаше сили да се противи, всичко около нея беше като в сън и скоро тя самата се понесе в света на сънищата.
Утрото накара Ади да се събуди рано - птичките чуруликаха на терасата до нея. В първия момент не осъзна какво е станало, но после се свести и сърцето ù се сви. Остана в леглото известно време и след като премисли всичко, се утеши поне с това, че все пак означаваше нещо за Искрен. Той влезе при нея с чаша сок в ръка и седна на леглото.
- Добро утро...
- Добро. - отвърна му тя.
- Ето ти сок, пиле.
- Остави, после ще пия. Кажи ми, наистина ли ще се жениш след месец?
- Да, толкова съжалявам!
- Недей да съжаляваш. Аз съжалявам, че отново успях да се влюбя в неподходящ човек.
- Ади, при други обстоятелства нямаше да е така. Този брак е една безсмислица, глупост...
- Не наричай поне жената, която обичаш, глупост!
- Че аз дори не знам дали я обичам.
- Сега определено искам, ала не мога да те разбера.
- Тя е бременна. Ходих с нея от известно време... после тя замина да учи в София. Миналия месец дойде до тук специално, за да ми съобщи гениалната новина и да ме заплаши, че ако не се оженя за нея, баща ù ще ме смачка.
- И какво... направил си ù бебе без да знаеш изобщо обичаш ли я?
- Ами то за тези неща не се изисква кой знае каква обич... - промърмори Искрен. Ади се възмути и вече окончателно реши да си ходи.
- Жени се тогава и си гледай бебетата... направете си още, ако искате! - кресна тя и тръшна вратата.
- Стига де, Ади! Не я обичам! Не искам да се женим само заради това дете, дори не съм сигурен, че е мое.
- Вие, богаташите, винаги си усложнявате живота, това е! Ти си един страхливец... страх те е от баща ù! Колко си смешен само... страхливец! А не те ли е страх, че без любов ще провалите живота на това дете?
Тези последни думи на Ади се запечатаха в съзнанието на Искрен.
10.
Аделина беше по-влюбена, отколкото е предполагала. След събитията, които се случиха онази нощ и след това на сутринта, се чувстваше като ходещ мъртвец. Сега не изпитваше яд, че е била изоставена - сега изпитваше любов, която не спираше да я измъчва ден след ден. Искрен всяка нощ се явяваше в съня ù и не можеше да избие болката на другаде, а плачеше като малко дете, което се страхува от страшен кошмар. Ади вече беше казала на Вики, Ива и Лена, че излиза с един прекрасен мъж. А сега, когато се налагаше да им разкаже за онзи болезнен миг, ù идеше да се завие през глава и да не се показва.
- Какво толкова му е трудното - ще иска след това права над детето, ще го вижда от време на време... Кой го кара да се жени за тая... - протестираше Лена.
- Такива са днешните мъже, страхливци. Да ти кажа, миличка, няма да е зле някой да го поступа много хубавичко тоя нещастник! - викаше през нея Вики.
- Да кажем на Стефан да го ступа... - предложи Ива, но срещна неодобрителните погледи на приятелките си.
- Че той не може да върви, без да се спъне поне десет пъти, камо ли да бие някого.
Само Ади стоеше мълчалива и умислена. Не ù беше весело.
- Обади му се, Ади. Покажи му, че струваш повече от нея. Според мен той те харесва много повече от онази лигла...
- Никога няма да го потърся. - каза Аделина.
- Така е, тази твоята гордост няма край! Преглътни я поне веднъж, в името на щастието си.
- Искаш да кажеш нещастието. Не мисля, че ме чака нещо добро с него.
- Е, чакай тогава да се ожени ù да му станеш любовница. - подметна Ива.
Вики я смушка злобно и Ива разбра, че това не беше казано особено на място.
Ади се надяваше скоро тази любов към Искрен да затихне. Но напук на желанията ù, нещо винаги ù напомняше за него.Освен това устатата ù кокетна братовчедка постоянно я питаше за него, като една истинска ценителка на мъжката красота. И така за две седмици Аделина не успя да забрави за този мъж, а го искаше все повече и повече, такава любов никога не беше изпитвала към абсолютно никого.
- Братовчедке, не ми се прави на важна. Потърси го този красавец... какво тяло имаше само! - въздишаше Дара една сутрин в салона.
- Тяло, тяло... защо вместо да ми помогнеш да го забравя, ме навиваш да правя безсмислени неща! Той е един глупак, който се подигра с мен.
- След време ще съжаляваш. Когато станеш стара и болна... ще съжаляваш, че няма да ги има онези силни и топли ръце, които да те галят.
Беше около 20.00 часа вечерта. Аделина стоеше пред апартамента на Искрен и все още не знаеше как да постъпи. Можеше да направи само едно - да позвъни на проклетата врата и да понесе последствията - да приеме огорчението или да посрещне щастието, в което отдавна не вярваше. Докато се колебаеше, вратата се отвори и оттам се показа Искрен, а зад него едно младо русо момиче.
-Ади... ти, какво...
- Вече нищо, ще си ходя . - каза Аделина и чувстваше, че всеки момент ще се сгромоляса по стълбите. Отново ùи се беше подиграл - изглеждаше като глупачка, докато той си беше прекарал кой знае колко хубаво с новата си глупава любовница!
-Чакай, Ади. Силвия си тръгваше...
- Каква наглост само! - възмущаваше се Аделина и се мъчеше да се отскубне от ръцете на Искрен.
- Ей, не се сърди бе, момиче. Спокойно, аз съм сестра му.
Това беше като голям камък, който падна от гърдите на Аделина и тя спря да се дърпа.
Силвия наистина приличаше на Искрен - беше с тъмни очи като неговите и същия дяволит поглед и усмивка.
- Влез, Ади... или ако искаш да излезем навън? - попита Искрен.
- Все ми е едно. Аз... аз...
- Не знам вие какво мислите да правите, но аз ще си ходя. Чао, брат ми! - каза Силвия и намигна и на двамата.
- Липсваше ми, Ади! Не знаеш тези седмици какви усилия ми костваха, за да не те потърся или да дойда в салона..
- Подлудяваш ме, любов моя! Може още сега да ми се присмееш за слабостта и нахалството ми, но си ми нужен. Трябваш ми и ако наистина не я обичаш...
- Беше права и го осъзнах - аз съм един страхливец. Знаеш ли, не ме интересува нищо. И знаеш ли какво още - тази сутрин се обадих и казах на годеницата си, че няма да се женим. Не знаех дори дали ще се върнеш при мен - направих го, за да се почувствам добре, за не страдам аз, че и детето... Колко съм бил глупав, ама много!
- И сега няма сватба... няма да си с нея... какво оттук нататък?
- Оттук нататък ще те целувам всеки ден, всяка нощ, всяка секунда... Сладката ми тя! - каза с развълнуван глас Искрен и целуна Ади с истинско желание, с любов, която искаше да ù раздава дни наред без да спира...
© Димитринка Димова Todos los derechos reservados