Още колко остава, не е ясно. По-лошото е, че свикнах и даже ми харесва. Ако ми бяха казали преди време, че мога да седя година вкъщи, щях да се изсмея.
Кога се случи това, неусетно някак, постепенно някак. Сама не усетих кога свикнах. Сега и да ме карат – не излизам.
Чудя се и се дивя, не схващам как съм се бъхтала, бутала – автобуси, колеги, хора…
С години не бях оставала сама. Всяка вечер купони, гостита, партита, концерти…
После взеха, че ни затвориха. Седмица – две лошо, а след това не можеш да ме мръднеш – сякаш точно това ми е липсвало, това ми е трябвало. Невероятно откритие на дърти години.
Явно ми е идвало нанагорно, но не съм си признавала, пусти срам, страх, от старостта страх. И какво толкова й се плашехме на тая старост? Защо така панически бягахме, зорлем младеещи, та се износихме като бити чували?!
Ей го, минал от тук и бам – у нас. Абе, аз да не съм хотел, да не съм локал. Ама не мога да ги изгоня, на ята идваха, хванал влака – идвам – ще пием.
Грех ми на душата, ама съ ...