Obra no adecuada para menores de 18 años
Та споменахме за български и арменски коняк. Макар истински коняк да се получава само в региона около град Коняк, всякакви питиета ги наричат така. Даже се стига до богохулство – назовават коняк всякакви брендита. Та дори царевични производства…
Имам една бивша ученичка, замина да работи във Франция, омъжи се за собственик на лозя там и сега гроздето им се изкупува именно за производство на коняк. Беше донесла на брат си бутилка – без етикет, но със страхотен аромат, та опитахме истински коняк.
Ей, не си падам по алкохола. Макар като студенти да започвахме вечерта с половинка водка на човек и продължавахме с по каса бира. А сутринта още влажни си доспивахме на лекциите…
Сега пък хептен оставих черпенето. Но съм пробвал какво ли не. И с чиста съвест казвам – лично мнение, ама мое: най-хубавият алкохол си е гроздовата! Дето идваше от лозето в Борован, вареше я дядо ми с баща ми на казана там, стигаше 60 градуса и се пиеше по празници или с лечебна цел. А, и понякога баба ми правеше компреси с нея.
Иначе – след втората чаша и спирт да ти сипят, рецепторите гроги, все ти е тая, все сладко…
Рецепти за алкохолни произведения – много. Остап Бендер даже водка от табуретка знаеше как се прави…
Та не съм специалист в тая област, но най-хубав коняк съм пил в Новоросийск. Или по-точно – в една винарска изба на двайсетина километра, до морето. Ароматен, хубав, втвърдяващ главата, омекващ краката и други органи наблизо…
И, разбира се – водката. Какви ли видове не съм пил: руски, полски, български и чешки даже. Ама си е все спирт, поразяващ акъла, убиващ битието.
Пусти руснаци по онова време. Минеш през магазина – празно. Отидеш на гости – масата се огъва. И не само това, което считахме за деликатеси: салами, шунки, кашкавал. Хайвер – и черен, и червен, класическата „Оливие“ /руската салата, де/, за наистина гадната ми сельодка „под шубой“ не говоря.
Коняците бяха хубави в Грузия и Армения. От скромен опит поставям арменските по-високо. Просто ми харесваха повече – леки, меки, направо вкусни. Грузинските също са добри, но и второто място е хубаво.
Много чай пих там. Имаше.
В Грузия чай с хачапури – вкуснотия… Там има грамадни чаени плантации. Както ми обясняваха, млади жени не берат чай. Само стари и мъже. От миризмата момичетата оставали безплодни.
Пак там ми правиха чифир. От чай – но трето качество, третосортен, както му викат. Листенцата всякакви, че и тънки клончета сред тях. Вода – около половин литър, ври, докато стане кафяво-черна, прецежда се. И ми поднесоха канче. Малко. Ега ти гостоприемството, в чаена плантация чай пестят…
Пийнах… Глаза на лоб полезли – демек, очите ми се изкатериха връз челото чак.
Нокаут!
Чифирът по-силен от кафе, направо наркотичен. Студенти го пиели, за да ги държи буден. А в сибирските лагери бил наркотичен деликатес.
Друг път не съм пил, но помня церемонията – тенекиеното канче е задължително…
Е, грузинци и друг път ме черпеха. При това яката.
Ялта, крайбрежната улица, до кея каботажни корабчета, за разходка. Бели, красиви… И пусти. Но отпреде им по един червен кордон.
Пред който всякакъв друг се спира. Но ние, българите… Тоя ще ми каже да не минавам! Ха…
Разгледах едното корабче и, тъкмо си тръгвам, по трапа затропаха тежки стъпки. Трима. В Одеса им викат амбали – яки носачи. Средният ме пита: „Что здесь делаешь?“. Лек акцент, кавказки. „Ничего, смотрю“. „ЧеВо смотриш – покупать будешь?“, „ А я не грузын, у меня нет такие деньги?“…
Оня вика – превеждам, „Какво, грузинците богати ли са?“.
Разправям им за грузинеца, дето пита един пилот колко струва самолета. Оня отговаря пренебрежително: „У тебя нет такие деньги“, Грузинецът /ама не, без руския с все акцента – не върви/, та грузинецът казва: „Друг, тАвАрищ, я тИЕбя спросил как мужчина мужчиной – сколЬко стоит Этот самолЬОтЬ?“. И оня отговаря – примерно – два милиона. На което грузинецът възмутено казва: „Ты что – сумашедший? Я долЬжен три месяца работать на Этот самолЬОть?“
Захилиха се. Средният се оказа грузинец. Прати единия до магазина, оня домъкна няколко бутилки водка. Седнахме – лафове, вицове, мина времето. Честно казано, аз пих малко, много малко. Но опитно надигах шишето – като як гълтач…
Ще спомена още един грузински виц, тоя ми разказаха там, грузинецът с гордост го разказа. В хотела пристига западняк. Съблича се да вземе душ, на вратата се чука и влиза грамаден грузин с бурката наметнат. Оглежда голия и казва, че ще… така де – разбирате. Оня пребледнял, но горецът /планинец/ вади кинжала и гостенинът склонява. Горецът пита: „Как хочешь – с вАзелином /ударението на А/ или без?“. Жертвата си рекъл – бе, с вазелин, поне малко… така де… И казал – да, с вАзелином. А горецът отворил вратата и викнал: „ВАзелин, пойди сюда!“…
Но ударно беше изпълнението на несъвременния, абсолютно политически некоректен виц.
Ресторант, на масата грузинец и девойка. Приближава се друг младеж и пита: „Друг, таварищ, извини меня, но можно потанцевать с этой прелестной кралю /хубавица/?“. Оня на масата се поколебал, а дошлият пак: „Извинявай, но може ли да потанцувам с тази прекрасна девойка, равна на която няма в цял Кавказ?“. Кавалерът учтиво се надигнал, за да даде разрешение и в тоя момент красавицата рекла: „Я согласна…“.
В миг двамата изревали: „Молчать, стерва, когда джигиты разгАваривают!!!“…
Та толкова за джентълменството…
Истории бол, оставям и за после. Ако има после – щото с тия червени точки…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados