СТАРИЯТ СЕЛСКИ ДВОР

Човешки крак не беше стъпвал по тези места. Само зайци, змии, птици разни, а понякога и по едри диви животни минаваха по ливадата, осеяна с цветя   и разни треви, чийто качества никой тогава не познаваше още. Нежният синчец, дребната незабравка, кърпикожухчето, дивата мента и маточината другаруваха с паламидата, дивия чесън, лайкучката и мащерката. А печурките и челядинките допринасяха за обогатяване на палитрата от цветове и аромати на голямата поляна,  край боровата гора на южния рид на Циганката. Осите и пчелите жужеха от сутрин до вечер и събираха божествен нектар, който отнасяха Бог знае къде.

          Зимно време гладни вълци търсеха жертви, а лисиците,  нарамили красивите си опашки,  дебнеха някоя заблудена кокошка от долните махали.

Пролетно време, когато тревата беше сочна и хрупкава, млади овчари и пастирки идваха тук да нахранят стоката си, па и дивите пориви на плътта си. Далеч от хорските очи и уши, те спокойно се отдаваха на страстите си, които обикновено бързо угасваха под галещите лъчи на пролетното слънце. Дива беше тяхната страст и всичко ставаше без много думи, клетви за верност и вечна любов. Деца на природата, те се подчиняваха несъзнателно на  нейните закони. Зимно време стоката беше прибрана, поляната беше покрита с дебел снежен кожух, само тук-там се виждаха следи от глиган, подгонен от кучетата на близката махала.

          С настъпването на пролетта поляната се раззелени, въздухът трептеше от парите на земните недра,  затоплени от пролетното слънце.

Млад овчар, повел стоката си на паша, нагази ливадата със старите си цървули от нещавена свинска кожа. Беше облечен в дълги кожени гащи и кожухче без ръкави над кенарената си домашно тъкана кошуля. Кривакът му беше дебел и украсен с груби шарки, издълбани от собствените му ръце.

          Докато овцете и козите  рупаха пресната тревица, овчарят приседна под дивата круша в горния край на поляната, извади от шаячената торбичка, с която беше препасан, комат домашен хляб и парче сланина, и започна да се храни лакомо. След като похапна, надигна бърдучето със студена вода от кладенчето, което се намираше на западния край на поляната. Изпи  няколко големи глътки и легна под дебелата сянка на дървото, като подложи под главата си торбичката с храната.

          От сладката дрямка го събуди жуженето на осите. Стана, огледа цялата поляна и реши, че на това място може да се построи къща  с голям двор и плевня, с  егрек за стоката и градинче за цветя. Тук, на тази поляна, Пано за пръв път беше чул гласа на чорбаджи Богдановата щерка. Тук за пръв път Пано другоселецът бе целунал напетата мома и в искрящите ù като въглени  очи бе видял желанието и скрития огън на младата чорбаджийка. Лиляна беше висока и стройна като тополите край Мечковци. Тялото ù беше гъвкаво и надарено, като тялото на горска нимфа. А кога запееше, и пилците в гората млъкваха, за да се чуе Лиляниния глас.

Чорбаджията му се канеше да го задоми за щерка си, та трябваше да строи къща за бъдещата си челяд. Мястото му харесваше, пък и наоколо имаше много букови и дъбови гори, прекрасен строителен материал. Кладенчето беше близо, поляната беше с лек наклон на юг, много важно за оттичане на дъждовните води и при топенето на снеговете. Поляната беше обширна, имаше място и за други  къщи  в бъдеще. Беше огрета от слънце цял ден, а околните борови, дъбови и букови гори щяха да осигуряват чистия въздух. 

          Така реши Пано и подкара стоката. Така реши младият овчар, така и стори.

Минаха десетки години. Много лета и зими видяха  Пановата челяд и техните наследници.

В двора на старата къща бяха играли деца, млади булки бяха садили арпаджик и чесън, бяха отглеждали картофи и бял боб. Чушките и магданозът разнасяха аромата си през 3 баира. Чубрицата се ронеше като кехлибар всяка есен, а крушите бяха сякаш покрити със злато. Джанковицата на Пано нямаше равна на себе си  по целио рид. Тук, в този стар селски двор, се раждаха деца, играеха на воля, пот се лееше  от непосилен труд. Земята в двора бе напоена от сълзи от радост и тъга, тази почва, от Бога прокълната, караше всички да се борят, за да осигурят насъщния за себе си, за старите си родители, за деца, за внуци и правнуци. Във  вечна борба с природата, със стихиите, които не липсваха, слани и градушки, бури и силни ветрове, снежни виелици и нечовешки студове, които каляваха хората, лятната  жега, която изсмукваше последните сили на жътварите.

          Есенните дъждове успокояваха изсъхналата от юлските горещници почва, подготвяха я за есенната оран, за зимния сън на природата.

          Бедната реколта, получена чрез робски труд, понякога биваше ограбвана от турски разбойници и башибозук. И тогава кървави сълзи напираха в очите на селяка, със стиснати устни и свит юмрук той проклинаше съдбата си, проклинаше безпомощността си пред силата на дивите орди, проклинаше тази вековна орисия, това проклятие на Боговете, което го преследваше от люлката до гроба, там, край букака под кладенчето.

          Още преди пролетта да пукне, надеждата се връщаше, проклетата орисия се забравяше, вярата в по-хубавото бъдеще се събуждаше в претръпналата душа на селяка  и той отново лееше пот от тъмни зори, докато падне мрак над планината и вечер край оджака се радваше на голямата си челяд, мисълта за която му даваше сили пак да стане в тъмни зори и пак да лее пот, за да напоява тази скала, от чийто плодове зависеше не само  неговият живот, не само животът на челядта му, но също така и животът на много поколения след него. С тази вяра всеки ден Пано обличаше кожухчето, меташе през рамо торбичката и подкарваше стоката към поляната, която сега беше част от стария селски двор.