20 ago 2019, 21:26  

Ставри 

  Prosa » Relatos
691 9 4
7 мин за четене

       В един августовски ден на далечната 1984г. на вратата на апартамента ми се позвъни настойчиво. Тъкмо бях приключил тренировката си по йога и възприех позвъняването като акт на агресия. Но можеше да бъде пощальонът и затова реших да отворя. Пред вратата стоеше мъж на около 50 години с побеляла коса и измъчено, но младолико лице. Каза ми добър ден и ми показа лявата си ръка. От нея обилно капеше кръв (от прорезна рана в областта на китката). Помоли ме за дезинфекция на раната и да го превържа с бинт и марля. Нямам навика да пускам непознати вкъщи, но чувството ми на жал и състрадание към непознатия надделя и го поканих да влезе в антрето. Кръвта капеше на едри капки върху теракотните плочки. Донесох кислородна вода и дезинфекцирах раната му, а после я превързах. После го поканих да влезе в хола и се заприказвахме. Видът му беше толкова странен, че будеше огромно любопитство у мен. Той ми каза, че е служил в чуждестранния легион и затова изглежда преждевременно състарен. А всъщност бил на 36 години. Откровено казано не му повярвах, макар, че когато се здрависахме усетих, че хватът му беше извънредно силен. По това време тренирах непрестанно на фитнес уреди и вдигах щанги, и по тази причина усещането ми за неговата сила не можеше да се дължи на заблуда. На моменти непознатият минаваше от български на френски и вмъкваше в речта си цитати от стихотворения. Разпознах цитати от Стефан Маларме и това още повече ме заинтригува. Затова се престраших да го попитам, дали харесва Маларме. Той отговори, че това е любим негов поет. Така се отприщихме на поетични теми. В един момент той ме прекъсна рязко и грубо и попита в състояние ли съм да дам на него - непознатият, най-скъпото, което притежавам. За миг в съзнанието ми пробягна мисълта, че той вероятно иска някаква сума пари от мен. Но видът му беше по-различен от този на клошар и просяк и незабавно отхвърлих тази хипотеза. Затова реших да го изненадам и отговорих, че ще му дам най-скъпото, което притежавам - моята стихосбирка. Тя беше озаглавена "Свещ за самота". Бях я отпечатал в един екземпляр и луксозно подвързал за мое лично ползване.

 

[Тази стихосбирка беше отхвърлена от основните български издателства по онова време: "Георги Бакалов" - Варна, "Народна младеж" - София и най-тежкарското и престижно софийско издателство - "Български писател" *. Рецензията, с която "Георги Бакалов" отхвърли ръкописа ми (с изх.№1547 / 17.08.83г.) гласеше следното:

 

Другарю Мисана,

Стихотворенията, които ни предлагате за печат не са равностойни. В някои от тях - "Дървото":

 

https://otkrovenia.com/bg/stihove/dyrvoto-23 ,

 

"Морето":

 

https://otkrovenia.com/bg/stihove/moreto-62 ,

 

лирическият герой има своя физиономия, своя съдба. В много от стихотворенията обаче сте дали воля на абстрактни страхове, съмнения и недоволства, които трудно биха внушили нещо на българския читател. Ето защо поради тези и други недостатъци, засягащи най-вече езика, вашият ръкопис не може да намери място в издателските планове.

      Най-отдолу се мъдреха подписите на редактор В.Кържилов, зав.редакция Кр. Машев и на главния редактор Панко Анчев.

 

      Диаметрално противоположна бе рецензията (с изх.№45 / 05.05.81г.) на маститото издателство "Български писател". Тя гласеше:

 

Другарю Мисана,

Вашият ръкопис "Свещ за самота" бе разгледан в отдел "Поезия" и докладван на редакторски съвет. Стихотворенията включени в него, издават литературна грамотност и познаване законите на стихосложението. Но с това се изчерпват и достойнствата на ръкописа. Като цяло той няма необходимата художествена убедителност, поради което отдел "Поезия" не може да го предложи за включване в издателските планове и Ви го връща.

        Най-отдолу фигурираха подписите на  редакторите: Ив.Тренев, Л.Исаева и зав.отдел: Надя Кехлибарева.

 

       Противоречива бе и рецензията на издателство "Народна младеж" (с изх.№1238 /04.11.83г.):

 

Другарю Мисана,

Както Ви писахме - Вашият ръкопис "Свещ за самота" беше предложен за разглеждане в библиотека "Смяна". За съжаление той не се класира, въпреки някои добри негови качества. Необходимо е да продължите сериозно работата си над него.

       Най-отдолу фигурираха подписите на редакторите: Емил Рупел и Петър Андасаров, както и на зав.редакция: Петко Братинов.]

 

Извадих стихосбирката и с решителен жест му я поднесох.  Очаквах реакция на недоумение и дори на слисване от негова страна. Но нищо такова не се случи. Странникът я пое в ръцете си, все едно вземаше светиня и трогнато ми благодари. После ме помоли за празен лист и химикалка. Дадох му ги и той започна да пише със ситен почерк:

 

"Едно куче лае на двора без да търси утеха.

Заспалите хорски уста го проклеха.

Повиках го тихо - без глас.

То сякаш не чуло, погледна ме бегло

и продължи да скимти без надежда - в екстаз.

Пристъпих бавно към него.

Погалих го.

Бях като някакъв гАмен

попаднал в храм на Всевишния."

 

Той подписа това стихотворение с името Ставри и ми го подари за спомен. После се ръкува и си тръгна. Останах силно озадачен от неговото поведение. Но неусетно забравих за случая. Не забравих, обаче, за стихотворението на Ставри. Сравнявах го с наградени на конкурси стихотворения. От тях не ми оставаше никакъв спомен. А стихотворението на Ставри помнех, без дори да си правя труд да го научавам. Помнех го до смърт.

        Измина точно година от този странен епизод, когато на вратата ми се позвъни по същия настойчив начин. Отворих, а  пред мен стоеше Ставри с бутилка Каберне. Поканих го да влезе, но той отказа и ме помоли аз да изляза с него и да отидем в Борисовата градина. Минал просто да ме почерпи. Изпихме виното заедно - до дъно. Тогава Ставри ми каза. Твоята стихосбирка я подарих на дъщеря си. Тя много се интересува от поезия. За себе си оставих само едно твое стихотворение (https://otkrovenia.com/bg/stihove/prabylgarsko):

 


Сам!
Къде?
Сам!
Защо?
Назад мъртво!
Напред тъмно!
Тук страшно!
Наравно с другите?
Ужасно...!

 

[Това ми припомни един епизод с дългогодишния шеф на адвокатската колегия - г-н Николай Данев. Негова колежка ме запозна с него и когато произнесе фамилията Мисана, той ме погледна и изрече:

 

"Това ли е онзи Мисана, който написа:

 

"Сам! Къде? Сам! Защо? Назад мъртво! Напред тъмно! Тук страшно! Наравно с другите? Ужасно...!"

 

Велика сентенция!"]

 

        После се разделихме със Ставри и оттогава никога повече не съм го виждал. Но и двамата помнехме своите основни стихотворения. Трябва да отбележа, че оценките на Ставри и Николай Данев за моя стих означават много повече за мен, отколкото ако цитираните по-горе издателства бяха одобрили ръкописа ми "Свещ за самота". Именно тези оценки ме накараха да продължа да пиша и ще пиша, докато Бог ми дава сили за това.

       А стихотворения, като това на Ставри, ще значат винаги повече за мен от наградените в конкурси многословни стихчета на лансирани, чрез побутване отзад, поетчета /независимо от техния пол, възраст и занятие/.

 

 

* Тук пропуснах умишлено известното Пловдивско издателство "Христо Г. Данов". Причината е проста. Нарочно не съм завеждал ръкописа си в това издателство, тъй като по онова време завеждащ отдел Проза в него беше Николай Джоков /вечна му памет/, с чийто син Благой Николов Джоков бяхме първи приятели. Беше неетично от моя страна да се възползвам от толкова силна връзка за издаване на ръкописа си.

 

 

 

 

© Младен Мисана Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Прекрасно! Никога не спирай да пишеш, Младене!
  • Често мнението на един човек означава повече, отколкото това на хиляди други. Поздрави, Младене!
  • Като една мистична среща със съдбата, предопределена да се случи.
    А за отказите за публикуване на стихосбирката, това се е случвало на много велики творци! Те са неразбираеми за тесногръдите. Поздравления за хубавия разказ и за прекрасното творчество, г-н Мисана!
  • Нищо не си загубил, напротив, дори сега си оценяван, защото вярваш в себе си!
    Преди това щяха да те обезличат и анатемосат, защото издателствата бяха държавни и идеологически обвързани,а там се допускаха да печатат и издават строго определени люде с политзакваска.Явно,кохортата продължава още по инерция,но сега иде реч за пари,раздавани като годишни награди от комисии, които предварително знаят "лауреатите".
    Читателите и времето определят качеството на творбите.
    Успех, Мисана!
Propuestas
: ??:??