Полунощ е, а небето е опиянено от звезди.
В ъглите на стаята танцуват своя валс - сенките.
Свещта едва тлее, като плочата на миналото в очите ù.
Събуждат образи забравени, нещастни и полупогребани.
Думите редят се на опашка, за да срещнат своята съдба,
Безмилостно унищожават с мастило празните листа,
За да се превърнат в част от стих за Любовта!

Полунощ е, а небето е оплетено в облаци.
По рафтовете на библиотеката въргалят се книгите –
с оглозгани от времето корици, парфюм на пури и дъх на уиски.
Врата изстъргва пода плавно, събужда младата жена.
Очите ù в небесносиньо примигват сънено в нощта.
Сянката поклаща се в стаята, подава ù мастило, перо и лист хартия.
Гласът ù, немощен от уискито, бълбука: - Пиши ми стих за Любовта!

Полунощ е, а небето оцветено е в черно.
Лампата примигва в нечий входен блок, вратата блъска се в гредата.
Дървета вият в нощта с листа, а лампата си мига, непреклонна както досега.
Джаз разтърсва за минута тишината на мига от нечия кола и  ключалката изщраква.
Лампата примигва и оглежда се със своето око в пътника –
Очите му дълбоки и тъжни в този час и тъй измъчени, усмихват се невзрачни,
Усмихват се и вадят своя начин на живот:
Спринцовка, химикал и мърляв лист, на който пише:
Обичах те, напиши ми стих за Любовта!