Рядко можеше да се види стопаджия насред нищото, на поне десетина мили от населено място. Но Джеймс Бартел видя, и дори спря, въпреки че нямаше навика да качва стопаджии. Беше импулсивно решение, взето за части от секундата.

  Жената бе млада, облечена в избелели дънкови шорти и светлосиня памучна риза без ръкави. Русата ѝ коса бе затъкната зад ушите, само един немирен кичур се поклащаше вяло пред лицето ѝ, което бе скрито почти цялото от стъклата на големи слънчеви очила – от онези, които обикновено носят полицаите.

  Джеймс спря вероятно заради факта, че жената бе с патерици. Всъщност малко по-късно, като се замисли по въпроса, реши, че няма как тези отвратителни аксесоари да са го накарали да спре.

  Забелязвайки, че колата намалява, за да отбие вдясно, жената се надигна от камъка, на който седеше, и тогава лъсна причината да използва патерици – левият ѝ крак липсваше. Въпреки че шортите й бяха доста къси, не се виждаше чукан.

  Джеймс се притесни, нещо му подсказваше, че го очакват неприятности, но се пресегна и отвори дясната врата. Тъкмо се чудеше дали да не върне малко назад, за да улесни еднокраката, тя заподскача пъргаво на патериците си и за нула време преодоля разстоянието до колата. Беше странна гледка – крехко на вид момиче с елегантно изваян от мускули крак, който явно бе свикнал да върши много работа.

  – Много благодаря! – каза със звънлив глас жената и се наведе. Джеймс видя отражението си в стъклата на очилата й. Не хареса стреснатото си изражение. – Ще ме хвърлите ли до Ню Брайтън?

  – Да, на път ми е. Качвайте се.

  Тя се усмихна, показвайки чаровно закривен кучешки зъб, после се обърна с гръб към Джеймс, прехвърли патериците в дясната си ръка и вирна задник, канейки се да седне.

  – Искате ли да ви помогна? – попита Джеймс.

  – Не, не, само трябва да си махна раницата. Секундичка.

  Тя се подпря на покрива, свали раницата си с отривисто движение и я метна на задната седалка. Седна странично, извъртя се и прибра единствения си крак и очуканите си алуминиеви патерици. Беше се задъхала леко.

  – Патериците дали няма да пречат отпред? – попита тя и свали очилата си. Имаше широко лице с приятни меки черти. Очите й бяха пъстри, с основен оттенък зелено, и гледаха някак … настойчиво. 

  – Стига да мога да сменям скоростите, няма проблем.

   – Аз съм Криста. Може ли да си говорим на „ти“? – каза тя с тънка усмивка на устата.

  – Разбира се. Аз съм Джеймс. – Той даде мигач и излезе на пътя, който сияеше на яркото обедно слънце. Климатикът с мъка се справяше с адската жега.

  – Още един път благодаря, че ме качи. Бях го закъсала.

  – Как се озовахте на това място?

  – Нали се разбрахме, на „ти“.

  – О, да, как се озова на това място?

  – Пътувах с един старец, но жена му се обади по телефона и му каза, че е избягал някакъв кон, расово животно. Той трябваше да се върне да го търси. Така че ме остави насред пустошта. Два часа висях там.

  – Не те ли е страх да пътуваш на стоп?

  – Защо да ме е страх? Хората не са чак толкова лоши, колкото ги изкарват по телевизията. А пък и повечето, като видят, че съм с ампутиран крак, проявяват съжаление и ме качват. Не че ми е притрябвало тяхното съжаление.

  Джеймс я стрелна с очи. Чуканът сега се виждаше ясно. Отдолу имаше грозни розовеещи белези, нашарени с шевове. Смутен от гледката, бързо извърна поглед.

  – Ти затова ли ме качи? Защото съм инвалид?

  – Аз често вземам стопаджии – излъга младият мъж.

  – Хубаво. – Тя се отпусна в седалката и притвори очи.

  Известно време пътуваха в мълчание, явно и двамата се чувстваха по-комфортно така.

  Жената като че ли спеше. Беше се отпуснала съвсем в седалката и дишаше дълбоко и равномерно. Кракът ѝ бе застинал извит леко на една страна и Джеймс виждаше ясно приятно оформения прасец и мускулестото бедро, свикнало да поема големи натоварвания. Красив крайник, ако си падате по жени спортен тип. На стъпалото ѝ се мъдреше малка маратонка адидас, която бе започнала да се прокъсва, явно бе навъртяла доста километри.

  Налагаше се да зареди с гориво. Тъкмо свиваше към една бензиностанция, когато жената отвори очи и се огледа сънено, толкова сънено, че в първия момент може би не разбра къде се намира. Имаше нещо мило в този безпомощен поглед.

  – Искаш ли нещо за хапване? – попита Джеймс.

  – Не. Но ще отскоча до тоалетната, докато зареждаш.

  – Добре.

  Тя измъкна от раницата си някаква торбичка, преметна я през рамо и излезе. Крачеше с широка крачка, изненадващо уверено и стабилно, като местеше патериците в отработен ритъм. Нито за момент не залитна, дори сякаш не гледаше къде стъпва. Беше сложила дунапренова подплата на дръжките и на пластмасовите обръчи, обхващащи подмишниците й.

  Неколцина тийнейджъри, които се мотаеха пред щанда за хотдог, я загледаха с любопитство. Един от тях каза нещо, при което Криста, спря и му показа среден пръст. Онзи се подсмихна ехидно, но изглеждаше леко сконфузен.

  Джеймс зареди с гориво, после купи минерална вода и няколко пакетчета чипс, и плати сметката. Криста се появи след пет минути. Беше си сресала косата назад и вместо маратонка, носеше джапанка. При всяка крачка се чуваше характерното пошляпвате. Джеймс се загледа в стъпало й. Беше учудващо малко, почти момичешко на вид, и с тази своя миниатюрност контрастираше на мускулестите прасец и бедро. Черният лак върху ноктите стоеше някак предизвикателно – вижте ме, аз съм лошо момиче.

  – Какво ти каза онзи? – попита Джеймс, когато тя се намести на седалката.

  Еднокраката го изгледа, като че ли се колебаеше. Накрая каза:

  – „Маце, забравила си си вкъщи другия крак“. Това ми рече. А аз му отвърнах: „Поне си нося мозъка, за разлика от теб.“

  – Тъпак!

  – Просто се правеше на интересен. Не се впечатлявам от такива приказки.

  – Често ли пътуваш на стоп?

  – Винаги пътувам на стоп.

  – Защо?

  – О, това е дълга тема. Но… основното е, че така се чувствам свободна и че посещавам места, които иначе не бих посетила.

  – Сигурно е трудно…

  – Ходенето пеш не ме затруднява особено, ако това имаш предвид. Случвало се е да извървявам десетина километра на ден.

  – Впечатляващо!

  – Със всичко се свиква, ако човек има воля.

  – И сега пътуваш безцелно?

  – Не, отивам при една приятелка в Ню Брайтън. Тя има ферма там. Ще й погостувам.

  – Хубаво.

  Джеймс включи на скорост и потегли. Криста се разрови из компактдисковете. Извади един много стар албум на „Рамоунс“ и , след като поиска разрешение, го пусна. Скоро малкото краче с приятно розовееща пета затупка по пода в ритъма на музиката.

  – Знаеш ли… ти си готин, харесвам те. Какво ще кажеш да се изчукаме?

  Джеймс я изгледа стреснато. Всичко друго бе очаквал, но не и това.

  – Хей, не се спичай. Аз само си питам. Не си задължен да ми се водиш по акъла. Свикнала съм аз да поемам инициативата, защото мъжете малко се стесняват от мен. Нали разбираш защо?

  – Как пострада?

  – О, сменяме темата. Няма проблем. Преди пет години паднах с мотора. Изтърколиш се в съседното платно и един камион мина през крака ми. След три операции лекарите се отказаха да работят по мен и… го отрязаха. Една година бях в депресия, почти не излизах от къщи. После поработих върху психиката си и нещата се оправиха. Но не беше лесно, признавам. Сега просто се наслаждавам на живота и не се притеснявам за глупости, както преди. Повечето хора са изтакани от предразсъдъци, комплекси и страхове, което ги прави… непълни. А аз съм непълна само физически.

  – С какво си изкарваш прехраната? – попита Джеймс.

  – Правя диорами. Това са умалени модели на местности. Изкарват се добри пари. Успях да превърна хобито си в работа и се гордея с този факт. Плюс това разполагам с предостатъчно време за пътуване. Ти какво работиш?

  – Адвокат съм на една строителна фирма.

  – Интересно ли е?

 – Не бих казал. Но съм свикнал с работата, а и заплатата е висока.

 Тя се позамисли. Понечи да каже нещо, но се отказа. Известно време слушаха пънкарите без да разговарят.

  – Ако искаш да ти духам? Аз обичам – подхвърли небрежно Криста.

  – Странно се държиш – отбеляза Джеймс. Подсмихна се. Ситуацията вече започваше да му се вижда забавна. – Доста неприлично предложение бих казал.

  – Харесваш ми, а и искам да те се отблагодаря по някакъв начин, задето ме качи. Да не би да си женен и да не искаш да изневеряваш на жена ти? Или не ме харесваш? В това, че съм без крак ли е проблемът?  

  – Разведен съм. – Той стисна здраво волана, чак кокалчетата му побеляха. Нямаше желание да отговаря на другите въпроси.

  – Ами тогава да ти духам, а?

  – Защо се държиш така, за бога!

  – Искаш да кажеш като курва?

  – Не съм казал…

  – Когато харесам някого, съм доста настъпателна. Така че извинявай. Честно казано от година съм на сухо. Последният ми приятел нямаше проблеми с ампутацията, заряза ме, защото майка му не ме одобряваше. Я ме остави тук! Все някой ще ме качи. Не си единственият на пътя.

  – Ще те закарам.

  – Мил си. Обещавам от сега нататък да се държа като добро момиче.

  Тя устоя на обещанието си. Предизвикателността й се стопи като мартенски сняг. Джеймс се отпусна, вече искрено се наслаждаваше на компанията на Криста, която се оказа доста начетена и с невероятно пъргав ум. Фактът, че е желан, пък макар и от жена с физически недостатък, го караше да съжалява за пропуснатата възможност.

  Половин час по-късно се престраши. Отби вдясно и подкара по един черен път.

  – Накъде тръгна? – попита Криста и направи учудена муцунка, която, макар и театрална, бе сладка.

  Джеймс се извърна и я целуна бързо по бузата, без да изпуска пътя от очи.

  – О, май си размислил! Много се радвам! Накъде води този път?

  – Търся някоя полянка. Ще опънем одеяло и…

   Всичко бе наред, докато Криста не свали шортите и прашките си и чуканът не лъсна с цялата си грозота. Контрастът бе потресаващ. Един прекрасен строен крак, увенчан долу с изящно босо стъпало, а от другата страна – чудовищна липса. Джейм зарови лице в стегнатите ѝ гърди и плъзна длани по потрепващата от вълнение брадичка. После устните му запъплиха бавно по врата, към плътните чувствени устни. Погледите им се срещнаха и Джейм за момент потъна в дълбините на тези пъстри очи.

  Кракът й се уви около кръста му и го придърпа. Меката пета се триеше подканящо в задника му. Тогава Джеймс усети как чуканът се помества настрани, усети и грапавия допир на заздравялата рана. Цялата му страст се изпари за секунда. А Криста гънеше очаквателно снага под него.

  Той не можа да получи ерекция.

  Криста се разплака. Изглеждаше съкрушена. Започна да се облича.

  Гледката на ронещи се сълзи, помътнели от мъка очи и треперещи рамене събуди нова вълна от чувства у Джеймс. Той я взе в обятията си и я придърпа към себе си. Вече бе готов. Вече бе над препятствието, което сам си бе поставил.

  Когато се сляха в едно, още преди оргазма, Джеймс осъзна, че иска да се грижи за тази жена и да прекарва много време в компанията й.