Дребния 1
  Северът се губеше в гъста сива мъгла, на юг бяха отровните смогове на Комбината. Отгоре слънцето пронизваше гъстите облаци и огряваше Крайната тайга. Безкрайна шир, покрита с дебел слой жълто-зелен торф. От птичи поглед изглеждаше еднообразна и небрежна. Хълмовете и низините се редуваха като гънки на набран килим. Всичко изглеждаше еднакво. Но това беше само на пръв поглед. Един по-близък поглед би разкрил полета от хиляди малки точки, сливащи се с цвета на тайгата. Обикновено това бяха отпадъци, изхвърлени от орбита. Отломки метал и полимер, често осакатени до неузнаваемост при навлизането си в атмосферата. Стояха там от незапомнени времена. Не всички точки  бяха отпадъци, въргалящи се по склоновете, някои от тях шаваха насам-натам.
  Точно в този момент Снор не шаваше на никъде. Лежеше на върха на една от въпросните безбройни гънки. С едната си ръка бе прикрил очите си от  слънцето, а другата бе положил върху забитата в земята кама. Оцеляваше вече месец и половина, благодарение на този ритуал. Лъчите на обедното слънце му помагаха да си осигури голяма част от необходимото количество хранителни вещества. След около половин час  щеше да събере разхвърляните около него вещи и да продължи относително смисленото си странстване си из пустошта.
 Понякога, през тези почивки, само за да направи напук на натрапчивия шепот на инстинкта за самосъхранение, Снор си позволяваше да се отпусне. Обикновено именно тогава го обземаха спомените за близкото минало. Всеки път си спомняше за последните мигове, прекарани в Комбината. Спомни си Стената. Бе висока петнадесет метра. Не знаеше колко бе широко, но съдейки по масивния ù вид, сигурно не беше по-малко от пет в основата си. Охраняваше се добре, празното пространство между нея и близките постройки не предлагаше никакво прикритие и произтичащи, които да му дадат шанс да се промъкне незабелязан. Светлините в основата осветяваха цялата конструкция, но Снор така и не успяваше да си спомни цвета ù. Помнеше само нетрепващия студен въздух. Плавно извиващата се планина от стоманобетон спираше всеки полъх на вятъра. Стената беше гигант, всяващ страх. Всъщност за тези, които нямаха желание да я прескочат, всяваше скотско смирение.
Но тогава Снор не мислеше са нещата, които го отличаваха от колегите му. Просто седеше и я наблюдаваше на спокойствие, скрит в една голяма извита вентилационна тръба. Спомни си как се обърна назад и чу изстрели... не би трябвало, изстрелите бяха много по-късно...
 Отърси се от дрямката си. Бавно отмести ръката си и се огледа. Прозвучаха още около дузина глухи тракания, тихи, но успя да ги чуе отчетливо. Със сигурност бяха изстрели от някакво огнестрелно оръжие. Повечето бяха единични, но имаше някои, които звучаха слято. 
 Със сигурност не стреляха по него, пък и имаше основание да счита, че е на сравнително безопасно място. "Добре, че и този път не ме домързя да се кача на най-високия хълм". Обърна се по корем, с бавни движения пропълзя по посока на шума. Зеленият му тен му помагаше да се слее с торфа. Единствено се надяваше стрелците да нямат инфрачервени сензори, от тези слънчеви бани щеше да блести до безобразие. Още няколко метра и щеше да ги види. В тези няколко секунди се върнаха всички му страхове за ловци на глави, предатели и хора на Комбината. В ума му се превъртяха стоиците случки от преди месец и половина. Макар и да знаеше, че няма основание да се безпокои, страхът си проправяше път в гърдите му. От това след няколко минути щеше да се почувства глупаво.
  Щеше, ако не беше свидетел на толкова странна сцена. На по-малко от половин километър от него, на склона на един нисък хълм бе спрял малък всебеход. Каросерията му бе открита, между металните барове се проточваха дългите вратове на пътниците му. Наарнците нe бяха хуманоиди, но имаха чифт ръце и крака, тънки, жилави и продълговати. В комбинация със дългия си врат биха изглеждали стройни, ако не беше издутият им торс. В ръцете си държаха пушки и живо ръкомахаха към един от съседните склонове. Един от тях стреля още два пъти по купчината метал, а друг, седящ до седалката на шофьора, понечи да слезе. Другите двама започнаха да му крещят нещо със жужащите си гласове. Снор се вгледа в тях. Не бе виждал нааранци като тези, от горе до долу бяха покрити с броня от тънки метални пластини. Снор бе виждал как представителите на расата им се движат с бързи и резки движения, но въпреки това никога не си ги бе представял като бойци, точно сега не успя да си спомни защо беше останал с това впечатление.

 Големите им усти се събраха като чадъри и разговорът приключи толкова внезапно, колкото и бе почнал. Така и никой не слезе да провери какво се е случило с робота, по който стреляха. Автомобилът направи обратен завой, почти на място и  бързо залакатуши между хълмовете. "Доста са припряни".
 След двадесет минути Снор вече беше над жертва. Не се бе двоумил дали да се приближи, не беше добре да се бави. Още от далече успя да си направи първото впечатление. „Наарнците определено имат точен мерник“. Корпусът беше надупчен на десетина места, един от четирите крака беше откъснат, другите три силно повредени в долната си част. Дори и в такъв вид лесно можеше да се познае модела на бота, "Льокроа - Бридък 6474". Произвеждаха ги вече повече от половин век. Имаше ги в най-различни модификации, но профилът и габаритите си оставаха горе-долу еднакви и до болка привични. Бяха навсякъде и се ползваха за какво ли не, от сервитьори в луксозните ресторанти на големите мегаполиси до джебчии по тържищата на дивашките селца. Краката на машината пред Снор бяха удължени поне с една трета, а сервомеханизмите, традиционно закрепени в горните четири ъгъла на корпуса, бяха почти два пъти по-големи. Очевидно бе пригоден да бяга по открити пространства. Другата отличителна черта бяха многобройните бели правоъгълни плочки, леко издути. Досущ като сплескани възглавнички, залепени по корпуса и горната част на кълките.  Някои бяха смачкани, но не и пробити. Фугите помежду им бяха доста широки поне един пръст, благодарение на този факт куршумите бяха успели да си свършат работата.
 Всичко това беше много интересно, но Снор остави вълненията, размислите и изводите за дългите часове, прекарани във вървене, сега беше време за действие. Имаше голяма вероятност да не е единственият плячкаджия наоколо. След миг осъзна, че това не е единственият му повод за тревога. Бота със сигурност си имаше собственик, който може би получава координатите на машината. Почна да действа бързо и трескаво. Все още стискаше синкавата кама. Повечето 6474 имаха багажно отделение в средата на корпуса си, и този не беше изключение. Пъхна камата под изкривения капак, след миг увитият в сив скоч пакет с размера на юмрук се оказа в ръцете му. Под него имаше комплект универсални отвертки и инструменти, руло скоч, същия като на пакета, плазмен резач, както и няколко мръсни малки бутилки, вероятно смазки, горива, или съдейки по белия цвят мултипротеинов разтвор. Последната находка го наведе на друга мисъл. Насочи вниманието си към откъснатия крак. Ловко изкърти парчетата от строшената колянна става. С върха на острието извлече бионичния мускул, който на свой ред, веднъж освободил се от двигателния цилиндър, се замята като безпомощен червей. Съвсем скоро щеше да се изтощи, захвърли го при пакета. Надигна крака, за да изпие все още топлата контактна течност, белите струйки се стекоха по ъглите на устните му. Избърса се, докато режеше останалите крайници с новопридобития плазмен резач. Сега бе ред на "черепния" отсек. Тук не му провървя толкова, всички електронни елементи бяха натрошени.  Наарнците наистина знаеха как се стреля, може би затова се бяха отказали да проверяват резултата от лова си. Снор изгреба блестящите парченца от горната платка. Отдолу положението беше малко по-добро  Отчекна черната пластина, съдържаща паметта, тя също беше засегната, но си струваше да поработи над нея, може би щеше да замени нещо, с което да се разсее.
 След минута вече крачеше обратно към хълма, понесъл придобивките си. Инструментите беше зарязал, както и захранващата течност, беше токсична. "Най-вероятно са ползвали бота за спорт или тренировка, не са си направили труда да махнат боклуците от багажника".
 Изсипа новопридобитото си имущество и се зае да събира старото си. Слънцето вече отслабваше, както и способността му да фотосинтезира. Навлече облеклото си и се зае да оползотворява съдържанието и на останалите крайници. Нямаше намерение да мъкне и метала, трябваше му само месото. Резачът беше добър, режеше бързо и точно, реши да си го запази, а стария да продаде възможно най-бързо. След десетина минути прибра резултата в раницата си. "Забравих и онзи, който изкарах долу". Намери го под едно от металните парчета. Беше се оплел в скоча на пакета. Напълно беше забравил за пакета. Когато се бе озовал в ръцете му, се чудеше дали си струва да го вземе, а когато събираше плячката, за да се върне обратно, въобще не си бе спомнил да го вземе. "Нямам време да се занимавам с всеки дребен боклук... но все пак..." Изкара камата, окачена под рамото му, и сряза пакета в единия край. Излизаше трудно. "Много си упорит". Отначало Снор реши, че е някаква детска играчка, или сувенир, но скоро остави тази мисъл настрана,  личеше си, че е изработен доста качествено. В единия край стърчеше полусфера от прозрачна пластмаса, беше пълна с някаква желирана течност. Останалата част беше цилиндричен корпус, завинтен с железни винтове и покрит със символи. Беше виждал такива букви някъде, не успя да си спомни къде.
 Слизаше по хълма и въртеше нещото в ръцете си. Имаше доста версии за това какво не е. Накрая успя да се примири с обяснението, че е нещо медицинско,  най-вероятно за някоя не хуманоидна раса. Значи струваше доста пари.
 Настъпваше часът на безветрието, след половин час вятърът щеше да се върне, само че от запад. Но до тогава Снор имаше време да се наслади на тишината. Джаджата още беше в ръцете му, малката раница, пристегната на раменете му, се сваляше с малко повече усилия, отколкото точно сега искаше да отдели. Тъкмо бе изкатерил стръмния склон на поредния хълм. Опитваше се да настигне дъха си. Чу тихото жужене, когато махна косата от лицето си със заетата си ръка. Звукът идваше от предмета. Веднага се досети, че не го бе усетил заради шума от стъпките и дишането си. Беше толкова тихо. Но когато го доближи отново до ухото си, не долови нищо. Повъртя го известно време и не след дълго чу жуженето отново. Чуваше се само от едно положение. "Я виж ти, определено си имаш характер". След още няколко завъртания Снор вече категорично знаеше какво беше това положение. Фокусът се получаваше, само когато полусферата се насочи към север.
 За миг по гърдите му пропълзя страх. Знаеше, че един ден трябва да отиде отвъд студените мъгли.