Тази сутрин Ветко стана по-рано от обичайното. Трябваше да се измие, а после да разнесе пустите вестници и списания. Районът, който му отредиха от "Труд" бе твърде обширен. Ще разнеса пущините /помисли си/, а после ще се изтегна на шезлонга върху верандата и ще прегледам пресата, дъвчейки шоколад. Обичаше шоколада, но парите не му стигаха. Затова му намери колая - започна да задига от поверените му луксозни списания. Някой ще изпищи, че не си е получил абонамента - разсъждаваше Ветко. Но той никога не повтаряше жертвата. Така реализираше чувството си за вродена справедливост. Списанието-плячка пробутваше на половин цена на свой приятел - РЕПаджия и те ти го шоколада! Нямам избор - оневиняваше се Ветко - Те малко ли ни скубят! "Те" олицетворяваха виновниците за съдбата му. Откакто го съкратиха от поста Инспектор на Местна промишленост и битови услуги, през далечната 1986г., звездата на Ветко бързо залезе. А как само си клатеше краката преди на софийския колодрум в Борисовата градина, правейки слънчеви бани с близък приятел и виден безделник.

- "Момче, докато ние с теб се премятаме тук цяла сутрин, хората направиха по 5 норми -

с неподкупна циничност сюрпризираше приятеля си Ветко. - Дай да ударим един тигел из парка на свински тръс, докато глуповатите ми колеги киснат по заведенията. И удряха тигела. Минеха ли през подлез Ветко не пропускаше да отвърти крушката и да я пъхне в торбето си. - Така се пестят пари - заявяваше не без чувство на гордост. Що крушки бе отвъртял и що подлези бе стъмнил. Килерът му се огъваше под тежестта на краденото. Забърсваше всичко, като прахосмукачка. Дори задигаше батерии и спирателни кранове от заведения. Уж влезе по нужда, а в куфарчето му тръбен ключ. Спре водата, развърти батерията и бегом навън. А тъпаците си мислеха, че са спрели централно водата. И чакаха да дойде. Веднъж дори влезе в една овощна градина на Панчарево и се направи на берач на череши. А после ловко прехвърли стълбата през оградата, нарами я като перце и се стопи в далечината на най-близката автобусна спирка. Чистак нова дървена стълба - разгъваема и висока. Кой ти я дава.

            Въпреки своите четиридесет години, Ветко се хранеше по студентски столове. Хем евтино, хем обилно. Беше си извадил с дребна връзка подпечатана студентска карта и гепваше манджа. Понапълни съдинките и те ти то - осигурена и вечеря. Кво му плащаш. Особено му харесваше столът на Консерваторията. Приятно подземийце.

            Келепирът е голяма работа, разсъждаваше Ветко. Важното е да я добутам до уволнението. Бе понаучил маса трикове от казармата и ги прилагаше в реалния живот. По време на службата се ослушваше като шопар в тръстика, а гласът на ротния още отекваше в съзнанието му:

Ветко, кво чакаш - да паднат на коча мъдите ли?

            Хубавец го бяха родили нещастните му родители - лека им пръст и на двамата - без време си отидоха от света, оставяйки го сираче. Та затова все му се лепеха кучета и жени. Усещаха, че сърцето му е добро. Сваляше читалищни работнички и те поръчваха книги за читалището по списък на Ветко. Така четеше безплатно книжки за извънземните, дето пари струваха. Ех, на какви книги се начете само: "Утрото на магьосниците", "Дяволската алтернатива", "Абов топ сикрет", "Окултният меч на Третия райх", "Копието на съдбата"... Но най-много му харесваше един разказ за планетата Верна. Планета на зеления рай. Един еднопосочен билет за Верна - нищо повече не му трябваше в този скапан живот. Да, ама не! Кой ти дава да реализираш такива мечти.

             И един хубав ден късметът почука на вратата му. Богат чичо бе починал и оставил в наследство голям терен на "Свети Влас". Наследниците разделиха парите и на Ветко се падна немалък дял. Ех, осигурих си старините, помисли си той и за пръв път лицето му се отпусна релаксирано и щастливо. Бе додрапал до светлото бъдеще - наречи го комунистическо. "Важното е в този макроад да си подсигурим един микрорай". Абе, късмет си е то това - като печалба от лотарията от онези, дето дебелите тетки на пенсионна възраст обикновено докопват, а после мазните им физиономии "красят" рекламни клипове.

             Хич и няма да му мисля повече - рече си Ветко. Ще живея скромно и ще избутам старините, пък после ще видя как е Оттатък - Рай ли е, Ад ли е, или е нещо Трето. Но късметът е странно нещо. Две седмици по-късно брат му, който живееше другаде, по една случайност откри Ветковия труп. Незнайно и ненадейно, Ветко беше починал на един стол в кухнята, а половината му лице се оказа напълно разложено. Ква бе тая чудесия - ритъмна смърт ли, полтъргайст ли, или онези от Верна си го прибраха, така и не се разбра. На погребението присъстваха само братът и приятелят-безделник. Никой друг не уважи покойника. Но имаше и нещо положително в цялата негова трагична история - почина без да остави дългове. Дори дари брат си с наследство.

             Ех, Ветко! Където и да си, поне знаеш вече как е там - Горе. Струва ли си да се избързва към Новата къща, или да се позадържи още малко топката тук, на Земята. Докато може, браток!