Странната среща на Лилавата поляна

     Много обичам да се разхождам в гората. Всеки път когато го правя виждам прекрасни гледки, прекрасни растения, а понякога срещам и красиви животни. Онази сутрин пак станах рано сложих в раницата си два сандвича, шише с вода и потеглих. Ех, тогава бях млад, ходех бързо но и се наслаждавах. Сега годините вече ми са в повече, но спомените не избледняват. Поне тези от този ден! Денят беше слънчев, макар и есенен, беше топло. Единствено птичките не пееха, те бяха вече на юг. И въпреки, че тях ги нямаше слънчевите лъчи още си пробиваха път между листата на дърветата. Пътеката по която вървях беше лека и приятна за разходка. По нея можех да стигна чак до върха. Онзи ден отивах там на върха над нашето село. Но когато стигнах до Лилавата поляна спрях да си отпочина. Тя беше на половината път. На тази уникална за региона ни поляна през лятото растяха нестандартни лилави цветя. Никой не ги бе именувал. Или не бях чувал за това. Даже днес още нямаха име, въпреки годините, които минаха от този ден. А той започна с един много рядък и специален момент. Сред дърветата из шумка нещо, и когато погледнах натам на поляната пристъпи прекрасен елен с огромни рога. Той излезе смело измежду дърветата и почна бавно да пасе тревица, оглеждайки се леко притеснено. Явно мен не ме бе сметнал за заплаха, защото когато погледна към мен продължи да си пасе. Но като веки елен беше винаги нащрек. Красивото му тяло направо сияеше на есенното сутрешно слънце. Огромните му рога показваха благородния му вид. Аз не мърдах, даже се ограничавах да дишам, само и само да успея да се наслаждавам максимално дълго на красотата, която представляваше това благородно животно. Бях виждал и друг път елени, но не и толкова красив като този. Той като, че ли беше предвестник на това, което щеше да се случи. И момента, в който вече не издържах да стоя неподвижно елена спря да пасе. Ослуша се и погледна към небето. После огледа цялата поляна, помръдна с уши и побягна с пълна сила отново към дърветата. Тогава не разбрах какво го уплаши. Нарамих раницата и реших да продължа по пътеката към върха. И в този момент го чух! Един странен тих глас от нищото, сякаш носен от вятъра:

„Помощ, помогнете...“

Огледах се на поляната нямаше никого. Около поляната през дърветата също не се виждаше нищо. Но чух отново същия глас и отново сякаш бе носен от вятъра:

„Помощ, помогнете...“- аз се огледах и нищо не видях. Ослушах се но нищо сякаш бе престанало. Отпих глътка вода и тръгнах. Но преди да вляза в гората се спрях! Пред мен на пътеката имаше странна златно-жълта слуз. Тя обгръщаше пътеката на ширина, а на дължина нямаше и метър. По тези гори нямаше живо същество, което да имаше подобна слуз. Наведох се и се загледах, тогава го чух отново. Същия тих глас, но вече го чувах по-силно:

„Помощ, помогнете...“ - отново се огледах. Нямаше никой освен слузта. Отново я погледнах, сякаш помръдна и с това промени цвета си. Стана синьо-зеленикава. Боже възможно ли е тази слуз да ми говори? Огледах се, и когато видях, че няма никой попитах:

- Кой иска помощ?

- Пред теб... - гласа ставаше още по-ясен.

- Ти? – посочих с пръст слузта.

- Да! – потвърди гласа. – Моля ви да ми помогнете?

- Но как, и с какво? - бях удивен.

- Вода! Моля за една капка вода?

- Вода? – аз извадих бутилката си тръгнах да поливам слузта, която отново смени цвета си този път стана червено-оранжева.

- Само една капка! Моля!

- Добре, ще внимавам! – казах и съвсем внимателно капнах върху нея една капка вода. Слузта все да кипи, почна да отделя някаква неприятна миризма. Аз се отдръпнах уплашен. Какво сторих? Слузта стана прозрачна вътре през нея се виждаха да припламват разноцветни искри, определено изглеждаше, че протичат някакви процеси в нея, след което изчезна. Над нея остана тежък плътен неприятно миришещ сивкаво-черен дим. Той бавно се за издига и постепенно се разнесе във въздуха. Какво се случи току-що? Тогава нищо не разбрах! Но реших да продължа. Дори да го бях разказал на някой нямаше да ми повярва. Времето се запази хубаво и приятно. Определено още тогава знаех, че ще помня този ден. Защото точно преди да се кача на върха отново чух гласа донесен от като от вятъра:

„Благодаря“- след което пред мен се материализира прекрасно момиче. Със златисто-жълта кожа и румено-червени бузи, прекрасни руси коси и светло зелени очи. Тайнствена и странно красива жена с непозната за мен плътно по нея цяла дреха с цвета на кожата ѝ. Тя ми се усмихна, а аз се стъписах. Не бях виждал такава красота, въпреки странния си златисто-жълт вид.

- Ня...ня...няма за какво. – запелтечих аз. Момичето отново се усмихна и ми посочи към небето там просветна сребристо-сива летящата чиния, която мина бързо над нас и изчезна сред облаците. Момичето също го нямаше. Въздъхнах тежко и продължих към върха. Трябваше днес да го кача, защото времето щеше да се разваля тези дни. Тогава бях млад и скоро забравих за тази случка. Реших да не я разказвам на никой, защото когато опитах да я споделя с жена ми, тя ми се присмя. Помисли че съм ял гъби и съм халюцинирал. Тогава реших да забравя за тази случка. Но днес ми я припомни същия глас. Вече бяха минали много години, а преди две жена ми си отиде от този свят. Имаме две деца. Те отдавна пораснаха и вече имат свои собствени деца, както и живот в големия град. Вчера на поредната си разходка до Лилавата поляна отново го чух. Гласът от тогава. Сякаш носен от вятъра тихо ми каза:

„Приготви си багажа, време е да се разходиш с нас! Утре ще ти разкрием тайните на вселената!“

Не видях никой, но стягам багажа! Преди малко се чух за последно с децата и внуците. А сега това са последните ми редове, който пиша в този дневник и тръгвам към Лилавата поляна. Сигурно ти читателю не ми вярваш, но знай, че аз виждам любопитството ти... Лилавата поляна ни очаква, а с нея и нещо ново, нещо различно! Не знам какво е, но днес ще разбера, ами ти имаш ли смелостта?

Край

Костадин Койчев-Kovak

04.12.2023г.