Студена стряха- 3

   - Успех, тате!- Обви крехките си ръце  около врата му Антоанета, а Иван кимна разбиращо зад нея.

   - Ще ми пишеш ли двойки, когато...?- Не спираше момиченцето.

   - Само ако заслужаваш!- Усмихна се Владислав и пое към училището.

  Първият му работен ден бе повече от напрегнат. Децата от шестите класове шумяха по време на урока, подхвърляха си някакви листчета между чиновете и непрекъснато се взираха в телефоните си. Още преди да удари звънеца прибраха тетрадките си, и възбудено  продължиха да си подвикват един- друг.

   Владислав се прибра изморен и леко обезверен от случилото се през деня.

  На следващата утрин тръгна с надеждата, че при седмокласниците ще му бъде по- лесно. Тъй като бе започнал работа почти месец след началото на учебната година, трябваше да преподава материала сбито, наваксвайки пропуснатото. 

За негово съжаление картината от първия учебен ден се повтаряше на всеки урок. Едва няколко деца следяха материала и записваха в тетрадките си по нещо от преподаденото.

  След две седмици навлезе в материала по график. Подготвяйки уроците си у дома забеляза огромните пропуски в материала за обучение.

"Европа и България през средновековието"...Повечето от темите бяха за европейската цивилизация.

   Един ден посочи за изпитване момче, което се бе провалило на задължителния тест. Антонио от шести "б" седеше на последния чин, и след като го назова по име, момчето дори не благоволи да се изправи. Одобрителните възгласи на съучениците му превзеха класната стая.

Момчето се усмихна самодоволно, размърда се, и една кутия с цигари изпадна от джоба му. После се наведе, взе ги, и се ухили:

  - Някой да има огънче?

  В този момент нещо във Влад избухна.

Сдържайки емоциите си приближи, взе от ръцете на момчето кутията, и прибра цигарите в джоба на сакото си.

  - Ще отговаряш ли на въпросите ми, Антонио?

  Ученикът подсмръкна и го погледна с  безразличие.

След като му зададе същия въпрос още няколко пъти, Влад се върна на стола си и отвори дневника.

  - Пиша ти двойка, Антонио! За този урок, в който са сбити няколко века история на България, и където няма и дума за "Златния век"...А трябва с това да започва тази тема...Нали ви разказах за него...Нищичко ли не запомни?

  Намери името на момчето в дневника. Учудващо срещу него стояха само отлични оценки по преподаваните дисциплини.

Аналогично бе поведението във всички паралелки. Децата нехаеха за усилията му да предаде науката.

  В учителската стая колегите му почти не споделяха трудностите, които срещаха с преподаването на материала. Сякаш живееха в руслото на оцеляването, а мълчанието им се възнаграждаваше в края на всеки месец.

   След десетина дни Ангел го повика в директорския кабинет.

  Още щом отвори вратата усети студения му и безизразен поглед. Личеше, че е ядосан... Само дланите му не бяха стиснати в юмруци, както правеше в детството, щом не станеше на неговата.

   - Какво си въобразяваш, Влад? Няма и три месеца и...Защо си писал двойка на Антонио от шести"б"?...Ами срочната му оценка? Тя каква ще е?

   - Защото не знае, Ангеле! Не знае...А за поведението му...

Бившият кмет го прекъсна, повишавайки тон:

   - Не знае, казваш? Тъй! А, знаеш ли защо имаме един от най- модерните кабинети по информатика?!... Не знаеш!...Че ако не е бащата на момчето, който дава луди пари за училището...Не ги знаеш тия неща...И за бизнеса на господин Величков не знаеш...Че освен основните си занимания е и съдружник в един от хотелите- този на жена ми...Не те интересува! Хм! Нищо не знаеш, затова се сдържай!

   Владислав стоеше спокойно, вярвайки в правотата си. После приближи и наведе лице към директора:

   - Не ме интересува кой е баща му, Ангеле. Интересува ме това, че синът му не може и бъкел да обели по история...Ни за "Златния век", ни за друго. Интересува ме, че един полуневеж някой ден ще завърши...Да! Ще завърши на само това училище, а и че ще стане човек, от чиито решения може би ще зависят други хора...Други съдби...Да, ще зависят от неграмотник с пари, а може би и с власт...До там я докарахме!...Аз... Моята си работа я върша така, както е правилно.

  Бившият кмет премигна срещу него, после стана от стола си и изпръхтя:

   - И...С власт, казваш...

   - Да! И с власт, най- вероятно.- Повтори учителят по история. 

   - Ей, внимавай!- Обърна му гръб Ангел.- Искам срещу името на Антонио да стои отлична оценка.

   - А аз искам не само той, а и останалите ученици да знаят кои и какви сме били. Стига вече! От неграмотност сме на този хал.

   - Ти си педант, Владиславе!...Слушай!- Извърна се и отново повиши тон директорът.- Или спираш да се гавриш с момчето, или...

   - Или какво?

Ангел махна пренебрежително с ръка:

  - Не ми пука за твоя "Златен век", Владиславе!...В двадесет и първи век живеем вече. В двадесет и първи!

  - А за какво ти пука, Ангеле? На какво е символ твоят век? На технологиите, но и на трудното оцеляване и лесното безпаметно забогатяване...На неграмотността. На теб не ти е интересна науката, която обичам, а мен не ме интересува кой и какъв е бащата на някой. Държа само на знанието, и на истината, която то носи. И която искат да отрекат. Истината за нашето минало...

   Бившият политик млъкна, обърна му отново гръб и вяло погледна през прозореца:

   - Аз хляб ти дадох, а ти?...Разбери!...Не можеш да победиш системата. Не се и опитвай- свиквай!

  Владислав въздъхна и се запъти към вратата.

  - Може би ти е необходим друг, по- удобен учител по история, приятелю. Аз напускам.

Пое към вкъщи, а Коледните светлини на града затанцуваха във влажния му поглед. 

  " С две риби! Само с две риби Христос е нахранил гладните...Някога...А днес и два живота не стигат, за да задоволят човешката ненаситност."

Следва...