Ноемврийският следобед се разстилаше над града. Вятърът свистеше между клоните на дърветата и разнасяше по улиците мръсни вестници и окапали, пожълтели листа. Елена вървеше по тротоара, загърната в тънка жилетка и зъзнеше от студ. Ноември беше дошъл студен и дъждовен, сякаш напук на дълго проточилото се циганско лято. Дъждът и сега не закъсня и закапа на едри, тежки капки по асфалта, по дърветата и по покривите на преминаващите коли. За кратко се превърна в порой и улиците опустяха. Всеки бързаше да се скрие на сухо във входовете на сградите и кафенетата или в близките магазини. Само Елена не бързаше. Тя вървеше бавно и унесено, и сякаш не забелязваше усилващия се порой. Случайните минувачи, скрити под чадърите си, ù хвърляха учудени погледи – косата ù беше вече съвсем мокра и на сплъстени кичури падаше по раменете. Обувките ù бяха подгизнали, а късата й и прекалено тънка за сезона рокля, полепваше по бедрата. Но най-странно изглеждаше лицето ù – мъртвешки бледо и изпито, с тъмни сенки ...