Не съм лицемер, не съм лицемер, не съм лицемер... Мога да го повтарям до изтощение. Не се гордея с това, че наранявам хората, казвайки им истината в очите. Но пък от друга страна, каква е ползата да живеят в илюзия? Когато тя се пръсне на хиляди въздушни парчета, се отчайват, стават неконтролируеми в злобата си.

Не съм лицемер... като ти кажа, че те обичам, наистина го чувствам и то е толкова силно, че ме извежда от орбитата на собственото ми съзнание. Защо обаче отсреща не могат да понесат истината?! Защото знаят, че не съм лъжовна? Защото виждат огледално душата ми в очите? Защото не могат да го понесат?

Не съм съгласна с новите лостове на манипулация. Понякога прехапвам език и стискам устни, за да не кажа онова, което ме гори отвътре. Те го виждат обаче. Чувстват го с кожата си, като заплаха, настръхват... И този страх се връща към мен, като бумеранг и ме кара да наостря сетивата си.  Настървява ме. Прави ме несъгласна.

Не толерирам слабостта. Не че не съм се чувствала слаба. Но това ме кара да забивам все по-дълбоко нокти в стените около мен, за да издрапам към светлината. Защо другите не могат? Защо си търсят патерици, които да ги подпрат и хвърлят към върха? А  ако подминат върха, без да осъзнаят, че са били на него? Това ми подхвърли човек, който също не излъгах. Замисли ме. За върховете и падовете... те всъщност пропорционални ли са? Или градират с удвоена сила?

Не съм лицемер, когато ме ядосаш, ти го казвам. Казвам го с тон, който може да те накара да се свиеш в черупката си от скрупули и предразсъдъци. Ако се скриеш зад маската на модерния морал и ценности, те надушвам... правя те несигурен и те карам да съжаляваш.

Не мразя, не искам да мразя, но ме гори. Понякога е по-силно от мен. Ако ти го кажа в очите, наистина го мисля. И то те зашлевява, защото знаеш, че е така.

Понякога ми се иска да не говоря, да преглътна емоцията, която така успешно изразявам с думи, с жестове. Научих се да пиша, за да мълча. Защото познавам животинския ужас у човека, който не може да понесе последствията от деянията си. Достойнството на човека изисква, когато е постъпил криво, да изкрещи на света: „Да, аз сгреших и съм готов да понеса последствията от това”. Защото утре пак ще се случи, а нима не се случва и на останалите?!

Ако не ти се обаждам с дни, седмици, месеци... това не означава, че не значиш нищо за мен. Вероятно просто не искам да те нараня, казвайки ти какво си ти, за мен, за света... Може би съм го написала и оставила да отлежи, на стара сметка или салфетка... Може би аз самата съм се опитала да скрия мисълта си и така стегнато да я опаковам, че да не позволя да оголи душата ми.

Но знаеш ли каква е разликата между мен и теб? Не ме е страх. За тогава, когато мисълта да те предпазя теб, от онова, което виждам, стане непоносима, получаваш писмо, или просто хвърчащ лист с мисли. И откриваш, че си бил там, в мен, през цялото време, в главата ми, отразен в очите ми... И това е, защото вероятно те обичам или ме мъчи несъгласието да те мразя...