Ама като съм се вкиснал, като съм се разкиснал! Нищо не ми се прави, нищо не ми се гледа. Всичко ми е криво. А съм пипнал да правя нещо, от нямай на къде и то на нищо става. Изправил съм се до прозореца и съм се зазяпал в дърветата отсреща. Уж гледам, ама не съм сигурен дали виждам нещо. Очите ми там, акълът на другаде. Блуждае, ту напред, ту назад във времето.
Вкиснал съм се!
Това проклето време как се изниза. Като че ли отлетя. Натрупаха се години. Работа, работа и пак работа. Години след години, проекти след проекти, намерения, амбиции и... не смея да погледна назад. Нищо! Май че нищичко от мене не остана. Стотици квадратни метри хартия, стотици хиляди кубици бетон, но като че си останаха само кубиците бетон, натрупани по мои проекти. А как ми се искаше, поне нещичко изградено по моите драсканици да стане нещо... А бе, какво да стане? Друго! Различно. Да му се радват хората, не само че е направено, а защото го харесват. Да проговори.
Да, ама не се случи.
-А бе, дъртолане, ти не чува ...