Суета

    СУЕТА

      Ама като съм се вкиснал, като съм се разкиснал! Нищо не ми се прави, нищо не ми се гледа. Всичко ми е криво. А съм пипнал да правя нещо, от нямай на къде и то на нищо става. Изправил съм се до прозореца и съм се зазяпал в дърветата отсреща. Уж гледам, ама не съм сигурен дали виждам нещо. Очите ми там, акълът на другаде. Блуждае, ту напред, ту назад във времето.

      Вкиснал съм се!

     Това проклето време как се изниза. Като че ли отлетя. Натрупаха се години.  Работа, работа и пак работа. Години след години, проекти след проекти, намерения, амбиции и... не смея да погледна назад. Нищо! Май че нищичко от мене не остана. Стотици квадратни метри хартия, стотици хиляди кубици бетон,   но като че си останаха само кубиците бетон, натрупани по мои проекти. А как ми се искаше, поне нещичко изградено по моите драсканици да стане нещо... А бе, какво да стане? Друго! Различно. Да му се радват хората, не само че е направено, а защото го харесват. Да проговори.

      Да, ама не се случи.

     -А бе, дъртолане, ти не чуваш ли че звъни телефона? Златото. -Чух го от вън. Пак ли блееш и не си на тоя свят? Дръж!

      И ми тикна слушалката.

     Обаждат се от един от обектите ми. Искат да прескоча до там. Имали нещо да питат.

     -Добре - викам - ще дойда.

     -Ей, добре, че те извикаха, да поизлезеш, да се поразмърдаш, че на нищо не приличаш. Тръгвай!

      И тръгнах.

     Тоя обект беше на другия край на града. Строеше се вече доста години.  Трудно вървеше. Преди години, градските власти раздадоха тия терени на различни предприятия, да се застроят като жилищни кооперации. Основната част, най-голямата, беше дадена на един от най-големите заводи в града. Започнах проектите. Един ден при мен идва директорът на завода. Мъж на средна възраст, интелигентна физиономия. Побъбрихме, за това, за онова, изяснихме колко на брой, колко големи, колко еди-какви си жилища, за колко време и каквото още трябваше. Стана да си тръгва. Изправи се, изгледа ме продължително и, без да сваля очи от мен, промълви.

      -Имам една молба.

      -Казвай. - викам аз.

      Замълча. Наведе очи. Дигна ги и чак тогава продума.

     -Направи най-хубавото, което можеш. С тия хора, който ще живеят там, съм работил много години. Станахме приятели. Искам да имат най-хубавите жилища. Да са щастливи...

      И пак замълча. Обаждам се аз.

     -Ще се опитам. Като нахвърлям проекта, ще ви се обаждам да дойдете да го видите, да го обсъждаме.

      -Това няма да стане скоро. Обектът е голям.

      -Предполагам, че до месец и половина-два ще имам нещо за гледане.

      В мен се бяха впили две очи. Големи, тъжни, бездънни. Не откъсвах очите си от тях. Дочувам.

      -Това е добре. Ще идват моите хора. Да гледат.

      -Защо само те?

      -Аз няма да мога да дойда.

      И не дойде! Знаел е за зловещата си болест.

      Идваха другите и от тях научих, че вече го няма.

     Тая негова молба не ме напускаше. Работех, драсках, късах лист след лист, сменях образ след образ и все не ми харесваше. Трябваше да направя нещо хубаво, нещо много хубаво, а на нищо не се спирах. Все нещо не ми харесваше, все нещо ме дразнеше. Исках, исках! Драсках, късах лист след лист и често там, на листа ми, се мяркаше образът му. От там ме гледаха големи, бездънни, тъжни очи. И като че ли чувах:

      -Направи най-хубавото, което можеш. Те са ми приятели.

      Хванах тролея е се отправих към обекта. Никога не бях ходил до там така. Все с колата. За по-бързо. Все време няма. Сега време, колкото щеш.

      Спирка след спирка. Приближи тролея до някоя и шофьорът се обърне, и викне.

      -Спирка  "Шипка"!

      Спира. Качват се, слизат хора и продължава. След малко пак се обърне.

      -Спирка "Дунав". - и продължава.

      Спирка след спирка. Заблеял съм се през прозореца. На следващата трябва да слизам. Надигам се. Шофьорът се извръща..

      -Спирка "Хубавите блокове".

      Трепнах. Трябва да слизам. Дотук съм. Пристигнах. Ама тоя какви ги дрънка? Каква спирка? И не слязох. Отминахме. Стоях като препариран. След още две спирки тролеят завъртя обратно и се понесе към центъра. И отново

      -Спирка...

      Наближавахме. Следващата е. Целият съм в слух. Лошо ли чух одеве?

      Наближаваме!

      Шофьорът се обръща .

      -Спирка "Хубавите блокове".

     Слизам. Пред тях съм. Пред моите безсънни нощи, пред купищата накъсана хартия. Пред моите години.

     И вече никога не ходя на тоя обект с колата си. Само с тролей. И като че ли доста честичко прескачам до там.

      Ами какво да правя. Суета. Човешко е.