Предисловие

Обичайте, без да очаквате ответна обич. Подарявайте, без да очаквате благодарности.

Тези, които не ви разбират и гледат да ви използват, са нещастни. Съжалявам ги.

Да си поставиш за цел да радваш хората, е трудна мисия. Трябва да ги опознаеш.

Понякога цял живот не стига, за да разбереш кое е добро за един човек.

За това са нужни квалифицирани умения. Затова и станах психолог.

Но има едно момиче, заради което се отказах от професионалната си кариера.

Дъщеря ми Ема. Ще ви разкажа една история. Съвсем обикновена. За мъката, за надеждата, за светлината…

Дъщеря ми Ема се роди сляпа. Тя беше второто ни дете. Аманда - съпругата ми, не можа да приеме недъга на Ема. Сякаш някакво проклятие обзе семейството ни. Почнаха караници за дребни неща, проява на нерви, обиди. Стигнахме до там, че изричахме думи като: “Нас нищо не ни свързва”, “Чудя се защо се оженихме”. Веднъж видях как Аманда плачеше и повтаряше: “Защо на мен, Господи, какво съм направила, за да заслужа това наказание“. Скоро се разведохме. Илейн - по-голямата ни дъщеря, заживя с майка си, а Ема - с мен. За мен Ема не беше просто мое дете или човек, за когото да се бориш, е загубена кауза. За мен тя бе избраница на Бога заради страданията, които щеше да понесе, и двойно по-големите усилия, които трябваше да положи, за да оцелее.

За мен бе чест да бъда до нея. За мен бе чест като медик да помагам на такива хора.

Докато беше малка, Аманда ми помагаше финансово и въпреки това живеехме в бедност. Когато Ема порасна, започнах да пиша статии за различни специализирани списания по психология. Така бях у дома до нея и същевременно припечелвах нещо.

Опитах се да я вградя в колектив, но сгреших. Тя не желаеше да общува с хора, които са с недъзи. Мисля, че бе взела от майка си гордостта и високомерието. Предпочиташе да се усамотява и да чете книги по Брайловата азбука. Възхищавах ù се на търпението и се гордеех с нея. Сега разбирам колко съм грешил. Не слушаше музика като повечето слепи. Седеше на тъмно в стаята си и четеше. Не мога да си простя, че ù давах достъп до книги, неподходящи за нейната възраст. Но единственото, което я караше да се радва, бяха книгите, които ù носех.

Тогава се случи нещо, което ме накара да се зарадвам. Тя реши да се запише на бойни изкуства. Избра джудо. Това бе добре, щеше да излезе от тъмната стая и да опита да се вгради в обществото. Не знаех подбудите ù, но сега се сещам за един разговор, който проведохме и на който не обърнах внимание.

- Татко, ти вярваш ли в Бога?

- Вярвам в добродетелите, които са в основата на християнството.

- Защо след като Бог е толкова милосърден, е създал един толкова несъвършен откъм страдания свят? Прочетох цялата Библия и на него се приписват какви ли не положителни качества.

- Ще ти кажа, че абсолютно всяко мъчение, страдание или болка имат смисъл. Нали четеш Ницше  - “Всичко, което не ме убива, ме прави по-силен“

- А ако Бог не е този, който е описан в Библията?

- Какво имаш предвид?

- Мисля, че той е един жесток тиранин, който обича да си прави шеги с хората, които вземат живота на сериозно, а той се смее, че сме толкова наивни да разчитаме на него. Точно затова подлага хората, които вярват най-силно в него, на най-тежки изпитания, защото всъщност ги ненавижда и смята за пълни глупаци. Мисля, че те не са му интересни, защото светът е пълен с глупаци, вярващи в него, и всички те ще бъдат бедни, нещастни и мачкани. Интересни са му тези, които не вярват в него. Той мечтае преуспелите и великите да му се поклонят. Той е обикновен човек.

Тогава си помислих че цитира някоя книга. Всичко, което тя каза, беше сбъркано и бе абсолютно богохулство. Знаех, че чете прекалено много Ницше и че се възхищава на Хитлер. Знаех, че обича да чете за Холокоста и го считаше за брилянтно дело.

Но аз съм глупак. Ето, признавам си. Не обръщам внимание на лошото в хората. Винаги съм вярвал, надявал съм се, че доброто в човека побеждава. Забравих този разговор.

След известно време Ема започна да се изгражда като много борбена личност. Джудото я направи много твърда. Въпреки слепотата си, тя проявяваше точна координация и усет за победа над противника си. Участва на няколко турнира по джудо за хора с увреждания. Донесе сребърен медал, но никак не бе доволна от това отличие.

- Ема Хърбъртс не е човек за второ място – казваше тя.

Скапваше се от тренировки. Телосложението ù вече бе като на мъж.

Тогава се случи това, което може би бе предопределено. Доколкото разбрах от полицията, на път за вкъщи около 8 часа вечерта през зимата, след тренировки Ема се прибирала към вкъщи. Три момчета на по 18 години започнали да я бият без причина, просто заради удоволствие. Не разбрали на какво са попаднали, Ема начупила едното от тях по лицето до неузнаваемост и счупила ръката на другото, но третото извадило нож и почнало да я ръга в корема. Преди тя да падне от пробожданията с нож, му бръкнала в очите с палец и два пръста - среден и показалец, и след това стиснала юмрук.

Повикаха ме, когато тя беше вече починала. Лекарите ми казаха, че говорела нещо за светлината, която за първи път виждала. Мислела си, че е прогледнала.

Плачех… Светлината е сянката на Бога - беше казал някой. Тя я беше видяла. Беше умряла щастлива. В това вярвам аз.