Неоновите лампи примигаха за миг и осветиха помещението. Джон Хайд хлопна вратата на лабораторията и огледа начумерено всевъзможните хладилници, фризери, аналитични везни, центрофуги, ламинарния бокс, спектрофотометри, термоциклери, хибридизатори... Остави чашата с кафе на плота, тръшна се на един от подвижните столове и сънено се почеса по главата. Беше твърде рано, в сградата все още беше тихо, но задачата, над която работеше неговият екип, не му даваше покой.

Неотдавна група лекари бе открила няколко случая на нова болест, за която никой не можеше да каже нито на какво се дължи, нито как се предава, нито дори дали изобщо се предава. Случаите бяха много малко, но специфичните симптоми бяха изненадали всички. Професорът отпи глътка кафе и се опита да систематизира всичко, което знаеше до този момент. Микробиолозите не бяха успeли да открият във взетите тъканни проби никакъв щам, който би могъл да бъде причинител на болестта. Това беше наложило в изследването да бъдат включени молекулярни биолози и възложиха работата на неговия екип.

Направиха цяла серия опити, проследиха ДНК от множество проби, започнаха да изследват отделни молекули в засегнатите участъци от клетките и единственото, което установиха, беше, че по някаква неясна причина някои молекули, без каквато и да било зависимост или закономерност, сякаш се саморазрушаваха. Консултираха се с едно от големите имена в квантовата химия, но химикът успя единствено да констатира, че този процес е проява на слабо ядрено взаимодействие, предизвикващо бета разпад на ядрото; неутроните в отделни ядра се разпадаха спонтанно на протон, електрон и антинеутрино. Химикът беше констатирал излъчването на слаба бета радиация, броят на протоните в ядрото се увеличаваше и на практика водеше до трансформирането на съответната молекула в молекула на някакво друго произволно вещество или просто до появата на свободни протони и неутрони. Но и химикът не можа да изгради каквато и да било хипотеза за причините, които предизвикваха явлението.

Всичко това беше влудило целия екип и Хайд си даваше сметка, че ако се разчуеше за пълното объркване, в което бяха изпаднали, щяха да тръгнат всевъзможни спекулации, а лабораторията му – една от най-добрите по молекулярна биология в света, – можеше да бъде дискредитирана. Тази възможност, както и неговият хъс го тормозеха от няколко седмици и трябваше на всяка цена да открие причината. Професорът отиде до мивката, замислено пусна студената вода, наплиска лицето си и изпи наведнъж остатъка от кафето си. Имаше чувството, че от седмици, каквото и да правеше, в главата му нямаше нищо друго, освен протони и неутрони, сбити в ядра, около които, досущ като малки планети около слънца, се въртяха електрони. Хайд се замисли над последното сравнение. Вече бе готов да отдава значение дори на най-невероятни хрумвания.

Ресторантът беше малък, но закътан и тих. Джон Хайд седеше на маса до големия прозорец, гледаше разсеяно навън, докато премисляше отново проблема, пред който беше поставен. Тътренето на отсрещния стол и гласът на неговия стар приятел го измъкнаха от мислите му.

– Налегнали са те проблеми?

Хайд го поздрави, поръчаха набързо и професорът разказа подробно странния казус, над който работеше неговият екип.

– Не разбирам с какво мога да ти помогна.

– Нямам представа, Рийд. Ти си астроном и, докато наблюдавах атомите, ми хрумна мисълта, че те много приличат на микроскопични слънчеви системи. Не мога да потърся съвет, без да допусна да се разчуе за задънената улица, в която сме попаднали, та реших, че може да ти хрумне някаква идея, може би някаква аналогия...

Рийд бутна чинията пред себе си и се загледа в своя приятел.

– Че каква аналогия може да има между толкова различни светове, между безкрайно малкото и безкрайно голямото? – по лицето на Рийд се изписа нещо средно между учудване и съжаление. – Наистина остаряваш, приятелю. Правиш фантасмагорични предположения.

– Стига де! Запалила ми се е главата! Зная много добре, че едва ли може да има каквото и да било подобие между макрокосмоса горе и микрокосмоса, в който се ровя, но... не знам... Може би просто разчитам на някакво чудо, нещо, което може да няма пряка връзка с моя проблем, но ще ми просветне някакво решение...

Арчибалд Рийд се облегна назад и се замисли. С Хайд се познаваха още от студентските си години, макар че бяха в различни специалности, и двамата имаха своите наистина големи постижения, дори бяха станали професори по едно и също време. Рийд познаваше новаторския дух на своя приятел и същевременно знаеше, че понякога даже в най-налудничавите предположения може да има някаква истина.

– Да видим... Какви са различията: първо, далеч не всяка звезда притежава планетарна система за разлика от ядрата, които винаги имат електрони – започна да разсъждава на глас Рийд. – Второ, движението на звездите и галактиките една спрямо друга е пренебрежимо малко, докато при атомите и молекулите Брауновото движение съществува винаги и може да бъде доста интензивно. Трето...

– Дай да се спрем на аналогиите – прекъсна го нетърпеливо Хайд. – Те ще ми помогнат повече. Какво имаме? Имаме силни гравитационни полета и при звездите, и при атомите. Двойната спирала на галактиките донякъде наподобява тази на ДНК. От друга страна, протонът представлява ядрото на водорода, а от теб съм чувал, че приблизително седемдесет процента от състава на звездите е водород. При мен се наблюдава бета разпад на ядрото и разпиляване, така да се каже, на протоните и неутроните в него, което не мога да си обясня. Как загиват звездите?

Рийд се почеса по брадата.

– По два начина. При първия звездата привлича материя от съседни звезди, достига критична маса и експлодира, при втория случай горивото на звездата, водородът, се изчерпва, термоядреният синтез не може да продължи, звездата се сгъстява под собствената си маса, докато съотношението между обем и маса също достигне критична точка и отново имаме експлозия. И в двата случая експлозията изхвърля по-голямата част от веществата в звездата в космоса. Това са тъй наречените свръхнови.

– Ето значи още нещо сходно – замисли се Хайд. – А наблюдава ли се някаква регулярност или някаква промяна в честотата на появяване на тези свръхнови?

– Какво искаш да кажеш?

– Има ли периоди, в които се наблюдават повече експлозии от обикновеното?

– Като цяло няма, но това е все още не много добре изследвана област. Неслучайно в Пърт, от Университета от Западна Австралия, разработват специален телескоп, който да проучва именно експлозиите на свръхнови. – Рийд се загледа през прозореца на ресторанта и след кратка пауза продължи замислено: – Не е в моята сфера на дейност и не съм се интересувал подробно, но последното, което чух по въпроса за свръхновите е, че напоследък като че ли има по-чести наблюдения на загиващи звезди, Джон. Само за тази година са наблюдавани шест свръхнови и то само в нашия ръкав от Млечния път.

– На какво може да се дължи това? – попита след кратък размисъл професорът.

– Не знам. Няма причина. Вероятно е просто стечение на обстоятелствата. Предполагам, че щом заработи онзи телескоп в Прът, за който ти споменах, броят на свръхновите ще се окаже доста по-голям.

– Това с нищо не ми помага, Арчи, но ти благодаря. Ако научиш нещо интересно, ми се обади отново – отвърна вяло Хайд и се надигна. – Трябва да се връщам.

По пътя към лабораторията Хайд продължаваше да разсъждава над тези сравнения между микро- и макро световете. Еднаквостите му изглеждаха прекалено много, за да са случайни: в природата нищо не беше случайно. Мислите му се върнаха към чутото и към огромните свъръхнови, пръсващи се под гигантски сили някъде там, горе.

Светлината отдавна бе преминала апогея на своята яркост. Много бавно, в началото равномерно, а сетне все по-бързо, енергията ù изчезваше. Още известно време щеше да изпълва облака, в който съществуваше и който поддържаше, но малко по малко облакът губеше контурите си и започваше да се размива в неопределеността на мъглявината. Другите светлини проникваха в него, за малко успяваха да прелеят част от своята енергия, но знаеха, че естественият ход не можеше да бъде обърнат. Не биха могли да постигнат нищо, освен и те да започнат да губят своята енергия, а имаха още еони живот пред себе си, през който трябваше да съхранят познанието и на свой ред да го предадат на онези, които щяха да се зародят след тях. Процесът беше необратим и светлината губеше микроскопични частички от милиардите двойни спирали, които я изграждаха. Когато всичко свършеше, тези спирали щяха да се разпаднат, някои щяха да изчезнат напълно, други щяха да се трансформират, да се разлетят в пространството, да бъдат приети от останалите светлини или да се превърнат в основата, от която щяха да се появят новите облаци от светлина. Доскоро Светлината се бе разширявала както всички останали, но енергията на нейните частици започваше да се губи все повече и повече, те тихо се разпадаха, все по-бързо, и постепенно от ярко образувание се превръщаше във слабо флуоресцентно сияние. Светещите облаци тихо изпращаха един от своите към едно отвъдно, далеч по-голямо измерение, което те усещаха, макар и да не разбираха напълно.

В късния следобед професорът поиска последните снимки от електронния микроскоп, на които пак видя засегнати участъци от клетки, отново без да има каквато и да било логика в системата на поразяването им. Хайд реши да погледне нова проба през оптичния микроскоп, с надеждата, че за разлика от електронния микроскоп, където се използваха мъртви клетки, при погледа върху жива тъкан може да открие нещо, което досега не му бе направило впечатление. Искаше му се да можеше да зърне молекулите през микроскоп, но това беше невъзможно. За миг си представи ядрата като плътни сфери с кръжащи около тях електрони, отделните атоми, групирани в големи и малки молекули като микроскопични звездни купове, които образуваха миниатюрни галактики...

Хайд въздъхна и усети умората, която вече не му позволяваше да мисли трезво и го караше да фантазира фантасмагории. Трябваше поне за малко да изхвърли от ума си работата, защото иначе щеше да грохне и реши, че ще се прибере у дома, ще се обади на приятели, ще гледа телевизия или просто ще посвърши нещо из къщи. “Може би пък като си почина, да ми хрумне нещо смислено” - навлече шлифера си той далеч преди края на работния ден, дръпна предметното стъкло от микроскопа, и преди да излезе, го хвърли за изгаряне в лабораторния инсинератор.

Съществата наблюдаваха с ужас невероятното зрелище: Вселената беше обхваната от могъщо сияние, което пояждаше всичко по пътя си. Звезди се пръсваха, цели галактики се изкривяваха и изчезваха в небитието като овъглени черни дупки, усещаха как всичко, цялата им планета започваше да се нажежава. Опитвайки се безнадеждно да се спасят, те осъзнаваха, че може би старите им мъдреци бяха прави: краят на техния свят беше настъпил.

~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~~

Авторски разкази на Филип Данчев

http://malkiatprintz.blogspot.com/2010/06/blog-post_1491.html#ixzz2HbmUeJfv

Under Creative Commons License: Attribution Non-Commercial No Derivatives