Свижданията са във вторник

          Днес е понеделник. Синът ми, писателят, трябва да дойде.  Чакам го от два часа. Другият ми син е в чужбина. Чуваме се по телефона. Понякога.

          Мина още час откакто съм в стаята за свиждане. Синът ми го няма, но аз съм сигурен – скоро ще влезе през решетъчната врата, ще поседи при мен, ще поговорим. Повечето за общи неща. За времето, за литературните му успехи.  Разбира се намесваме и политиката. След това ще стане и вежливо ще помоли някого от персонала. Тук го познават. За миг ще се получи раздвижване в апатичната болнична обстановка и не след дълго ще докарат майка му, моята съпруга, на инвалидна количка.

          Синът ни ще поседи с нея. Аз ще ги оставя за малко. Решил съм, че точно сега трябва да отида до тоалетната, но ще се спра зад рамката на вратата и ще ги наблюдавам. Той ще ù говори, тя ще се засмее, ще кимне с отнесен поглед в знак на съгласие, но аз съм сигурен –  не го е познала. Жена ми се усмихва, но нейната усмивка е като призрак в пространството. Загадъчна и неразбираема. След като количката се скрие зад вратата на женското отделение, ще поседим още малко със сина ми. Видимо е разстроен. На тръгване ще ме прегърне.  Разбира се аз дълго ще гледам след него. През цялото време, докато е бил тук, ще съм искал да му се оплача от онзи грубиян – санитаря.

          Днес е вторник. Ходих в психиатричната болница. Първо се видях с тате.  Поседяхме в приемната. Каза, че ме е чакал вчера. Цели четири часа. Защо бе тате – разсърдих му се аз, – свижданията са днес. Във вторник. Вдигна рамене и се разплака. Друг път си говорим за общи неща. За времето, за моите успехи като писател. Обезателно  за политика. Сега ми се оплака от Гого – новия санитар от нощната смяна. Изчаквал персонала на болницата да си тръгнат, напивал се и започвал да се държи грубо с болните. От мъжете го било страх и затова влизал в женското помещение. Обиждал ги и когато ония надигали вой, посягал да ги бие. Тате чувал крясъците и виждал всичко през прозореца. Дори видял мама. С разпилени коси и безпомощни очи.  

          Докато го успокоявах, докараха мама на количка. Изглеждаше спокойна. Тате каза, че е от лекарствата. Тя отново не ме позна. Стана ми тежко, прегърнах ги двамата и обещах скоро да се видим.

          Днес е сряда. Ден за репетиция. Обявих го  пред малкото приятели, които имам в болницата. Получих текст за театрална сцена. Синът ми я написа. Реших Кирчо от Оряхово да играе комедианта. Той и без това прави маймунджилъци. Ще се скъсаш от смях. Маги е балерината. На времето е била истинска, докато не влязла в болницата за лечение на психиатрично разстройство. Била е на път да се излекува, когато една нощ някой й е причинил нещо страшно. Нападнал я в леглото и я изнасилил. Оттогава не е напускала отделението.

          Стоян е гълтач на саби. В началото не му вярвахме, но той говореше убедително. Така и не можа да се докаже. Хванаха ни санитарите преди да вземем ножовете от кухнята.

          Сега репетираме. Аз съм четецът на сценката, Кирчо ми се хили насреща, Маги подскача около нас, а Стоян ни гледа и не смее устата си да отвори.

          — Стояне, не стой като пън! Кажи нещо!

          — Не може! – обажда се Маги. – Глътнал е сабята на Етрополски. Не смее да мръдне. Твърди, че режела като бръснач.

          Не казвам нищо и гледам страдалчески към Стоян. Продължаваме с  репетицията.

          Днес е четвъртък. Помолихме управата на болницата и те ни разрешиха да изнесем представлението. Събраха се всички. Персоналът ни гледаха захласнато, болните по техният си начин, но накрая всички много ни ръкопляскаха.

          Днес е петък. Гого е застъпил нощна смяна. В болницата сме останали само ние, лудите и той. Чул е за представлението. Разпорежда  се. Аз, Кирчо, Маги и Стоян го чакаме в коридора. Стоим дълго. Гого се появява клатушкайки се. Забравил е за нас, върти очи, псува и е готов пак да връхлети в женското.

          — Гого, стой! – моля го аз. - Нека ти изиграем сценката.

          Колкото и да е пиян Гого не вярва на очите си. Отказва да приеме, че ние лудите вместо да го мразим, искаме да му направим представление. Взема един стол. От друг стол импровизира нещо като маса. Пълни пластмасова чаша с ракия, разгъва нарязана сланина, отпива с пресъхнали устни  и се разполага удобно.

          Започваме. Кирчо достойно се е превъплътил в ролята на комедианта. Стоян е  безмълвен паметник. Маги е велика балерина.  Гого не откъсва от нея пияните си, пълни със сладострастие очи. Тя също го гледа. Нейният поглед е изпълнен с невъзмутимо спокойствие, въпреки че е разпознала мазното му лице. След дълги години е срещнала своя изнасилвач. Той дори не подозира. 

          Аз? Аз чета поемата, която моят син е вложил частица от таланта си. И така, вече петнадесет минути.

          Изглежда всичко това е омръзнало на Гого. Надига се от стола и посяга да хване Маги. Пиян е като дърво. Балерината е пъргава и Гого полита към земята. Изведнъж светът около него се променя. Кирчо от комедиант се е превърнал в човека маска. При всяко едно поклащане на главата  дълъг и черен клюн разрязва въздуха върху Гого. Той лежи на пода, закрива лицето си с ръце и гледа вторачено Стоян. Безжизнения до преди малко паметник му напомня на Темида – Богинята на Правосъдието. Вместо рог на изобилието в ръката си държи меч. Стоян  гледа безпристрастно докато Маги се навежда над Гого и го целува в устата. Изглежда целувката задушава санитаря. Изгаря го и той се мята в нечовешки гърчове. За миг настава тишина през която думите от това, което чета, свестят и пронизват всяко кътче на коридора. 

 „Не са виновни хората за злото!

Днес светът погубва себе си

Това е Притчата.

И нека бог да ти прости.

Отидеш ли в рая, човечеството във вечен ад ще пратиш.

Затова еликсир сме ти запазили.

Пий от него грешнико, върви в света на забравата

 и целувка за опрощение

ще получиш...„

          Днес е вторник. Мама и тате изглеждат добре. Някак по спокойни. Тате ми разказа за  нещастен случай в болницата от преди два дена. Санитарят, на когото тате е изнасял представление, починал в адски мъки. В същата нощ се напил здравата. На сутринта е искал да пие вода. Под влияние на махмурлука объркал бутилката и  вместо вода е пил сода каустик. Устата, гърлото и още няколко органи са се разяли фатално. Чистачката по-късно е потвърдила, че смъртоносното шише се е намирало в санитарния шкаф с почистващи химикали. Стояло си там  от години. Кой го е оставил, така и не се разбрало.

                   На тръгване тате ми пъхна в ръката листове хартия, изписани с химикал. Погледнах ги и разбрах, че ще завърша ключов момент от романа си на ужасите. Никога не съм се съмнявал в тате и неговите литературни описания. Той е голям писател.