Свободата, Санчо…

на…

- Заповядайте, другарю! Със здраве да го ползвате! – пожела магазинерката към клиента, пое банкнотите, бегло ги погледна, като мигновено опипа хартията им между пръстите си и ги постави в чекмеджето.

Върна рестото и додаде учтиво:

- Приятен ден! – а след като се обърна към хубавия мъж, останал сам пред щанда, отново се усмихна.

- Кажете, другарю. За вас?

Красавецът също се усмихна с тъмните си топли очи, които стояха на възбялото му лице, подобно на два оникса в кутийка за годежни пръстени, декорирана в бял брокат.

Младият мъж извади от джоба си карта със снимка и я показа.

- Майор Кандиларов. В трето районно имаме сигнал за фалшиви пари, влезли в обръщение. Моля, сложете всички пари от дневния оборот в някаква чанта, която да не прави някакво особено впечатление и ме последвайте до управлението. Ще извършим нужната експертиза, а вие ще дадете показания.

- Ама аз, другарю…

- Не се притеснявайте, другарко – усмихна и се чаровно красавецът. – Просто рутинна проверка. Нямаме нищо против вас.

Жената видимо се поуспокои. Наметна палтото си, извади всички свои вещи от дамската си чанта, но чанта на жена-домакиня, с по-големи размери и наблъска вътре всички банкноти.

Постави табелка “Почивка” и последва стройния мъж, облечен в елегантен шлифер, под който съзираше скъп костюм с подходяща риза и връзка, а очите и премигнаха притеснено.

Мъжът и се усмихна окуражително още веднъж.

- Придайте един щастлив израз на лицето си и вървете редом с мен. Все едно отиваме да обядваме в ресторант – засмя се той.

Жената наистина се усмихна и запристъпва редом до красивото ченге.

Тя се бе постарала след предупреждението,  отправено до всички от директора на Централния Софийски Универсален Магазин, да извършва кратки, почти незабележими проверки, особено на двайсет левовите банкноти с лика на вожда.

От няколко дни националната банка бе пропищяла и държавна сигурност мигновено бе разпратила сигнал да всички стопански организации, че вследствие на международен заговор в страната е влязла голяма партида фалшиви пари и атаката би трябвало да бъде стопирана за възможното най-кратко време.

Двамата вървяха като добри стари познати и разговаряха за съвсем обикновени неща.

Свиха по една от вътрешните улички и се изправиха пред познатия и вход на районното управление.

Преди години бе идвала тук като свидетел на съседски семеен скандал, от което бе останала отвратена и може би затова не обичаше особено това място.

Офицерът я пропусна пред себе си и затвори внимателно вратата след тях.

- Седнете тук, на тази пейка и изчакайте – каза той, като поемаше чантата от ръцете и. – Ние ще ви повикаме.

Младият красавец се завъртя със самочувствието на преуспяващ мъж и отвори вратата на съседната стая.

Жената остана сама и започна да брои времето.

Измина половин час, след това един и към края на работното време, един от служителите, носещ някакви папки в ръка я запита:

- Вие за кого чакате, другарко?

- Другарят офицер влезе с парите от оборота вътре и ми каза да изчакам – и тя показа към вратата вдясно.

Служителят погледна към вратата, върна погледа си върху жената, отново погледна замислено вратата и каза:

- Почакайте само за минутка – и влезе в стаята, от която бе излязъл, след кратко време се показа и я покани.

- Влезте!

Жената пристъпи в неголям кабинет, обзаведен с дълга маса, около която седяха офицер в униформа и двама цивилни.

Тя разказа цялата история три пъти последователно, като наблягаше на описанието на красавеца, в един миг изчезнал, изпарил се. Накрая се разрева неудържимо, когато разбра, че подобно лице не работи в управлението, а въпросната врата е просто втори изход.

***

Найден Кандиларов в продължение вече на два часа разлистваше и четеше от вестниците и списанията, поставени на малката масичка, монтирана под стъклото на прозореца на купето.

От време на време се унасяше от монотонното поклащане на пътническия вагон и притваряше очи, замислен за нещо неизвестно.

На гара Радомир се прехвърли на влака за Кюстендил, който го очакваше на съседния коловоз, като в едната си ръка бе сграбчил купчина вестници, а в другата носеше чантата си, която имаше доста интересен вид. Повечето приличаше на голяма, модерна дамска чанта на жена-домакиня, която поставя в нея не само макиажите си, но и покупките, които набавяше за деня, след прибирането си от работа.

Напоследък чанти с подобна форма се ползваха и от деловите мъже, които носеха в тях документите си.

На една от малките гари преди Земенския пролом, Найден забеляза кола с цветовете на министерството на вътрешните работи.

От нея слязоха двама мъже, които се качиха в първия вагон след локомотива.

Найден бе в трети вагон.

След кратко време той спокойно взе вестниците си, с другата ръка хвана чантата си и излезе. Упъти се към следващия вагон, като наблюдаваше навън околните отвесни стени на каньона, в който бе навлязъл влакът, бързайки, сякаш се стараеше да излезе колкото се може по-скоро от това затънтено и затворено пространство, сякаш за да избегне клаустрофобията.

Приближи се към задната врата на последния вагон, отвори вратата на тоалета, свали панталоните и седна. Извади от чантата и разгърна на коленете си “Дон Кихот” на Сервантес и се зачете.

След няколко минути на вратата се потропа и се отвори.

Цивилният офицер посочи чантата на пода до него и властно попита:

- Какво има в тази чанта?

- Нищо –  отговори усмихнатият Найден.

- Подайте ми я, без да ставате!

Найден подаде чантата с очарователна усмивка.

Мъжът дръпна ципа, разтвори чантата и извади вестниците.

- Къде са парите?!

- За какви пари става въпрос? – засмя се интелигентно и очарователно Найден.

Цивилният мъж го изгледа продължително и с твърд, режещ тон нареди:

- Вдигай панталоните и ме последвай!

***

От шест месеца Найден бе въдворен в Централния Софийски затвор. Осъден бе за обир на пари в особено големи размери.

Парите не се намериха.

Осъдиха го само по свидетелските показания на продавач-консултантката на щанда за вносен порцелан, бижутерия и булчински аксесоари. Презумпцията за невинност тогава все още не съществуваше.

От няколко дни, след като привършваха работа в дърводелския цех, към който бе зачислен и Найден, той минаваше покрай трафопоста, който се намираше на двадесетина метра от зиданата от солиден камък висока стена, която завършваше на върха си с бодлива тел, по която протичаше електричество.

Взе решение. Утре ще бъде навън.

След като привършиха работата в работилницата, Найден натисна ключалката с пирон и влезе в трафопоста.

Взе едно от заземителните медни въжета, привърза от двете му страни по един камък, излезе, поогледа се, завъртя въжето и го запрати нагоре към жиците.

То се завъртя на няколко пъти и се усука около проводниците. След кратко изпращяване и пукот, Найден усети, че бръмченето на трансформатора в трафопоста се преустанови.

Оставаше му да се изкачи по релефния стълб, да се хване за жиците и да се прехвърли над високата стена под тях.

Още от брежанската мина, където бе работил като юноша знаеше, че дежурните техници ще извършат включването след около минута-две, точно необходими му с прихващане да стигне до отсрещната страна, до следващия стълб.

Вече отвън, слезе бързешком по стария напукан стълб от същия вид, хвърли куртката със зеленото райе отзад на гърба в първия контейнер на пътя си и се смеси с множеството на улицата.

След около час, след обиколката му в няколко вътрешни софийски дворове, бе успял да подмени гардероба си с изпрани дрехи, увесени по просторите.

Возеше се в трамвая и мислеше за парите, които се бяха посипали по железопътните релси в Земенския каньон, за опасните съблазни на богатството и за късметът, който винаги бе играл огромна роля в живото му.

Свободата го блазнеше неимоверно.

Тя му бе нужна, както слънцето и въздуха за всяко живо същество.