Школата за радисти свърши и ние се върнахме по поделенията, от които ни бяха командировали. Щяхме обаче предимно да даваме смени като телефонисти в телефонната централа. Радисти, телефонисти, релейчици и шофьори на релейка, всички ние бяхме обединени в гордо звучащото «взвод за управление». Един от началниците ни беше старши сержантът В., телефонист, живеещ в съседното село, за когото се знаеше, че не обичаше радистите. Ако нашият набор радисти също е допринесъл за това му отношение, то ще да е било най-вече заради следната «издънка».

Веднъж след вечерна проверка ние – трима радисти и един телефонист – бяхме отишли в класното помещение да играем на карти и старши сержантът В., който беше дежурен по поделение, ни хвана на местопрестъплението. В армията играта на карти беше забранена. В едно флотско поделение хванали четирима матроси, че играят бридж. Трима от тях получили по десет денонощия арест за игра на карти, а четвъртият –само пет, понеже ги гледал, че вършат нещо нередно, и не им правел забележка. Той бил морът. 

Та ескортира ни началникът до спалното, нареди ни да си лягаме и преди да угаси лампите, ни тегли една назидателна реч, започваща с наблюдението, че мъжките курви са по-лоши от женските. После излезе и се чу как ходи на място, стъпвайки все по-леко и по-леко, за да създаде впечатлението, че си отива. Но ние, в болшинството си радисти, спазихме гробно радиомълчание.

Впрочем срочнослужещият телефонист имаше с него по-привилегировани отношения. Даже в седмиците, когато взводът за управление се «издънеше» и биваше колективно лишаван от градски отпуск, телефонистът беше пращан да копае лозето на началника си в събота сутрин, а следобеда беше пускан в градски отпуск. По този начин старши сержантът доказваше, че и в условията на зрелия социализъм могат да си намерят мястото феодалните производствени отношения.

В качеството си на радисти ние се радвахме на особено внимание от страна на Големия Спец (т.е. на капитана от специалната служба) и на неговия шофьор Малкия Спец (срочнослужещ като нас). Понеже боравехме с радиоприемници, бяхме изложени повече от останалите войници на възможен досег до идеологическите пипала на коварния Запад. И следователно не можеше да ни бъде гласувано безрезервно доверие. Та нали и Ленин бил казал : «Доверяй, но проверяй!»

Малкият Спец си търсеше поводи да ни изтъкне, че знае какви слаби пунктове си имаме в досиетата – я че някой вече е бил на екскурзия в западна страна, я че някой е имал лоши предубеждения спрямо нашата армия... С други думи тънко намекваше, че ако пожелае, и той би могъл да добави по някой друг черен щрих. Досиетата бяха резултат на търпеливия къртовски труд на информаторите (я ОФ активисти от квартала, я някои наши съученичета от гимназията, кой да ти знае). Както се пееше в една пионерска песен от онова време, «а над нас властта народна (б)е разперила крила».

Крила, от които не се чувстваш нито закрилян, нито окрилен. Най-малките им перца бяха нашите другарчета-информаторчета и Малкият Спец, после идваха такива като неговия началник, после началниците на неговия началник и т. н. В армията нямаше шега, ставаше ли дума за потенциалния враг. Беше времето на Студената война. Спомням си за един офицер, когото бяха произвели при завършване на висше военно училище в чин младши лейтенант, вместо лейтенант; младши лейтенанти от запаса ставаха срочнослужещите старшини-школници в края на службата. Причината била, че намерили у него долари. По същото това време представителите на висшите ешелони на властта народна (от областен управител и нагоре) получаваха част от месечното си възнаграждение точно в тази зелена валута. Но те все пак бяха свои, проверени хора, та затова за тях можеше...

Един път Малкият Спец се появи в централата точно когато дежурният радист слушаше музика (нещо строго забранено), със слушалки на ушите. Той бързо превъртя настройките на радиото, за да не стане ясно коя станция е слушал. Това не убягна от вниманието на Спеца, който ме запита на коя честота трябваше да е настроен приемникът. Казах му да попита дежурния радист. Малкият Спец, не желаейки да го правят за смях, си излезе без много да се бави. Стената от ледено недоверие между него и нас щеше да си остане неразтопена чак до края на службата. Случвало ми се е да си задам въпроса дали терминологията «спец» всъщност не е била избрана, за да се римува с «подлец».

Казват, че свръзките били нервите на боя. Впрочем те и в мирно време имаха отношение към ситуации, когато човек можеше и имаше заради какво да се изнерви. Светът тогава още не беше и сънувал за мобифони и цялата връзка на едно военно поделение с цивилизования свят беше телефонната линия с града (наричана накратко «градска»). Даже не всички офицери имаха право да звънят до града, можеха само да бъдат потърсени оттам.

В това отношение си спомням за един старшина, винаги учтив и коректен с нас, чиито указания, когато останеше дежурен по поделение, се спазваха от нас най-добросъвестно. Защото учтивостта не струва нищо, но с нея можеш да си купиш всичко. А указанията гласяха: «Ако ме търси жената, излязъл съм на обиколка из района и не можеш да ме намериш. Ако звъни гаджето, търсиш ме в кухнята, в техническата част и на КПП-то.»

Един от лейтенантите не блестеше дотолкова с учтивост и може би затова един път определено не му провървя. Повредило се беше повереното му техническо устройство и той, без да е дежурен него ден, останал в поделението, за да го поправи. Около 7 часа вечерта позвънила жена му, за да разбере дали той е още на работа, а телефонистът, който не бил в течение, й казал, че мъжът й «си е заминал с началниците» (т.е. със служебния автобус след работно време). Малко след това лейтенантът минал през централата да каже за извънредното си оставане, но тогава вече бил друг телефонист на смяна.

А на сутринта, когато пак застъпил първият телефонист, жената позвънила отново да търси мъжа си. Телефонистът загрял какво ще стане и решил да подслуша разговора. И ето какво чул: «Ама те защо ще ме лъжат момчетата, бе ? Защо ще ме лъжат ? Ти ме лъжеш. Ти не си се прибирал снощи в къщи, а си ходил кой знай къде да хайманосваш... Ама няма какво да ми обясняваш, всичко ми е ясно.»

Малко след това лейтенантът, вън от себе си, довтаса в централата, викайки: «Кой беше телефонист снощи на смяна ?»

Мда-а-а, никак не е приятно да си без вина виновен, но има и по-лошо. Ето какво се случило на едногова, когото го взели в запас – да си опресни в рамките на няколко седмици армейските спомени. Загрижен за това как жена му ще понесе тази макар и временна разлъка, той се примолил на телефонистите от поделението да може да позвъни до в къщи. И те му влезли в положението.

Обадил се обаче с «Ало» непознат плътен мъжки глас. Решил, че е набрал неправилно, запаснякът затворил телефона и позвънил отново. Но когато му отговорил същият глас, той се престрашил и казал: «Извинете, търся Тинка.» Онзи му отвърнал с уверения тон на човек, който се чувства като у дома си: «Тинка се къпе в банята. Какво да й предам ?» Нашият човек съвсем се шашнал и сварил само да каже: «Ами аз съм мъжът й...» При което бил моментално срязан с думите: «Я се разкарай, бе ! Мъжа й го взеха в запас.»