11 feb 2015, 20:55

Сянката - глава 5 

  Prosa » Novelas y novelas cortas
736 0 2
19 мин за четене

Глава 5

 

            Послушах го без да мисля особено и се метнах на задната седалка на големия джип. Не знаех дали въобще някой ни преследва, но в момента можех единствено да се доверя на близнака си. Той седна зад волана – о, не, сигурно щеше да кара ужасно откачено – а до него на предната седалка седна азиатецът, който сложи в скута си лаптоп и започна да пише.

            -Мини по втора улица – каза той с плътния си тембър. Разбира се, че не беше момиче. Наведох се напред да видя какво прави и видях, че екранът на лаптопа е разделен на шест прозорци, които показваха записи от охранителни камери. На три от тях имаше подозрителни черни коли, чиито шофьори бяха с черни маски.

            -О, мамка му – изплъзна се от устата ми. Никой от двамата не ми обърна внимание, а азиатецът изписа код в малко прозорче в ъгъла и екраните се смениха с други.

            -По булевард Универсиал – каза азиатецът. Рин така рязко зави настрани и дръпна ръчната спирачка, че успяхме да се влеем в движението от почти невъзможен ъгъл. Стомахът ми отново се преобърна и аз затиснах устата си с ръка.

            Азиатецът спря да пише и ми подаде торбичка. Зяпнах.          

            -Използвай я – каза той мило със странния си акцент. Стори ми се, че се държи прекалено учтиво с мен. Той кимна и отново я подаде към мен и този път я хванах.

            И ми потрябва след още един абсурден дрифт от страна на Рин.

            -Сега накъде, Чаги? – попита Рин след малко и аз сметнах, че името на азиатеца е Чаги. Не можех да преценя от коя държава е.

            -Сега ще проверя – отвърна му той и пръстите му зачаткаха по клавиатурата – улица Грийн ми се вижда чи... ааа, чаджъннаге!1

            Зяпнах.          

            -Какво има?! – стресирах се аз от непознатия език, на който мъжът беше завършил изречението си.           

            -Блокада – каза азиатецът – не можем да минем оттам.

            -Тогава откъде? – попита Рин, нещо в гласа му ми се стори развеселено. Аз стисках ръцете си в юмруци от паника.

            -Мммм – азиатецът пишеше – няма откъде. Рин.

            -Ясно, разбрах – каза Рин – ще се бием. Къде са най-малко?

            -На Грийн.

            -Тогава натам! – Рин завъртя волана и се засмя ентусиазирано. Умираше си да се бие, нали. Усетих как целият съм пребледнял от страх и се обвиних наум, че нито веднъж не посетих някое занятие по карате. Пред нас в тясната уличка бяха спрели една след друга две спортни коли. От тях бяха слезли десетина човека. Зад нас ни приклещи още една кола.

            Господи, ние бяхме само трима!! Никога нямаше да се справим с почти петорен брой нападатели!

            -Стой в колата – каза ми тихо азиатецът, поглеждайки ме с плашещите си дръпнати, но странно големи очи. Сетне Рин и той изскочиха от превозното средство, отправяйки се на бой. Почти се захлупих между седалките от страх, но любопитството ми надделяваше и само показвах очите си на прозореца да следя какво става. Сърцето ми тръбеше паника по вените ми.

            Настана престрелка за кратко, като Рин отговаряше на огъня също с някакво оръжие. Азиатецът, чието име не помнех, беше изчезнал. Той изненадващо скочи зад гърбовете на петима върху колата им, бързо обезвреди оръжията им и като змия ги просна на земята, застреля други трима още докато онези не бяха паднали и... вратата до мен се отвори и някой ме издърпа силно.

            Извиках с ужас, когато осъзнах, че един едър нападател ме беше набелязал. Той заби юмрука си в лицето ми и имах чувството, че ми е размазал носа.

            Той се засмя мазно и ми заби втори удар, от който за малко ми причерня. Стомахът ми отново се преобърна, а цялото ми тяло се чувстваше изтощено. Дали нямаше да припадна!?

            -Техьон!! – извика гласът на Рин. Не знаех какво се случва, вече не виждах – помогни на Фера!!

            Кой пък сега беше „Техьон”?! Изненадващо обаче вече никой не ме държеше и политнах към земята, но преди да се блъсна в асфалта, нечии ръце ме задържаха и ме вдигнаха като припаднала девойка. Отворих очи и видях лицето на азиатеца, който ми се усмихна мило и някак утешително.  

            -Много ли си ранен? – попита той съсредоточено.

            Преглътнах. Той все още ме държеше на ръце с лекота, въпреки че беше слаб и елегантен, а не някакъв силен и набит боксьор. Черните му дрехи се състояха от черна риза, сако и панталон. Сякаш не му пукаше да се бие в изискан костюм.

            -Н-не... – успях да смъмря. – п-пусни ме.

            Той отново ми се усмихна и започна внимателно да пуска краката ми. Когато стъпих на тях, той ме задържа още няколко секунди, за да се увери, че няма да ми се завие свят.

            -Ти ли си Техьон? – успях да попитам стъписан.

            Той кимна.

            -О, помислих си, че има още хора – прошепнах.

            -Не, няма.

            Огледах се наоколо. Всички нападатели бяха проснати на земята, а Рин ни гледаше от три метра, скръстил ръце и хванал в едната си ръка пистолет. Той се хилеше широко и доволно и тръгна към нас с твърда стъпка.

            -Хайде, да се омитаме оттук – каза Рин, но не пропусна да даде една целувка на азиатеца – може да дойдат още.

            -Разбира се, че ще дойдат – каза азиатецът. Качихме се отново в джипа и потеглихме, като аз се опитвах да наваксам с дишането. Накрая зарових лице зад ръцете си, опитвайки се да се изолирам от случващото се.

            Азиатецът отново пишеше неща на компютъра си и действаше като навигатор за посоката. Не след дълго карането на Рин се успокои и стана ясно, че преследвачите са се отказали или са ни изгубили. Движехме се вече като нормални участници в движението по пътя.

            Азиатецът затвори лаптопа си и ми хвърли един леко тревожен поглед. Кожата му беше лъскава, като мокра... е, сигурно се беше изпотил от всичкото това нинджа подскачане наоколо, на което бях станал свидетел.      

            -Имаш ли болка някъде? – попита ме той.

            Незнайно защо, но усетих, че му се усмихвам.  

            -Не, всичко е наред – уверих го.

            Азиатецът кимна.

            -Е, Фера – каза Рин, докато чакаше на един червен светофар – това е Шин Техьон, той е кореец и е моят програмист.

            -Ооо... мислех, че е нинджата на съпротивата – промърморих – и кое от всичките тези наименования е името му? – погледнах към азиатеца – извинявай, че те обиждам, но това е третия начин, по който чувам да те наричат днес.  

            Азиатецът ме гледаше усмихнато учтиво.          

            -Личното му име е Техьон – каза Рин – пише се с тиренце между „Те” и „Хьон”, между другото. Фамилията му е Шин. А аз му викам както ми падне, разбира се.     

            -Най-често „чаги” – намеси се Те-хьон (с тиренце между те и хьон) - това на корейски означава „скъпи”.

            -Ааа, ясно.

            Отпуснах се назад на облегалката, някак чувствайки се на сигурно място. Току-що те ме бяха спасили... и аз усещах бившата ми същност на изключително позитивен, доверчив и даже понякога наивен човек да се възвръща с пълна сила. Когато чувствах, че не мога да се доверя дори на старата си скъпа приятелка Лиса изведнъж моят брат близнак, когото смятах за мъртъв от много време, се появява заедно с приятеля си кореец-програмист и ме измъкват от група зажадняли за кръв бойци. Колко насърчаващо!

            -Колко хора са още част от пакта ти, Рин? – попитах аз, след като се возехме малко в тишина.

            -Николко. Само аз и Те-хьон сме. И вече и ти – радостно обяви Рин. – сега ще те закарам в базата ни и ще начертаем плана набързо.

            Въздъхнах тежко.    

            -Значи нашата групичка е срещу Зак и Рена, така ли?  

            -Да, нещо такова. Нашата групичка е... – Рин се засмя отново. Явно той много повече се смееше, отколкото да прави каквото и да било друго – ъм... ренегати. Аз съм бил Сянка в армията на Рена. А... Те-хьон е синът на главния командир на армията на Рена, господин Хеджин Шин.

            -Оооо!!! – вдигнах вежди – а аз съм Сянка от отбора на Зак. Колко забавно.

            -Наистина е – смееше се Рин – всичко е наистина забавно. Чаги, защо не разкажеш малко на братчето ми за това как си се измъкнал от баща си?

            Азиатецът не отговори, облегнал главата си назад на облегалката. Сякаш беше заспал... Рин му хвърли един бърз, развеселен поглед. После обаче още един и сетне рязко натисна спирачката и отби встрани.        

            -Те-хьон! – извика той.

            -К-какво става?! – стъписах се аз и погледнах лицето на азиатеца. Беше потно и със затворени клепачи. Дишаше бързо и повърхностно.

            -Той е ранен! Глупаче, защо не ми каза! – завайка се Рин и припряно спусна облегалката на приятеля си назад – ооо, Те-хьон, колко си луд, честно.

            Рин разкопча черната му риза и притисна ръката си към кървава област отстрани на корема му. Гърлото ми се стегна, а Рин отвори със свободната си ръка жабката на колата. Измъкна оттам бинт и бързо го сложи на раната. 

            -Как не казва... – мърмореше си Рин – никога... Те-хьон!

            Той не помръдваше.

            -Те-хьон, чонгшин чарьо! – каза Рин. Аз примигах, нямайки си понятие какво значат думите му – Те-хьон-а, чебал! Чонгшин чарираго!

            Рин изглеждаше дълбоко обезпокоен, но слава богу, Те-хьон отвори очи.

            -О, чаги-я! – каза Рин. Защо въобще трябваше да говори така, че нищо да не разбирам? – кенчана?

            -Кенчанчи, бо. – отговори Те-хьон – амуготто опсо, и пабо я.

            -Мани нолласо! Бичин нум. Аму мал до ан хаго2...

            -Престанете, моля ви – намесих се – говорете така ,че да ви разбирам, честно. За момент се почувствах в абсурден филм, да му еба майката.

            -Шшш, успокой се малко, братче! – каза ми Рин – Чаги, ирокхе нуо иссо. Пьон-уонъро терьо галке.

            -Аня, пирьо опсо – отвърна му Те-хьон – кънянг чибъро ка.

            -Кенчанагессо?

            -Чибъро ка3 – повтори Те-хьон и Рин въздъхна, но подкара колата.

            -Къде отиваме? В болницата ли? – попитах тревожно.

            -Не, той иска да го закарам вкъщи. Явно смята, че ще се оправи. Той бързо се оправя де, но все пак.

           

            Къде съм? Вървях по коридора, оглеждайки се трескаво на всички страни и се опитвах да се ориентирам към тоалетната. Защо трябваше да е толкова на майната си точно? Сградата приличаше на старо мазе, но в подземието имаше много коридори, миришещи на застояло. Ужасявах се как ще изглежда тоалетната, но наистина спешно ми трябваше.

            Най-вероятно Рин беше сложил разхлабително в супата, с която бе благоволил да ме черпи. По дяволите! Стиснал зъби и потен, се опитвах бързо да намеря тоалетната.

            Спънах се в някакъв кашон с боклуци и се проснах по лице на прашния под.

            -Да му еба... – измърморих и се понадигнах на ръце.

            -Най-сетне – чух глас в главата си – Фера. Нуждая се да поговорим. Моля те.

            Притиснах ръка към корема си, от който болката се усилваше с всяка една изминала секунда.

            -Разкарай се, Закъри. Няма да стане.

            -Ще стане. И благодаря ти, че ги зарази.

            Ококорих очи.

            -Кого?

            Гласът мълчеше. Изправих се с мъка на крака и хукнах по коридора, надявайки се интуицията да ме заведе до заветната тоалетна. По късмет тя наистина ме заведе там, преди да е станала беля.

            Връщах се далеч по-бавно обратно, надявайки се да намеря все пак обратния път. Какви неща говореше Зак?

            Заразяване. Как точно да съм заразил някого, като моята кръв се водеше заразна? Как, като нямаше как да съм ранен където и да било. Най-накрая успях да стигна до стаята и да заваря Рин да седи кръстосал крака на един стол и да пие странна светложълтеникава напитка от чаша за коктейли. На дивана си почиваше Те-хьон, който вече изглеждаше доста по-добре и Рин беше прав, че здравето му беше желязно.

            Рин стана на крака.

            -Ние с теб имаме работа – каза той и се усмихна широко, след което набързо изгълта съдържанието на чашата и я остави на масата с въздишка.

            Дойде до мен, огледа ме от главата до петите и след това хвърли поглед на гаджето си.  

            -Ури къмбанг олкоя. Нон шуиуо4 – каза Рин. Те-хьон измърмори нещо неразбираемо и въздъхна в съня си, а Рин ми кимна да го последвам и излязохме от стаята.

            -Защо продължаваш да му говориш на корейски? – попитах, докато вървяхме – той знае български също.

            Рин се усмихна.       

            -Харесва ми изражението ти когато не разбираш нещо – той ми смигна весело и прокара пръсти през щръкналата си руса коса, която хич не отиваше на нашия по-тъмен, мургав тен. – особено когато е на друг език.

            -Майната ти.

            -Леле, някой се пали. Спокойно, само те закачам – той ме тупна свойски по рамото, а аз изкривих недоволно физиономия.

            -Рин, Зак общува с мен в ума ми – казах на брат си – казва, че съм ви заразил. Как съм го направил?

            Рин остана спокоен и весел.                     

            -Не си ни заразил – каза той – няма начин, не се безпокой. Ти не си ранен никъде.

            -Да, но... тогава защо ще ми благодари?

            -Играе си с психиката ти, братле – продължи Рин с приповдигнато настроение. Чудех се дали целият живот не му изглежда сякаш гледа забавен сериал – тоя Зак... не знам кой знае какво за него, но ако съдя по изражението му и използвам моите психологическо-преценителни-първи впечатления, това е един много потаен и студено-неприятен човек.

            -Прав си донякъде – въздъхнах.

            -Виж, не се отчайвай или сдухвай. Принципът да победиш вируса на Сянката е много лесен. Сигурен съм, че ще се справиш от първия път – увери ме Рин.          

            Той ме въведе в празна бяла стая.

            -Тук е – каза ми той и влязохме вътре – чирьо шил.5

            -Моля?!

            -Извинявай, покрай Те-хьон говоря на корейски по подразбиране. Стаята на лечението ти.

            -Тук няма нищо.

            -Именно. Ще видиш как ще има.

            -Как?

            -Спри с любопитството и изчакай – каза Рин, отиде в средата на стаята и затвори очи.

            Сърцето ми се сгърчи от болка изведнъж, извиках силно и паднах на колене, притискайки ръцете си към гърдите. Рин отвори очи и ме погледна учуден.    

            -Какво има? – попита ме той, гласът му достигна до ушите ми като през вода. Едва разбрах какво казва. Горещина от сърцето ми се разпростираше по всяка част от тялото ми, караше ме да треперя пред силата й. Отпуснах се на земята, коленете ми се свиваха конвулсивно към гърдите, а болката изригваше отново и отново. Но не губех съзнание, не се пренасях никъде. Рин беше коленичил до мен, виждах го размазано, знаех, че ми говори нещо или ми вика нещо, но нито болката спираше, нито успявах да контролирам спазмите на мускулите по цялото ми тяло.

            Аз не... аз не...

           

 

            -Зак! – той чуваше гласът на Стела и смътно осъзнаваше, че беше припаднал или нещо подобно. Беше отпуснал главата си на шефското си бюро. Стела го разтресе по рамото – хей!

            Той отвори клепачи и се понадигна. Виеше му се свят и чувстваше странно напрежение в слепоочията, затова вдигна ръце и започна разсеяно да ги масажира.

            -Главоболие ли имаш?- притеснено го попита блондинката, но той дори не си направи труда да я погледне, камо ли да й отговори. – Зак?

            Той нямаше понятие какво се беше случило току-що с него. Но болката не беше за пренебрегване. Някак му напомняше на нещо старо, само че не можеше да улови какво в спомените му беше точно това носталгично чувство. Нещо, свързано с болката ли? Или с припадъкът?

            -Сега може малко да те заболи – припомни си той гласа на Фера. Дребосъкът беше сложил ръцете си на слепоочията на Зак – но после ще можем да комуникираме телепатично.

            Зак се стресна от спомена. 

            -Телепатичната връзка – прошепна той смаян, докато продължаваше да разтрива слепоочията си. Но тази връзка беше прекъсната преди много време, той бе накарал Фера да я развали, когато се разделиха. Тогава си спомняше, че бе почувствал почти като физическа загуба отделянето на този комуникационен канал между него и Фера, съществувал почти от началото на тяхното познанство. Тъй като Фера беше честен човек, той беше споделил на Зак много скоро за способностите си на телепат и Зак бе пожелал да пробва. И после, съответно, не беше пожелал да престава да може да комуникира с Фера без нуждата на мобилни телефони.

            Това беше тази болка – при създаването и при загуба на телепатичната връзка с Фера болката бе същата, и бе предходена от нещо като краткотрайна загуба на съзнание.

            -Зак, какво става?

            -Аз... о, Фера. Господи. – каза той, неспособен да се спре. Знаеше. Разни неща... знаеше разни неща, които не искаше да си помисли дори – о, господи, не.

            -Какво става?! – Стела се изнервяше, но тя не го интересуваше въобще. Светът му се разклати силно. Болка. Той се изправи от стола си, олюлявайки се, и тръгна през стаята с една единствена мисъл в ума.

            Трябваше да намери Фера. Трябваше да го намери и вече никога повече нямаше да... бъде... клепачите му се затвориха и той се отпусна безпаметно напред.

 

            -Хей, Зак, искаш ли да ти посвиря? – попита го Фера усмихнат до уши с любимата си китара. Зак седеше на ръба на леглото, с разбъркана коса и целият потен. Неговата психическа болест се беше влошила и той беше направил разни неща, които не беше харесал. Въпреки това сега седеше изтощен и гледаше към мъжа, когото обичаше с цялото си сърце. Фера знаеше, че звукът от китарата успокоява Зак и го отпуска.

            Зак кимна безмълвно и Фера с усмивка прокара пръстите си бавно през всяка една от шестте струни. Приятният звук на акорда резонираше дълбоко в душата на Зак и той се отпусна назад по гръб, затваряйки клепачи.

            -Иска ми се да не бях подчинен толкова на тази болест – каза му Зак по едно време, отново така откровен с него. Фера вече си лежеше до него и както винаги го галеше където му падне. Фера сякаш никога не спираше да го докосва, гали и прегръща. Не че това пречеше на Зак, разбира се, не и в моменти като този.

            -Ще се справиш – окуражи го Фера и го погали по косата – ти си силен, Зак. Не е нужно да правиш нищо лошо заради тази болест. Бори се с нея.    

            -Не винаги мога да се спра – каза Зак – и... правя неща, за които после съжалявам. Без да мога да мисля. Както сега.

            -Няма страшно – увери го Фера и го целуна по бузата, сетне нежно и продължително по устните, преди да се отдръпне леко от лицето му и да му дари една от перфектните си усмивки. Фера имаше мънички зъби, които бяха доста криви, но когато се усмихваше бе по-чаровен от който и да било друг човек, който Зак някога беше срещал през живота си. И тези трапчинки на това детинско лице.

            -Какво направих... – прошепна тъжно Зак – какво направих с теб...

            Фера се поизправи от леглото.

            -Да – каза той и сърцето на Зак започна да пищи от ужас – какво направи с мен.

            -Мислех си, че ще оцелееш!! – очите на Зак се напълниха със сълзи – бях сигурен, че ще оцелееш, Фера! Ти си телепат!!

             -А защо не си помисли, че все пак съм човек? И като всички отровата ще ме убие?

            -Не! Не съм съгласен.

            -Ти... Зак, ти какво искаш? Искаш да владееш света? Да си господар на всички хора? Искаш с амбицията си да изместиш това твоето заболяване, нали?

            Зак трепна.

            -Не ми трябва дори да чета мислите ти, за да знам, че съм прав – продължи Фера.

            -Да. – каза накрая Зак – признавам. Бях ужасяващ, заради страха. Постъпих грешно, както винаги правя. И сега ти... мъртъв ли си? Това сън ли е?

            -Нещо като сън. Заради старата връзка успях да стигна до съзнанието ти – обясни му Фера.

            -Но...

            -Всичко е наред. – каза му Фера и Зак ококори широко очи – не съм дошъл да си приказваме или да се сбогувам.

            -Тогава защо си дошъл? – Зак потръпна от страх, гледайки право в тези светлосини очи на бившия си любим, който може би за сърцето му никога не беше ставал бивш.

            -Вече няма да можеш да се измъкнеш от мен – каза Фера – не ти вярвам, обаче вече няма да те щадя, Закъри. Мислех, че въпреки всички предателства аз никога няма да искам да направя нещо нередно спрямо теб. Но ти... ти стигна твърде далеч.

            Фера изглеждаше разстроен. Никога не беше особено добър в прикриването на емоциите си и това се харесваше много на Зак, който пък беше винаги маскирал емоциите си. Очите на Фера блестяха живи, разстроени, тъжни и разгневени едновременно.

            -Много ме боли! – продължи Фера и Зак примига – тази отрова... този вирус... ми причинява голяма болка.

            -С-съжалявам – заекна Зак.

            -Не ми се извинявай. Ти правиш сбъркани неща. Но аз няма да ти позволя да ме контролираш. Тук съм, за да възстановя телепатичната връзка между теб и мен. Само че, Зак, няма да е като предишния път. Предният път бях ти оставил свобода да избереш какво да изпратиш към моя ум. Но знаеш ли... аз мога и по другия начин.

            Зак ококори очи.

            -Какво имаш предвид? – попита той, стъписан от злокобното изражение на добродушното лисиче лице на Фера.          

            -Еднопосочна връзка, Зак – каза Фера – аз имам всичко от теб, ти нищо от мен.

            -Ч-чакай, Фера... можеш ли да направиш това от разстояние!? – изплаши се той. Не, това не можеше да се случва. В миналото той и Фера имаха телепатичен канал помежду си, който им позволяваше когато Зак се фокусира да изпрати определена мисъл към Фера. А не всяка една мисъл, някога появявала се в ума му, да се изпраща и в ума на Фера. Това щеше да е катастрофално. Наистина катастрофално. И с грандиозните му планове щеше да бъде свършено, защото той ще бъде директен предавател към Фера. И както Фера се беше сдружил с ренегатите... по дяволите!

            Фера пристъпи към него, протегна и двете си ръце и сграбчи безкомпромисно слепоочията му. Той изпищя от ужас и внезапна, проблясваща болка в главата.

----

Превод:

1. Досада!

2. -Те-хьон, събуди се! Моля те! Събуди се, казах!

-О, спъки. Добре ли си?

-Добре съм. Нищо ми няма, глупчо.

-Стресна ме! Откачалка такава! И нищо да не кажеш...

3. Скъпи, лежи си така. Ще те заведа в болницата.

-Не, няма нужда. Да се прибираме.

-Сигурен ли си?

-Да се прибираме.

4. Ние ще се върнем скоро. Ти си почивай.

5. Лечебна стая

 

© Даниел Добринов Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??