Глава 9

            Спри ги. Спри ги. Спри ги. Спри ги.

            Изправих се на крака, без да примигвам и под фокуса на погледа ми се появи лицето на непознат млад мъж с изрусена коса. Той ме гледаше с вдигнати високо вежди и изненада в сините очи.

            -Фера? – произнесе той бавно. В ръката му имаше пистолет. 

            Пистолетът. Премахни пистолета.

            Сърцето ми гореше. Рязко протегнах ръка към оръжието и го изтръгнах от ръката на мъжа преди той да успее да се съвземе. Всъщност, направих го толкова бързо, че не видях самото движение на собствената ми ръка. Изпразних пълнителя на пистолета на земята и захвърлих безполезното оръжие наляво по коридора.

            Русокосият ме гледаше с равно изражение. Може би ведро и спокойно, но очите му зорки. Следяха ме.      

            -Фера. Противопостави му се! – каза той. Гласът и думите му не значеха нищо за мен.

            Убий го. Убий го. Убий го.

            Ръцете ми се вдигнаха с невидима скорост и притиснах гърлото на мъжа пред мен, блъскайки тялото му в стената. Той изстена тревожно, но скоро започваше да се задушава, безпомощен пред нечовешката ми сила. Сърцето ми продължаваше да гори да изпълни заповедите. Да свърша всичко, което се изискваше от мен.   

            -Фера! – изхърка с ужас мъжът, когото скоро щях да задуша до смърт – Фера!!

            Ръцете и краката му се опитваха да ме спрат, но силата бързо го напускаше с изчерпването на кислорода до мозъка му. Вгледах се в сините очи, които вече бяха насълзени.

            -Фера!!!

            Играех си с един скъп за мен човек на една тераса. Смеехме се, гонехме се и си представяхме, че сме във война, използвайки детски водни пистолети.

            -Фера, не играеш честно! – каза ми синеокото момче с рошава тъмна коса.

            -Хаха, да бе...

            Той вече го нямаше пред мен и изведнъж беше зад мен, изтръгнал от ръката ми водния пистолет. Обстреля ме с вода, заливайки се с победоносен смях. 

            -Мъртъв си! Победител съм! Победител съм!! – обявяваше той с все сили. Детският му глас проникваше в спомените ми, в горещината на сърцето ми.

            Някаква нежна женска ръка ме галеше по главата. Другата ръка на жената пред мен, с милите сини очи, галеше друга глава. Момчето отпреди малко. То ми се усмихваше и ме прегърна.

            -Прекрасните ми синове!! – каза жената.

            -Фера! Фера!! – лицето на мъжа пред мен пребледняваше. Стиснах още по-силно, пръстите ми впивайки се в гърлото му унищожително. Скоро щях да удовлетворя исканото от мен.

            -Винаги ще сте заедно – звучеше гласът на жената.

            Малкото момче с големите сини очи ме гледаше изпод вежди и държеше дланите си допряни една до друга.

            -Моля те, моля те, моля те, моля те! – дразнеше ме то. Знаеше, че няма да му дам моята количка, но продължаваше да настоява, само защото си беше счупил неговата. Какво дразнение в душата ми. Какво дразнение бяха тези големи сини очи!

            -Фера!!!

            Стиснах още повече.

            -Моля те... – гласът му беше шепот, тъй като нямаше повече въздух, от който да черпи. Очите му се впиваха в моите, тези големи сини очи.

            Нещо дълбоко в мен трепна, сетне се счупи силно и започна да крещи в душата ми.

            СПРИ!

            Убий го! Убий го!

            -Моля те... Фера... Фера...

            Ти си сянка. Ти нямаш самостоятелни мисли. Ти не си личност. Ти си машина. Ти си нашата сянка. Убий го. Убий го сега!!

            Сърцето ми щеше да изгори в адски мъки. Трябваше час по-скоро да убия този човек тук.

            Но ръцете ми го пуснаха, при което той се закашля плашещо. Точно така, Фера, ти не можеш да го убиеш. Той е... той е...

            УБИЙ ГО!

            -АААХ! – изкрещях с ужас и вдигнах ръце към главата си, която щеше да експлодира. Но тогава внезапно вече не бях стъпил на краката си, а полетях неконтролируемо във въздуха и се стоварих силно на металния под. През цялото ми тяло проблесна болка.

            Видях две азиатски, но големи очи. Гневни, бесни, убийствени. Силна ръка ме притискаше през гърдите към пода. Не можех да помръдна нищо от себе си, само гледах с широко отворени очи. Сърцето ми гореше. Дращеше. Изпиваше всичко в мен, разграждаше се в киселина и се гърчеше, пищейки „убий го! Убий го! Убий го!!”

            -Те-хьон-а!! – чух вик отнякъде, с нечии доста дрезгав глас – анде!!/пр-"недей!"/

            Ръката на азиатеца ме притискаше силно. Сетне той ми зашлеви силен, унищожителен шамар.

            -КЪМАНХЕ, Те-хьон-а!! ИРОДЖИ МА! /Пр - "Спри, Те-хьон, не го прави/ – крясъкът беше така силен за ушите ми, че те започнаха да пищят в отговор. Още един шамар и от очите ми потече гореща течност. Гърдите ми продължаваха да са притиснати към земята.

            -Съвземи се! – проговори ми човекът пред мен. Успях да фокусирам азиатските красиви черти на лицето му. Лъскавата му светла кожа. Мислите ми започнаха да се фокусират, а болката в сърцето ми намаляваше за сметка на болката в бузата ми.

            Трети шамар отметна главата ми надясно.

            -Съвземи се! – повтори азиатецът. Те-хьон. Кореецът Те-хьон. С шок всичките ми спомени се завърнаха в ума ми и осъзнах, че за малко да убия брат си Рин. Изпищях от ужас. – Фера!!

            -Ноа! Нораго! /Пусни го! Пусни го!/ – говореше Рин с дрезгав, неразпознаваем глас. Те-хьон присви очи, а брат ми го задърпа за ръката настрани от мен. Кореецът беше седнал върху мен и ме гледаше нападетлно – нан кенчана, чаги-я, ара? Къманхараго... нан пуа. Те-хьон-а! /Добре съм, скъпи, виж! Казвам ти да спреш... погледни ме. Те-хьон!/

            Те-хьон бавно измести опасния си поглед на сериен убиец от лицето ми.

            -Бичьоссо, и тораи секки /Полудял е, кучият му син/ – каза Те-хьон гневно. Сигурно псуваше.

            -Анираго. Пикхьо /Н е е така. Махни се/ – каза Рин и го дръпна отново. Кореецът стана от мен и ме изгледа остро, дишайки дълбоко и премерено. Аз преглътнах ужаса си и погледнах към брат ми.

            Връзката с мислите и на двамата беше прекъсната.      

            -С-съжалявам, аз... т-то ме обзе... – захлипах ужасен – аз... н-не м-можех да...

            -Шшш, знам, знам – Рин коленичи до мен и ме прегърна силно. Близостта до него утеши донякъде сърцето ми, което се разкъсваше от обвинения и гняв към самия себе си. – явно вирусът е силен. Ще се справим с него. Ти си добре. Всичко е наред.

            Плачейки, погледнах към Те-хьон. Той ме гледаше изправил гръб и в очите му прочетох омраза. Уплаши ме.

            Рин явно усети накъде гледам, обърна глава към приятеля си и изсъска.

            -Чинчонг хера, чаги. /Успокой се, скъпи/ Всичко свърши – каза Рин с успокоителен тон. Те-хьон си пое дълбоко дъх, но не каза нищо и продължи да ме наблюдава ледено. Рин отново ме притисна в обятията си, но прекалено скоро ме пусна.       

            -Как си, Фера? Възвърна ли си съзнанието? – попита ме той. Ведрото изражение се завръщаше на леко пребледнялото му лице. Бях го задушавал. Потръпнах от отвращение от себе си.     

            -Не мога да вярвам на себе си – казах.     

            -Очевидно – ледено отбеляза Те-хьон. Рин му дари рязък поглед.

            -Те-хьон-а, тихо – каза Рин. Кореецът сви устни в израз на недоволство.

            -Фера – Рин ме погали по главата – ти ме пусна. Това е постижение. Съжалявам, че не съм проверил дали сме се справили с целия вирус. Съжалявам, вината е моя, не е твоя. Ти ме пусна, значи си успял да установиш контрол над себе си. Всичко е наред вече. Но трябва да продължим с мисията.

            Усещах, че треперя.

            -Кесекки /Копеле/– каза Те-хьон. Най-вероятно псувня.

            -Шикъро! /Млъквай!/ – скара му се Рин – още една дума и ще получиш от мен три дена мълчаливо наказание.

            Те-хьон смърщи вежди, скръсти ръце, но не продума.

            -Така. Продължаваме с вратите. Те-хьон е обезвредил всичката охрана на този сектор, но времето ни изтича – каза ми Рин с нежна и топла интонация – трябва бързо да намерим Лиса. Те-хьон каза, че е проверил левия сектор и тя не е там. Трябва да е в някоя от тези врати.

            Чувах викове по коридора и забързани стъпки от много хора. Те идваха за нас.

            -О, не! – изхленчих аз.

            -Те-хьон – каза Рин. Кореецът се обърна към тях и скочи невъзможно бързо. Рин ме дръпна зад ъгъла на коридора, когато в коридора прозвуча изстрел от куршум. Стиснах челюст с ужас, но второ стреляне не последва.

            Само викове на мъже, няколко стенания и тишина. Та те бяха поне 10!

            Те-хьон дойде при нас с ледено изражение. Забелязах, че диша още по-дълбоко отпреди малко и лицето му е потно. Е, поне не беше машина, помислих си смътно.

            -Да вървим – каза кореецът. Гласът му пресекна и Рин мигновено ме пусна и стана към него.   

            -Добре ли си? – попита Рин. Те-хьон не ме изпускаше от очи обаче. Потта се стичаше по слепоочията му, а бялото на очите му беше зачервено – Те-хьон-а!

            Кореецът погледна към приятеля си, дишайки все така премерено дълбоко. Рин вдигна ръка към него и докосна внимателно челото му с пръсти. Аз само наблюдавах отстрани, чувствайки се като низък предател. Какъвто и се бях оказал. Очите ми се бяха насълзили от огорчение.

            -В стаите няма охрана – каза Те-хьон – проверил съм.

            Гласът му трепереше. Аз усетих, че ококорвам очи и ставам на крака, втренчен в азиатеца.

            -Ще можеш ли да продължиш с нас? – попита Рин. Сега вече беше обезпокоен и нищо ведро и спокойно нямаше в лицето му.

            -Не – тихо каза Те-хьон – вървете. Ще чакам т...

            Той обаче не довърши репликата си, а рязко се преви надве и изстена мъчително. Рин го хвана през раменете и ми хвърли тревожен поглед, а аз пристъпих към него, не знаейки какво да направя.

            -Ранен ли е? – попитах ужасен.    

            Рин поклати глава.             

            -Болестта му – каза ми той – имаме си голям проблем.

            -Вървете – изсъска Те-хьон, все още наведен напред – вървете.. да... намерите Лиса...

            Сърцето ми се сви с паника. Той едва успяваше да говори, сякаш нещо не му позволяваше да си движи челюстта и бе блокирало гласа му. Рин го постави да седне на земята, а Те-хьон затвори очите си и се опитваше да диша дълбоко.

            -Стой с него! – почти ми изкрещя Рин, изправи се и хукна към останалите стаи по коридора. Отваряше ги трескаво и продължаваше нататък, а имахме много стаи за проверка. Може би скоро щяха да дойдат и още от охранителите на Зак.

            Отидох до Те-хьон, без да имам идея какво да правя. Той се мъчеше с дишането, сетне се отпусна назад на земята. Ръцете му трепереха почти неудържимо, всъщност цялото му тяло започна да трепери плашещо, сякаш щеше да получи нещо като гърч.

            И сетне започна да крещи така ужасяващо, сякаш го горяха в огън. Ококорих очи, а Рин се обърна рязко от поредната врата, която отваряше. От сините му очи потекоха безмълвни сълзи, което сякаш разби сърцето ми на парчета. Върнах очи на крещящия с ужасяващ глас Те-хьон, който се гърчеше в болката си на земята.

            И тогава, за трети път в живота си реших да направя онова, което беше отключило за първи път телепатичните ми способности. Коленичих до тялото на Те-хьон, хванах главата му с ръце и напрегнах цялата си мисловна сила, пробивайки рязко през всичките мисловни стени на нечие друго съзнание. За кратки секунди аз и Те-хьон станахме едно и в този миг аз изпитах всичката му болка. Преди обаче мозъкът ми да успее да я регистрира, изтеглих колкото можах от нея от съзнанието му. По гръбнака ми плъзна пожар. През дробовете ми блесна светкавица. Диви животни започнаха да разкъсват всичките ми органи... изпищях, а Те-хьон се отпусна на земята. Сетне болката се изпари във въздуха, тъй като тя нямаше от какво да бъде подхранвана в тялото ми. Аз нямах такава болест.       

             А болката сега я нямаше и в Те-хьон. Той дишаше учестено, мъчително, но вече не страдаше така нечовешки. По цялото ми тяло беше избила пот и треперех, а стомахът ми се преобърна и се наложи да повърна настрани. Рин ме гледаше смаян, ръка на бравата на поредната врата.

            Усещах как от носа ми тече кръв. Само главата сега ме болеше. Моята сила ми причиняваше единствената болка в главата. Близнакът ми беше замръзнал. Те-хьон дишаше все по-дълбоко. Отвори очите си и се взря невярващо в мен.       

            -Всичко е наред – прошепнах му, тъй като нямах сила за повече. – всичко е...

            И тогава изгубих съзнание.

            Когато отворих очи, лежах все още на металния под в базата на Зак и знаех, че е минало съвсем малко време. Те-хьон ме гледаше с насълзени очи и държеше ръката ми.     

            -Фера – повика ме той с изтормозен глас – Фера.

            -Д-добре съм – казах му и прочистих гърло – д-добре...           

            Те-хьон заклати глава, прехапал устна. Пръстите му стискаха ръката ми, а очите му продължаваха да се зачервени.

            -Фера – каза той още веднъж. Може би това означаваше благодаря за него? Или съжалявам? Или просто не разбираше как изведнъж бях отнел всичката му болка?

            Едва ли ефектът щеше да трае вечно. Но така или иначе нямахме много време. Замаян, се изправих и Те-хьон ми помогна да се задържа на краката си.

            -Намерих я! – извика Рин. Обърнах бавно разфокусирания си взор към него. Той носеше на ръце червенокосата Лиса, която явно не беше в съзнание – оттегляме се!

            Те-хьон все още ме подкрепяше да не падна на земята от изтощение. Очите му усещах върху себе си, неотлъчно. Спомних си ужасната му болка и потръпнах от ужас. Като ми казваха сериозно болен, не си представях точно чак такава мъчителна болка. Никога не бих могъл да си я представя, като си помислих честно. Никога.