Нанесе се в апартамента си. Беше в стар панелен блок. Обзаведен.

Сипа си бира и седна на масата в кухнята. Запали цигара. После втора и трета. Трудно понасяше раздялата. Мислеше за нея, но вече всичко беше приключило. Изпи няколко бири и се замая. Нави алармата на часовника за осем сутринта, но знаеше, че сигурно ще стане в десет.

Легна и заспа почти веднага. Леглото беше удобно. А и да не беше – вероятно алкохолът щеше да си каже думата. В съня си чу шепот: „Събуди се, събуди се”. „Събуди се”. Накрая наистина се събуди. Отвори очи и се огледа. Естествено, че беше сънувал.

„Най-сетне”, чу се шепотът. Той замръзна. Крадец ли бе влязъл? Какво да прави? Няма нож, няма пистолет.

„Какво стана, стресна ли се, отговори ми”, чу се отново тихият глас.

„Кой си ти”, каза и той шепнейки, въпреки че нямаше идея защо.

„Погледни надясно”. Обърна се, но не видя никого.

„Нищо не виждам”, викна ядосано той.

„Напротив”.

„Казах ти, че нищо не виждам”, повтори той взирайки се в тъмнината.

„Виждаш мен. Аз съм просто стена, която от години слуша човешките радости и мъки”, отвърна му гласът.

Засмя се наум. „Ако стените можеха да говорят”, бяха казали някога хората.

„Това е невъзможно. Сигурно трябва да отида на лекар”, мислеше той на глас.

„О, не. Няма невъзможни неща, драги. От дълго време гледам и слушам вас хората. Омръзна ми. Не мога да търпя повече. Искам да споделя с някого какво чувствам”.

„Но ти си стена. Не можеш да ми говориш. Боже, сега и полудях ли?”

„Хайде стегни се, искам просто един час време да ти разкажа”.

„Добре, явно откачам. Искам да чуя несъществуващия ти разказ”.

„Някога тук живееше млад писател. По цял ден тракаше по клавишите. Живееше бедно, понякога ядеше само хляб за вечеря. Един ден обаче доведе красиво момиче. Заживяха заедно. Много се обичаха. Бяха неразделни. Това продължи пет-шест месеца. След това той започна да пие. Книгите му никой не искал да ги издавал, не ставал за нищо. Тя търпеливо слушаше пиянското му самосъжаление и го утешаваше. Докато един ден просто не си тръгна”

„Е, това ли беше, има много такива истории”

„О, нима. Аз мога да ти разказвам и за жената, която се пропи, защото беше самотна, а преди това беше изневерила на мъжа на живота си. И за жената, която наричаше съпруга си с какви ли не имена, но полудя след като той почина в катастрофа. За нещастните ù деца…
И знаеш ли, през всичките тези години разбрах едно за хората. Вие не само не цените това, което имате. Вие го съсипвате. И един ден, когато то ви остави, страдате. Защо?”

Той се замисли. Имаше право проклетата стена.

„Защото в природата на човека е да разрушава и да страда”.

„Хайде заспивай”, каза стената. „Утре ще продължа с разказа си”.

На другия ден той стана и отиде на работа. В обедната почивка се обади в една строителна фирма.

„Ало, здравейте. Искам да съборя една стена в апартамента си. Да! Още днес. След два часа? Добре. Ще бъда там”.

Вечерта си легна в разхвърляния апартамент. Наоколо се търкаляха мазилка и тухли. Щеше да изчисти през почивните дни. Сега искаше да спи. На спокойствие. Отново беше изпил солидно количество бира. Заспа бързо.

„Събуди се. Събуди се”, чу се глас.