на Цвета и Ради
Първото усещане беше за скованост на цялото тяло. Помислих си, че никога няма да мога да помръдна. Малко след това, обаче, успях да повдигна ръцете си. Те бяха целите в кръв. Не зная колко време мина, докато успея да седна. Когато го направих, обаче, видях около себе си безкрайна зелена шир. Мислено събрах сили, за да направя опит да се изправя, но дори в мислите ми, това ми костваше невероятни усилия. Усетих леко замайване и парене под лъжичката. Повтарях си: „Не се страхувай, това може да те убие!”
Най-после успях да застана на колене и опряна на дланите си, започнах да пълзя. Имах много простичка цел – да стигна до намиращото се на петдесетина метра дърво. Толкова късо разстояние, а аз нямах сили да го премина. Буци пръст и трева бяха най-трудно преодолимите препятствия. Аз, обаче, се движех. Няма значение как. Ето – последно преместване на ръцете. Те обвиха ствола на дървото така, както се прегръща любим човек. Последователно, в пълен синхрон, запълзяха нагоре. Приплъзнах тялото си и въпреки режещата болка, стъпих на десния си крак, защото глезенът на левия беше подут. А сега? Предстоеше ми да се съсредоточа върху следващата ми цел. За да спра пулсиращата болка, аз вдишах и задържах въздуха, а след това бавно издишах. В краткия миг на проблясък реших – ще продължа да се движа, докато стигна края на полето. Знаех, че ще мине много време, но за мен то вече не съществуваше. Щях да спирам, когато се наложеше, да поемам въздух, да спя, да изравям корени, за да се храня, но щях да стигна до края. Знаех, че ще има край – или на полето, или на трудностите ми, но нямаше значение. Важен беше крайният резултат – всичко това да свърши.
* * *
Не зная кога умората ме беше надвила, но се опомних, с усешане за хладен нощен въздух. Обзе ме чувство на безпокойство, което някак странно не бе свързано с бъдещето, а с миналото. Коя бях аз? Как се бях озовала на това място? Дали някой ме чакаше? Въпроси, въпроси и нито един отговор. В този момент усетих глад. Трябваше да хапна нещо. Импулс...какво ли можех да направя? Видях храст. От клоните му потрепваха сочни зелени листа. Водена от инстинктите си, аз се добрах до него и като животно, застанала на четири крака, късах със зъби листата и се наслаждавах на чудодейните им сокове.
* * *
Нощи и дни следваха своя ритъм, а аз пълзях, спях, ядях корени и листа на растения, пиех вода от утринната роса. Не знаех колко време е минало. Не се случваше нищо. Само вечер прекрасните звезди от небето сякаш ми разказваха нещо, което ме успокояваше и приспиваше.
* * *
Веднъж отворих очи и ми се искаше да изкрещя от ужас. Моите звезди ги нямаше. Аз лежах по гръб, а над главата ми имаше само бяло пространство, което ме плашеше. Опитах да отворя уста, но в дългите дни и нощи, през които пълзях и спях, аз не я бях използвала за друго, освен да дъвча. За първи път след онзи ден, в който си повтарях, че страхът може да ме убие, аз му се отдадох изцяло и ужасът разтърси както ума, така и тялото ми. Усетила човешко присъствие, аз не знаех как трябва да постъпя. Реших, че просто ще изчакам и ще следвам повелите на съдбата. „Съдба”. Тази дума ми напомни нещо. В съзнанието ми изплува картина – стара жена с дълги, бели коси, сплетени на две плитки, която клати глава, повтаряйки: „Съдба, съдба.” Не знаех коя беше жената, нито кога съм я срещнала. Усещах само, че съдбата е онова, което зависи от нас.
Мислите ми бяха прекъснати от странен шум. Тогава, над мен се надвеси лице на мъж. Той проговори:
- Здравей, диваче! Виждам, че си отворила очички. Страх ли има в тях? Не бой се, няма да те нараня. Аз се прибирах от съседния град с моя мотор, когато видях тялото ти да лежи под един храст. Доближих те, а ти не помръдваше. Успокоих се едва когато напипах пулса ти. Напразно се опитвах да те събудя. Качих те на мотора, вързах те за мен и те докарах до тук. Докато ти спеше, дойде докторът. Той е мой приятел. Погрижи се за теб и ми даде дълъг списък с напътствия как да те захранвам и как да се грижа за теб. Той сега отиде в града да поразпита за теб.
Опитах да кажа нещо, но от устата ми излезе само хриптене.
- Не се напрягай, малката ми. Когато можеш, тогава ще говориш. Сега ще ти помогна да поседнеш и ще те нахраня. Дай да среша косата ти първо. Колко си хубава! Ще отида да донеса бульонче. Ти си стой така. Ще ти пусна малко музичка.
Разнесе се мелодия, която предизвика сълзите ми. Хлипах безутешно. Не знаех каква е тази мелодия, но ми навяваше усещане за нещо много близко, което съм загубила.
Мъжът се върна в стаята и заговори:
- Поплачи си, малко мое диваче. Докторът каза, че това ще бъде първия знак, че вървиш към подобрение. Не искам да страдаш, но ако така е по-добре за теб, направи го.
След това ми помогна да пийна малко от бульона и отново излезе.
* * *
Сигурно емоциите ми бяха дошли в повече и аз отново бях заспала. Когато отворих очи, до леглото ми седяха моят спасител и още един човек. „Докторът” – изплува в съзнанието ми.
- Сънливото ми диваче! – усмихна се моят спасител, - това е докторът, за който ти разказвах. Той дойде да те прегледа. Разпитвал е за теб къде ли не, но никой нищо не знаел. Сега ще си останеш при мен. Хайде, отпусни се и позволи на доктора да те прегледа.
Докато докторът ме преглеждаше, аз усещах как потъвам в очите на мъжа, когото докторът нарече Ради. В тях аз намирах спокойствие, сигурност, загриженост и нежност. Ето защо, не се тревожех.
Ради изпрати доктора и се върна.
- ‘ади... – изстенах неволно.
- Да, малката ми. Аз съм Ради. А теб ще те наричам Цвета – ти си моето цветенце. Хайде, да опитаме да се изправиш.
Той ми помогна да седна в леглото. Остави ме да поседя малко и застана пред мен. Постави ръце под мишниците ми, а аз бавно приплъзнах тялото си, опряна на него и стъпих на земята. Виеше ми се свят, но не се отказвах.
Така, ден след ден, аз ставах по-силна, а Ради поощряваше всяка моя стъпка с внимание и загриженост.
* * *
Една сутрин се събудих от приглушен шепот зад вратата. В стаята влязоха Ради и една възрастна жена. Ради каза:
- Цвето, цветенце мое. Това е моята баба Свилена. Живее няколко къщи по-надолу. Тя е гледачката на нашето село. Нека те види, за да разберем коя си. Така, вече намерили се, ще можем да продължим напред.
Аз се надигнах и познах жената с дългите бели плитки – онази, от моето видение. Тя затрепери странно и започна да нарежда:
 - Обкръжена от много хора си била,
но все си се чувствала сама.
Така било е до ден един,
когато срещнала си исполин.
Юнакът със сила те впечатлил
и самотата ти нарушил.
Ти, наивно, си му се доверила
и тъй съдбата си си предрешила.
Юнакът бил красив, но много злобен,
стоварил ти хомот огромен.
Ти трябвало е много точно
прищевките му да изпълняваш денонощно.
И случело ли се да не е на кеф,
той гаврел се е много с теб.
Но в мрачен и дъждовен ден,
обадил се късметът ти – благословен.
Ти исполина си убила,
събрала си последни сили
и дълго, ден и нощ пълзяла,
листа и корени си яла.
Тогава, моето момче,
Бог здраве и живот да му даде,
в полето полужива те открил
и с любовта си те дарил.
За туй, че извършила си грях,
ще живееш още малко в страх.
Но мъките ти няма да са безконечни
и няма да се стряскаш вечно.
Щом нов живот от теб излезе,
късметът в този дом ще влезе.
* * *
Днес, три месеца след пророкуването на баба Свилена, аз седя на верандата на вече нашия дом. В утробата си усещам първото помръдване на нашето дете, с чието раждане ще свършат съмненията и страховете ми. Портата току-що се отвори и аз трепнах. Напразно – това са Ради и докторът, с когото ще вечеряме. Ставам да ги посрещна. Ради нежно ме целува. В далечината се чува песента-благословия на баба. Съдба! В по-голямата си част, обаче, тя зависи само от нас.