Константа.
Всичко, което съм искала някога се намира право пред очите ми. Е, с малко фосфени около образа, 'щото са затворени, нали... ама... виждам го.
Парестезия.
И сега как да си стана на краката, след като тялото ми отказва?
А вашите знаеха ли, че ще се родиш с такива бадемови очи или са те правили на магия?
Няколко прости мускулни съкращения - "туп-туп....." и сърцето пада в коленете.
Аз да се влюбя? Чакай.. кой? Аз ли?!
Не мисля, че ме разбираш.
Говорех за тишината в стаята, докато дишаш. Говорех за миглите, които приличат на снопчета смях, когато на лицето ти се появи усмивка.
Говорех за устните, на които ъгълчетата се извиват симпатично.
Говорех за главата ми, облегната в силните ти ръце.
След секс най-лесно се говори за Шрьодингер. Ама не те питах какво знаеш за пътеката на желанието...
Нищо. Друг път. "И до друг път"...
Гледам те от глава до пети.
Далекогледство.
Струваш ми се по-труден за фокусиране от таблицата на Снелен.
Спиш и ми се струваш толкова чист, че ако се разлееш върху мен... ще си капка сълза.
Гърдите стиснати с менгеме... и чакаме влака, на който ще се кача само аз.
Само аз.
Толкова празнота.
Толкова нищо е запълнило пространството около нас, че ми иде да ти издера лицето.
"Мразя те" е новото "обичам те".
Иди си. Иди си, казах!
Остави ме да изчакам влака сама.
Достоен бе да ме видиш отново цяла, недостоен ще си идеш, взел точно тази част... правеща ме цяла.
Целувките за сбогом са чеснови. Със сълзи.
Не, не! С текила плача... от скъпата, разливаща се по краищата на очите ми.
В шепа бих ги събирала. Всичките бих ти ги дала!  Да вкусиш! Да!
И ако сбогом значи "никога повече"... можеш ли да спазваш обещания?
Обещаваш ли? Въздухът, който дишаме заедно... да го дишаш далеч от мен.
Спомените няма да болят. Само ще миришат. На мокро, на дъжд.
Всичко е наред. Обещавам. Иди си.